Sleeping view

Тайна история за Песента

Разказ на Диляна Ангелова от цикъла “Легенди край огъня”

Виж I част    Виж II част
Виж III част    Виж IV част

Къде ли бяха отишли всички. Едва сега се върна в мислите си към заключената къща на Пазителите. Нощното приключение го караше да се чувства още по-близък с тях. Все още лежеше и гледаше към тавана, беше го обзела малка гордост, че му бе доверена тайна, за която мнозина не подозираха. Беше погледнал “отвътре”, макар и за миг, какво е да си Пазител. Мисълта за това го накара да се усмихне. Искаше Мария да види, че може да му се има доверие, а не да отиде при нея и да й каже: „Ти трябва да ми имаш доверие.“ Доверието беше особена материя, трябваше да се пипне, за да се появи. Беше вещество с плътност и твърдост, с цвят, мирис и вкус. Първо го помирисваш, м-м-м, тук май може да се има доверие, после опитваш и чак тогава докосваш и казваш: да, това е. Макар че, помисли си той, понякога доверието се подаряваше тържествено увито, като подарък с червена панделка, но ако не се оправдаеше, се стопяваше, сякаш никога не го е имало.

Интензитетът, с който се завихряше животът му, беше доста неочакван. Единственото, което го предпазваше да не се смята за жертва на обстоятелства, бе че сънищата му допълваха преживяното и той вкусваше усещане за цялост, каквато до този момент му бе непозната. Може би съм на път да се измъкна от пазара за хора – беше една от мислите, които го споходиха, докато съзерцаваше тавана. Животът му изглеждаше учудващо свързан.

Премести погледа си върху друга точка, около която мислите му се развиха като конци от кълбо.

Защо наричаха Пазителите – бегълци. Ето той бе станал техен ученик, но не би се определил като беглец,  макар да бе чувал тoва определение за тях. Знаеха думи за възвръщане целостта в човека, работещи еднакво силно наяве и насън. Те бяха преследвани, но не бяха бегълци, а по-скоро нещо като борбени откриватели.

Трета точка привлече вниманието му, мислите му не секваха и постепенно го потопиха в кратката дрямка, която обичайно улавя излежаващия се. Движеше се сред пазар и за миг съзря силуета на Библиотекаря сред тълпата. Опита се да го последва, но неочаквано се събуди. Какво ли означаваше това, може би трябваше да пообиколи пазарите. Това го мотивира да скочи от леглото, мястото от съня му бе заприличало на най-големия Вселенски пазар. Насочи се към кораба си, може би това щеше да бъде безцелно преследване на един мираж, но ако не опита, щеше да съжалява още повече.

The market

Избягваше това тържище, според него беше най-гъсто населеното място в Галактиката. Представляваше нещо като човешко тресавище, хората бяха толкова много, че попаднеше ли вътре, много трудно беше да управляваш собствените си стъпки и посока на движение. Включи с в една колона от хора, която спиралвидно навлизаше към вътрешността на пазарището. Оглеждаше се за силуета на Библиотекаря, тълпата беше разноцветна, шумна, блъскаха се, настъпваха го, наистина не би дошъл на това място, ако не беше сънят. Ако би започнал да изпитва омраза към хората, то това е на това място. Купчина тела, които се блъскаха, миришеха, сякаш не бяха хора, а късове движещо се месо, изпита отвращение и към това, което продаваха дори. Тогава за миг зърна Библиотекаря, който разговаряше с някакъв човек. Не можеше да се приближи заради потока на тълпата, която го понесе в друга посока. Опита се да извика, но гласът му се сля със силния глас на продавач на билки.

Много популярни бяха билките за чая на забравата. Силен или слаб, чаят имаше свойството да въвежда съзнанието във временна деменция, от която проблемите избледняваха като мъгла. Временно.

Ат-Хем бе опитвал този чай, но за негово разочарование, след изтичане на ефекта кошмарите му се засилваха. Отказа се от билките, те бяха само част от опитите му за бягства от демоните. Сега не изпитваше нужда да забравя, дори се страхуваше да не би да забрави, помисли си това и обърна отново глава в посока към Библиотекаря. Той продължаваше да разяснява нещо на непознатия, явно не се гнусеше от това място и хората тук.

Внезапно някой стъпи тежко върху единия му крак. Трябваше да се махне спешно оттук, смяташе да пробва отново на следващия ден, като дойде по-рано и си намери стратегически удобно място за наблюдение. Но и тръгването не беше лесно, включи се в една колона от хора, които отиваха към изхода, постепенно загуби Библиотекаря от поглед, но и не можеше да стигне до галерата. Усещаше се като парче месо на това място, толкова го дразнеха всички тези ръце, крака, които не бяха неговите,  миришещи парчета плат върху телата на хората, сякаш беше в огромна жива месарница. В ранния следобед се бе наредил на редицата на излизащите от пазара, привечер стигна до кораба си. Прибра се много изморен и изнервен дори от самия себе си, сякаш го бяха полазили частици мисли от всички тези хора, като множество малки гадинки. Имаше нужда да се изкъпе, за да махне от себе си съприкосновението с върволиците.

Но вместо това, щом стигна до къщата си, се просна в хамака на верандата и заспа почти веднага.

Заспа и насън отново се върна на пазара. Но пазарът беше пуст, гласовете на тълпата бяха много далечни, хората присъстваха като разтеглени, прозрачни, безплътни петна, през които той можеше да преминава. Съзря ясно Библиотекаря, който не беше безтелесно създание, и до него човек в клетка, с който той разговаряше. Ат-Хем се взря в затворника и разпозна този, с когото Библиотекарят разговаряше предишния ден. Клетката беше с шипове отвън и шипове отвътре. Ако затворникът опиташе да излезе, щеше да се набоде на шиповете, както и този, който би направил опит да влезе вътре. Човекът изглеждаше толкова отчаян, свит в единия ъгъл, като ембрион, който нямаше да се роди. Безплътните хора го подминаваха, дори не го поглеждаха. Но Библиотекарят се беше спрял да говори с него, и не само това, но и извади от джоба си трохи и посипа близо до затворения. Човекът се размърда, протегна ръка за трохите, събра ги от земята и ги погълна, после отново се върна в позата на ембрион. Ат-Хем се приближи до Библиотекаря и го попита:

– Защо му даде трохи, а не парче хляб?

– Toй е забравил да яде, не умее да яде, няма да съумее да изяде парче хляб сега, но постепенно ще успее, ако поиска. Ти виждаш, че това са само трохи, но те не хранят физическото му тяло, хранят онова в него, което ще се събуди и ще пожелае да живее истински.

The prisoner and the librarian

В този миг тълпата придоби плът и завлече Ат-Хем в посока към изхода. В останалата част от съня си се опитваше да се измъкне от лепкавото място.

Събуди се и помириса дрехите си – носеха миризма, от която по най-бързия начин трябваше да се оттърве. Докато се къпеше, мислеше за човека в клетката. Сигурно Библиотекарят беше чул вътрешния му вик, за който тълпата, пък и другите хора бяха глухи. Беше се събудил по обичайното ранно време, затова след кратката баня, без да се бави, се насочи към галерата. Искаше да намери Библиотекаря, преди морето от хора да е покрило пазара. Успя.

Когато слезе на паркинга, имаше малко кораби, по пазара продавачите все още се прозяваха, докато редяха стоките. Но и Библиотекарят не се виждаше никъде. Обиколи почти навсякъде, май идеята да дойде, докато пазарът беше пуст, не беше толкова добра. Неусетно, като някакъв съд за течност, тържището започна да се изпълва с хора, да се сгъстява, наближаваше обед. Някакъв човек се блъсна в него, Ат-Хем срещна погледа на непознатия и разпозна човека от клетката. Докато осъзнае какво се случва, вече се бяха разминали, Ат-Хем извика след него, но странникът, след като извърна глава и осъзна, че викат към него, хукна да бяга. Ат-Хем се завтече след него. Гонитба трудно можеше да се случи на това плътно откъм хора място. Представляваше едно непрекъснато бутане, настъпване и отскубване от тесни места. Скоро бягащият забави темпото, сля се с тълпата и беше невъзможно да го различиш.

Отказа се да го гони, насочи погледа си да търси Библиотекаря. Обикаля сякаш с часове, преди да го съзре. Отново говореше с някакъв човек, но този път човекът беше обърнат с гръб и не можеше да се разбере кой е, мъж ли беше или жена. И този път Ат-Хем не можа да се доближи дори до Библиотекаря.

Реши да остане, докато затворят пазара и тълпата се разотиде. Намери изоставена дървена кутия, седна на нея и зачака. Минаха няколко продавачи на билки на забравата, предлагаха му готов, приготвен чай, докато чака. Но Ат-Хем не искаше да забравя защо е тук, някога Библиотекарят му беше казал да държи здраво нишката на Живота и точно това се опитваше да прави.  За нищо на света не искаше да забрави за тази нишка, макар че това беше толкова модерно в наши времена. Имаше дори цели планети, в които хората се събираха да се отдадат дружно на забравата. Забравата не може да бъде дружна, помисли си той, всеки имаше своите си неща за забравяне. А и събуждането беше зловещо, всяко събуждане след забравата беше неистово желание за нова чаша чай. Чудовищата го бяха намерили  и в измерението на забравата. Ако не бяха те, със сигурност щеше да си остане там.

Стоеше като часовой на пост, ту прав да се разтъпче малко, ту посядаше, неуморно се взираше в лицата и търсеше Библиоетекаря сред тях. Започна да се свечерява, пазарът опустя, не след дълго останаха само двама души – той и пазачът, който го подкани да напусне, за да заключи вратите.

Може би в съня си ще намери повече отговори, каза си Ат-Хем и запали двигателя на галерата. По пътя запя една от песните на Пазителите: Амо, Амо, Aмо, Унищи Е-Уай, Тей, Тей Ж-фот, Унищи Е-Уай!

Дали беше от песента, която го успокои, но този път слизайки на планетата си, не беше така нервен, може би всичко това беше един урок по Пазителство – кой ще избере да бъде той, Ат-Хем, ако другите Пазители не са наблизо, ако никой не го гледа, а може би означаваше нещо друго, кой знае. Слънцето беше отдавна угаснало, когато изгаснаха светлините на галерата, включи фенерчето си, за да се ориентира до къщата, посрещнаха го щурците, нощта беше задушна и затова реши да остане на верандата в хамака. Какво ли щеше да сънува – пазара, Библиотекаря, Мария? Къде беше изчезнала и тя? Може би беше в търсене на автентични планети?

Не след дълго се оказа отново на пазара, отново в съня си. Видя Библиотекаря, който беше клекнал до клетката с човека и разговаряха. Приближи се, за да чуе какво говорят. Не чуваше нищо, но видя, че този път Библиотекарят извади парче хляб и го постави отвътре на решетката. А след това стана свидетел на нещо неочаквано и необяснимо. Библиотекарят се изправи и премина през решетката, дрехата му се раздра на ръкавите и панталоните, а от издраните места потече кръв, но той някак не обърна внимание. Когато влезе, затворникът точно ядеше и последното парченце от хляба. Там, откъдето беше минал, решетките изненадващо се разшириха и бяха подходящи за промъкване. Тогава Ат-Хем чу, че Библиотекарят започна да го подканя и му казваше, че няма време, трябва да побърза, за да успее да излезе от клетката. Разтвори нещо като пътна карта пред смаяните му очи и започна да дава много ясни указания, откъде трябва да се продължи и кое време на деня да се грабне, за да бъде измъкването му успешно.

–Хайде, не се бави, време е да тръгваме, върви след мен, аз ще те изведа. – И като каза това, излезе от клетката и се изгуби от погледа на Ат-Хем.

Но човекът вместо да последва Библиотекаря, си каза, че е уморен и има нужда малко да поспи, и легна на пода в клетката. Ат-Хем се разяри, как така ще спи точно сега, още малко и ще бъде вън от клетката.

– Хей, човече, ставай – провикна се. – Не заспивай точно сега, ще изгубиш от поглед водача си.

Толкова се разгневи, че без да мисли, се провря през решетките, които сега бяха леко огънати и разширени. Влезе вътре и започна да бута заспиващия затворник:

– Ставай, ставай, това е важно за теб, за живота ти, нима цял живот искаш да живееш в тази клетка.

– Остави ме още малко да поспя, само малко, така добре се нахраних, остави ме малко да поспя – казваше човекът, лежащ на пода на клетката.

Ат-Хем не се отказваше:

– Не заспивай точно сега, не виждаш ли, че умираш, човече, не осъзнаваш ли, че умираш?

Ат-Хем вдигна глава и видя, че раздутите решетки започнаха отново да се стесняват и за самия него щеше да стане невъзможно да излезе от металния кафез, и трябваше на свой ред да побърза с измъкването. Едвам се отскубна издран, решетките се затвориха плътно, както в началото. Взря се в хоризонта и видя Библиотекаря, който беше започнал да изкачва скалиста планина. Затича се след него, за да не изпусне нишката.

Събуди се задъхан, сякаш беше бягал насън, така си и беше. В реалния си живот тичаше, за да не изпусне от поглед освобождението си. Пое дълбоко въздух, изпъна ръце. Чувството, че не беше в клетка беше неописуемо. Стана от леглото и излезе на верандата да посрещне новия ден.

Чу се шум от пристигаща галера, беше твърде рано за гости. Приличаше на кораба на Мария.

/Следва продължение . . ./

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0