See the truth

Тайна история за Песента

Разказ на Диляна Ангелова от цикъла “Легенди край огъня”

Виж I част
Виж II част
Виж III част

Следващите дни се съсредоточи в търсене на нова консултантска фирма по лозарство, забрави за Ерфеите. Размечта се как ще устрои планетата си, дори не спа една нощ почти до зори, правейки си план след план. Не искаше да заспива, а директно да премине в новия ден, но когато утрото озари с розово-оранжеви контури краищата на хълмовете, клепачите му натежаха и той заспа в хамака на мини верандата в малката си къща.

The Librarian

В съня си тръгна по следите на Библиотекаря, за който знаеше, че е някъде из Вселената, търсейки тайното знание от преди съществуването на света. Цяла нощ имаше усещане, че върви след него, а някъде пред себе си вижда силуета му да завива я в уличка, я зад ъгъл на някоя къща. Стараеше се да не изостава, за да не го изгуби от поглед. Най-после Библиотекарят влезе в постройка от червени тухли, с каменни арки над вратите и прозорците, Ат-Хем се затича и се вмъкна малко преди да се е затворила масивната врата. Успя да хване бравата и да прескочи прага, вратата се хлопна със тежък трясък след него. Чу стъпките на Библиотекаря, които се изкачваха по някакви стълби. Ат-Хем хукна след техния шум и успя да влезе в стаята, където беше и той. Сумрачно помещение с книги, от които Библиотекарят избра една, измъкна я от лавицата и я сложи на бюро, после седна, и запрелиства, търсейки нещо конкретно. От време на време някоя от думите проблясваше, а после като малко изгасено огънче оставяше потушен миниатюрен дим. Отваряйки поредната страница, сред множеството букви и знаци грейна думата ЕРФЕИ. Ето това търсеше Библиотекарят. После Ат-Хем стана свидетел на нещо, което трудно би могло да бъде описано. Когато бе изречено на глас – Ерфеи, просветна дреха върху гърба на Библиотекаря. Сякаш винаги е бил облечен с нея, но сега се пробуди. Да, изглеждаше сякаш дрехата пое дъх и въздъхна, като след дълбок сън. Библиотекарят продължи да чете, но сега вече със странното участие на тази дреха, защото тя реагираше на всичко прочетено, като се появяваха върху нея ту очи с мимики, сякаш и те четат съсредоточено, ту уши, ту устни. Множеството усти и уши по дрехата си казваха нещо, а очите надничаха любопитно, докато информацията стигна до една от устите, която беше на яката на дрехата, тя на свой ред прошушна нещо на Библиотекаря. Той се заслуша внимателно и после отвърна:

Follow the signs

– Ааааа, да, знаех си – и прелисти няколко страници назад, намери това, което му беше прошепнала устата. Тъкмо се зачете, когато влезе човек, непознат за Ат-Хем, и му каза:

– За съжаление, Велики Пазителю, не може да останете повече, ще ви изпратя писмо, когато настанат отново благоприятни времена. Току-що разбрах, че новият кмет е от Анамантрите и вече е изпратил проверка в определени къщи, една от къщите е тази.

В останалата част от съня Библиотекарят тичаше, а Ат-Хем го следваше тайно, за да се измъкне от планетата, преди Анамантрите да са го намерили. Дрехата със Сетивата действаше и извън стаята. По улиците се бяха отворили почти всички очи и се оглеждаха, устите шепнеха и предупреждаваха, а ушите се заслушваха откъде би могъл да дебне Анамантър.

Ат-Хем беше поразен, ето защо Библиотекарят четеше в него като в отворена книга. Сега разбираше и защо много хора се бяха отказали, след като бяха получили малко облекчение на проблемите си, просто не бяха навлезли в тайните на Пазителите-Ерфеи. А колко ли още тайни имаше. Макар че Мария го подкани да си ходи, тя все пак изрече думата Ерфеи, подсказа му следващата стъпка. Сигурно и тя умееше да вижда малко повече по някакъв начин. Това, което обикновено го дразнеше в нея, беше нейният маниер на знаеща. Сега и това си имаше някакво обяснение.

След такъв сън не можа да изтрае да не отиде в къщата на Пазителите. Този път обаче нямаше никой от неговите познати. Разходи се из градината и чу шум, идващ от малка пристройка. Надникна вътре и видя майстор-дърворезбар. Бяха се виждали вече веднъж, но не бяха разговаряли. Ат-Хем влезе по-навътре да разгледа какво се майстори. Видя дървени кресла с извити облегалки за ръцете, изпъстрени с очи, уши и усти. Хм, Дреха със Сетива, Столове със Сетива, какво ли имаше още, каза си наум и се обърна към дърворезбаря:

– Не те познавам, но бих искал да те питам, със сигурност ти имаш някакъв отговор. Защо просто няма една книга, в която да се прочете от начало до край всичко и да стане ясно, защо са нужни толкова гатанки? Нямам много време обаче, трябва да се прибирам, защото очаквам експерт-лозар. Кажи ми нещо на две, на три.

Майсторът му каза:

– Ела да ти покажа – и го заведе при едно току-що покълнало цвете. – Самият живот е такъв, разлиства се постепенно, след семето идва покълването, после стъблото, после листата и накрая цвета или плода. Животът се разкрива на етапи, писането е свързване на буква с буква, цялото изречение може да бъде прочетено само от търпеливите – като те гледам, ти не си от тях. Лозарят, който очакваш, е като предишния, още си много незрял, за да отгледаш каквото и да било. – След тези думи се обърна и продължи работата си, без да вдига повече поглед към Ат-Хем.

Откъде знаеше той за предишния лозар? Сигурно с Библиотекаря или с Мария нещо бяха коментирали. Изпита известна несигурност сред толкова “виждащи” хора. Поне бяха добронамерени, в това вече се беше убедил. Затова преди да тръгне, реши да благодари на майстора.

Качвайки се в галерата, се амбицира да наблюдава очаквания експерт и да разпознае в него признаците на Анонимен. Нямаше търпение за тази среща, за която закъсня с около 10 минути. Слизайки от галерата, видя оставена бележка. Лозарят бил идвал, но понеже клиентът не бил на очакваното място, в уречения час, си е тръгнал, възмутен от загубата на време. И това скъпо пътуване, в натоварения трафик, кой ще му го заплати. Анонимният е разбрал, че е разкрит и си е тръгнал по най-бързия начин – беше си очевидно.

Едно нещо не разбираше – Пазителите изглеждаха толкова обикновени, толкова обикновени наглед. Никога не би казал, че притежават такива способности, че Библиотекарят носи някаква жива Дреха със Сетива, които виждат, слушат, шепнат. Откакто беше сред тях, непрекъснато намираше изходи от лабиринтите на душата и ума си, дори и от многогодишни лутания. Без фойерверки, без помпозност, вечно работеха, майсторяха нещо, а такива тайни знаеха и пазеха. Започна да изпитва някакво скрито възхищение.

Нима всички Анонимни във Вселената, се бяха заели да се представят за лозари. Откъде ще намери човек, разбиращ от садене на лозе. Реши, че най-добрият вариант е да се насочи към някой познат на Пазителите, те явно разбираха от земя.

Качи се на галерата и отново се насочи към къщата на Ерфеите. “Какъв досадник съм само“, мислеше си докато пътуваше. Нещо непрестанно го влечеше към това място и къща. В душата му бълбукаха въпроси, които не му даваха мира. Когато пристигна, къщата беше вече пълна и усети някакво суетене. От дума на дума разбра, че този път Анамантърът Сет е намерил начин да отведе Мария във връзка с неправомерно влизане в имот. Най-абсурдното беше, че в момента пътуването беше абсолютно невъзможно. Дори да тръгнеше в същата минута, щеше да пристигне най-рано на следващата сутрин. Затича се към галерата, не можеше да си представи Мария, сама в ръцете на цветноокия. Вселената беше в плен на дните на Големия пазар. Всеки беше наизвадил кой каквото имаше за продан, три поредни дни, обикновено придвижването на големи разстояния ставаше изключително затруднено поради струпването на огромен брой галери. Все пак тръгна и веднага попадна на задръстване, както си и мислеше, чакането в кораба беше влудяващо, чувстваше се толкова неспособен да направи каквото и да било. Ето сега, ако беше малко по-зрял Ерфей, щеше да може да „види” какво се случва с Мария.

See the truth

Толкова импулсивно скочи в галерата, че дори не попита останалите Ерфеи как “виждат” ситуацията.

Беше като затворено в клетка животно, дори не можеше да се върне вече до къщата на Пазителите. Можеше само да вие от яд. Започна да рита по съседната седалка, спря се едва когато видя, че я изтръгна почти от мястото й. Не, това не можеше да бъде начинът. Естествено, че Анамантърът Сет си падаше по Мария, това можеше да се види от километри. Сигурно затова непрекъснато фабрикуваше оплаквания срещу нея, за да има начини да я задържа при себе си. Тази мисъл го накара да побеснее отново и да рита по каквото свари из галерата. Нямаше никакви изгледи колоната от кораби да се размърда. Седна отново на седалката и се опита да се успокои, като започна да си припомня думите, които беше чувал да се пеят: Аммо Aр-Их-И, Аммо Хер-оиси, Аммо Хер-ме-иси, Аммо Ер-о-иси… Запя си тихичко, после се сети и другите части на песента. Не усети кога е заспал. В съня си съзря Анамантърът Сет, легнал на земята, гърчещ се от болка, а Мария коленичила над него му казваше:

– С белия дроб се диша, а не с черния. Сърцето изтласква кръвта, а не жлъчката. Помогни ми да подредя органите ти и няма да те боли така.

Сет се беше свил на земята, прегърнал коленете си, не даваше да го докоснат. И тогава Мария вдигна поглед и се взря в очите на Ат-Хем. „Тя ме вижда. Знае, че я наблюдавам. Как е възможно?“, стресна се в съня си Ат-Хем. В болката, която Сет изпитваше, имаше някаква илюзия, че дава сила. Тази болка караше Анамантърът да се чувства значим, болката беше като цветно стъкло, оцветяващо изкуствено сивия му живот. Болката го караше да е по-безкомпромисен, по-жесток, не прощаваше, не му се беше случвало да прощава, болката беше онзи контраст, който усилваше цветовете, но същото правеше и любовта, а това Сет не го знаеше. Само болката го караше да се чувства силен и да има  някаква власт над хората, а те да треперят пред него. Смачкан, свит, се тресеше на земята и само повтаряше на Мария:

– Ти не трябва да виждаш това. Защо го виждаш? Как смееш да ме виждаш в това състояние?

А Мария му отговори:

– Ние сме в измерението, в което никой не може да изрича лъжа. Само Пазителите-Ерфеи могат да влизат в това измерение и да извикват в него когото си поискат. Аз те извиках тук, за да не можеш да се скриеш и за да ми кажеш твоята истина. Истината е, че твърде дълго си живял с разместени органи и само Пазителите-Лечители могат да ти помогнат да се подредят по начин, по който да работят, и тогава ще бъдеш наистина силен и ще имаш сила да обичаш. Когато Мария спомена думата Обич, Сет потрепера, тази дума беше също толкова болезнена за него. Мислеше си, че обича Мария – нямаше друго обяснение за пристрастеността му към нея, но всъщност искаше да я наранява. Така разбираше любовта – като власт, която наранява.

Ат-Хем се събуди от трясък. Корабът зад него се бе блъснал изненадващо в неговата галера. Най-важното, Мария беше добре и разбра още нещо: Пазителите-Ерфеи умееха да влизат в Измерението на Истината, където хората не можеха да изричат лъжа. Тайната Сила на Ерфеите се изтъкаваше пред очите му, нишка по нишка, винаги близо до живота, реалния му живот. Не беше приключенска книга, която да прочетеш и да захвърлиш в ъгъла. Беше най-реалният Живот, който можеше да си представи. Толкова беше свикнал с лъжата, тя беше навсякъде, като че ли без лъжа не можеше да се оцелее в днешни дни. От най-малките така наречени безвредни лъжи до най-големите, отнемащи човешки животи, пари и власт. Кой би искал да влиза в измерението на Истината, като знае, че и самият той ще трябва да говори само истина. Всеки си крие нещо, стиска си някаква тайна, добра или лоша. Още една причина хората да не искат да стават Пазители – трябваше да съобразяват с Истината. Малцина избираха да живеят непрекъснато близо до Истина, може би само онези, на които наистина им харесваше такъв живот. Или пък тези, на които им бе писнал до дъно животът на лъжата и искаха да са в кристалната, прозрачна светлина на Истината. От кои беше Ат-Хем? Ако се озовеше в едно такова измерение с Мария, със сигурност щеше да й признае, че я обича отдавна, това беше ясно. Искаше ли да може да бъде непрестанно искрен със себе си? Понякога му се струваше по-лесно да бъде искрен със себе си, отколкото с някой друг. Искаше ли и това? За да признае любовта си на Мария, нямаше нужда от измерението на Истината, можеше да го направи още сега.

Искаше да се види с Библиотекаря в това измерение. За да му каже колко е благодарен за срещата си с него и че много иска да бъде прилежен ученик. Макар че това учене не беше нито лесно, нито обикновено.

Беше вече хладната утрин на следващия ден, когато пристигна до мястото, където бяха задържали Мария. Тя стоеше нервно на стъпалата и потропваше с крак. Ат-Хем се изсмя с глас като я видя. Сет не е могъл дълго да търпи нейната искреност. Видя силует на прозореца, подръпващ леко перденце. Вероятно беше той. Мария скочи в галерата. Пътят на връщане щеше да е също толкова бавен. Започваше третият пазарен ден. Беше щастлив, но след като прекараха няколко часа в задръствания, се замисли, че все пак би имал нужда от Измерението на Истината, за да признае каквото и да било на Мария. Прибраха се много късно през нощта, Ат-Хем беше толкова щастлив, не беше вярвал, че животът му може да се обърне така.

Заспа както обикновено призори. Нощта беше най-доброто време за мислене. Цялата вселена сякаш утихваше, за да осмисли как бе преминал денят и да се подготви за следващия.

Събуди се вдъхновен, започна да крои планове още докато се излежаваше. Мислеше как ще направи по-приятно мястото, където живееше. Стана и излезе да огледа скромната си къща. Беше толкова аскетична наглед, почти нечовешко място. Досега не се бе вълнувал толкова къде ще живее, струваше му се достатъчно, че може да спи въобще, че започва да се подрежда пъзелът на живота му. На Библиотекаря беше предложил чай в единствената си чаша върху маса, скована от три дъски и четири крака. Не се нуждаеше от много, може би само от втора чаша за чай и трета – за Мария. Едва прекарал нощ на своята планета и отново се запъти към дома на Библиотекаря. Искаше му се да сподели, че е видял Дрехата със Сетивата, пък и отдавна не бяха говорили. Дали вече се бе върнал от своето тайно пътуване? Спускането му до дома на Пазителите беше сякаш напразно, този път къщата беше дори заключена и никой не отговори на виковете му и позвъняването. Това му се видя странно и му се случваше за първи път. Насочи се към любимата си кръчма. Докато седеше сам до прозореца и гледаше разсеяно, чу, че някой извика: „Библиотекарю!“

The labyrinth

Aт-Хем извърна глава, но не видя никакво познато лице. През живота си не беше срещал библиотекар, а ето че се появява и втори. След известно оглеждане видя лицето, към което се обръщаха, наричайки го библиотекар. Нещо говореше и ръкомахаше разпалено. Ат-Хем взе чашата си и се приближи до масата му. Попита дали може да седне при него. Непознатият библиотекар му направи място, но не изглеждаше заинтересуван от разговор.

– Чух, че те наричат библиотекар. И ти ли си от Пазителите? Не съм те виждал в къщата досега – попита Ат-Хем директно, но видя едно лице, което се разтегна в нещо средно между усмивка и гримаса, и последва шумен, продължителен, гърлен смях.

– Ха-ха-ха-ха-ха, нееее, и не бих искал да бъда – така нареченият библотекар спря внезапно да се смее и стана изкуствено сериозен.

– Подлъгали са те, момче. Пази се от тях, умеят да влизат под кожата, после няма измъкване. Знам ги техните истории за възстановяване на здравото ДНК. Да не би да вярваш на тези глупости – каза това и отново започна да се смее гръмко

Ат-Хем усети, че не е желан на масата. Хвана чашата и се изправи. Непознатият продължи, подвиквайки след него:

– Хванал си се на въдицата, отдалече се виждаааа, ха-ха-ха-ха.

Плати сметката си и излезе. Сянка нахлу в душата му. Досега не беше чувал някой да хвърля тъмно съмнение върху Пазителите. Опита се да се отърси от тежкото чувство. Мина набързо да напазарува най-необходимото и с бърза крачка се насочи към паркинга с корабите. Започна да се смрачава, а имаше още доста да върви до галерата. На няколко пъти му се стори, че някой върви след него. Огледа се, беше сянката му. Уличното осветление описваше сянка, плътно вървяща зад него. Дори когато излезе от улиците със сгради, тъмното очертание вървеше залепено за стъпките му. Прекрачи прага на кораба и сякаш внесе сянката със себе си – или поне тази мисъл му мина през ума. Пуши почти цяла нощ, реши да не спи, защо трябваше да се спи.  Неизговоримо дълбоко неспокоен, запали поредната лула, ръцете му трепереха.

Новият ден не се забави, розовата утрин го завари да реже нервно дърва с триона. Нищо не му помогна – нито работата по къщата, нито следобедната дрямка, от която очакваше да се събуди като нов. Тежкото чувство продължи до вечерта, имаше въпрос, който се страхуваше да зададе, но какъв беше той.

Заспа, а докато заспиваше, успя да види съмнението си като същество с мека козина, ту голямо като санбернар, ту малко като морско свинче. То дойде при него и започна да се отърква, подканяйки ръката му да усети колко е пухкаво. Ат-Хем започна да го гали, наистина беше приятно при допир. Съществото се умилкваше все повече, с един скок се настани в скута му, сякаш му казваше твое съм. Толкова гальовно животно Ат-Хем не беше виждал. Наистина му се прииска да е негово, да му бъде приятел. Необичайна зала с високи тавани, какво ли беше това място. Огледа се и реши да излезе. Пухкавото същество скочи след него като кученце. Ат-Хем се зарадва, че ще си го вземе на планетата, но изведнъж разбра неизвестно как, че то всъщност вече живееше с него. Как така не беше забелязал досега, че има такова чаровно животно на неговата земя. Продължи да търси изход, насочи се към арка, зад която би трябвало да има врата, но видя зазидани стени. Погледна към друга арка, може би вратата беше зад нея, но отново видя само стена. Обиколи залата, бягайки. Гледката беше идентична – място без врати, без прозорци. Как се бе озовал тук и как ли щеше да излезе. Нещо мокро се докосна до него, пухкавото животинче ближеше ръката му. Ат-Хем прекоси още веднъж залата и този път видя, че беше пълна със саркофази. Не знаеше чии са, но бяха много. Животното го следваше плътно и не спираше да му се радва. Започна да блъска по стените, искаше да види дали някъде няма скрит проход. Врата нямаше. Място пълно с ковчези, а следващият може би щеше да бъде негов. Пухкавото същество сега ближеше една от обувките му. Досега не бе забелязал, че сянката му беше някак различна от самото него, въобще не приличаше на пухкавия си собственик. Вдигна поглед и започна да разглежда. Откъде бяха внесени всички тези саркофази, питаше се той, след като нямаше врати? Трябваше да излезе от това място, не, нямаше да остане тук и да стане част от галерията с трупове. Отново се затича и започна да удря по стените. Измори се, капки пот се стичаха по шията му, а ръцете му се разраниха. Животното не спираше да му се радва, но Ат-Хем не можеше да откъсне поглед от сянката му, защото тя правеше независими движения, сякаш беше отделна от косматкото. Вече беше почти сигурен, че сянката му беше второ същество. Докато си мислеше това, животното ръфаше прокъсания край на единия крачол на панталона му. Ат-Хем започна да се дразни и го изрита силно. Вече не му беше толкова симпатично, но пухкавелчето не му се разсърди нито за миг и отново скочи в скута му с неистово желание да бъде галено. Тикна главата си под ръката му. Ат-Хем видя как сянката на съществото разтвори малки като на маймунка ръчички и се покатери заедно с пухения „приятел“, следвайки свой собствен ритъм на движение. Това не е сянка, осъзна в този момент, това не е сянка, това определено не е сянка. И изблъска грубо животното, с него се претърколи и „сянката“ му. Те бяха свързани – нещо, което ти идваше да погалиш, се движеше с второ нещо, на което не знаеше целта му, но беше страховито. Изправи се решително и започна да отваря саркофазите един по един. Бяха празни. Точно когато реши, че всички са празни, отвори един, в който видя себе си, но не беше мъртъв, а спеше. Хвана се за раменете и се разтърси, но напразно. Виждаше себе си как спи дълбоко, непробудно. Започна да крещи на ухото си:

– Ат-Хееееееееем!!! Cъбуди сееееееееееее, АААААт-Хеееееееееем!

Изпробва какви ли не начини да се събуди, но безуспешно. Удари си няколко шамара, не много силни все пак. Изпробва щипене, гъделичкане. Гневът му и ужасът му нарастваха след всеки неуспех. Отиде до един от ъглите на залата и се свлече съкрушен. Какво беше това – в една стая със себе си, двама Ат-Хемовци на едно място, единият буден, а другият непробудно спящ, мило животинче, на което сянката му беше живо същество. Дали в това място без врати можеше да влезе нещо без материя, като мислите и думите например. Реши да пробва. Сети се за думите, които изрече Мария, когато сънува, че събира частите му: Амо-Рея, Амо-Рея, Амо-Рея, но незнайно защо добави Амо-Рея Унищи. Докато търсеше изход, не му беше хрумнало, че ако не може да излезе от това място, може да извика да влезе „нещо“, за което стените не са проблем. Викайки думите, започна да мисли по-ясно и даже по-спокойно. В този момент пухеното същество, което досега се беше крило някъде, се завтече към него. Ат-Хем го очакваше с досада и тогава погледна нагоре и съзря меч, който висеше близо до него. Как не го беше видял досега? Издърпа меча и когато животното беше вече в краката му, замахна да отреже сянката му.

От удара се стресна и се събуди, плувнал в пот. Едната му ръка беше болезнено свита на юмрук, сякаш още стискаше меча. Миг преди събуждането си видя как и другият Ат-Хем в съня му се събуди.

Лежа известно време, гледайки безмълвно тавана. Дишаше учестено, сякаш наистина се беше случило всичко, а не беше само сън. В някаква успоредна вселена, в която влизаше насън, това беше реалност. Когато започна да изрича Амо-Рея на сън, в съзнанието му изплува срещата с Мария и Библиотекаря, всички хубави моменти, но най-вече топлото усещане от срещата с тези хора. Не откъсваше поглед от точка в тавана, това, като че ли му помагаше да се “събере” след изтощителната нощ. Спомни си ужаса от затвореното пространство и мисълта, че ще остане там завинаги, като в запечатан саркофаг. Когато хората казваха завинаги, обикновено имаха предвид временно, малко по-дълго от обичайното време. Ат-Хем имаше усещане за Безкрайното Завинаги, като точката на живота му, като черна дупка с капак. Думите, които бе научил от Пазителите, пробиха тази тъмнина за пореден път и сложиха многоточие. За всяка дума беше платил с частица от човешкото време на живота си, а тя – думата – му се отплащаше щедро, пазейки го жив. Сети се за подигравателните реплики на така наречения библиотекар в кръчмата – със сигурност не бе имал подобни преживявания и не познаваше Пазителите „отвътре“. Ерфеи, върна се към един от последните разговори с Мария, така му беше казала, е древната дума за Пазител. Значи имаше Библиотекари-Ерфеи и такива, които се наричаха просто библиотекари. Трябваше да разбере нещо повече за тайната, която стоеше зад думата Ерфеи. Вече беше сигурен, че ако я погледне „отвътре“, ще открие начин, по който по-лесно да разпознава библиотекарите.

/Следва продължение…/

Виж V част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0