Статията ми няма за цел ретроспекция за собствеността в историята на света – за това има енциклопедии. Още по-малко смятам да разказвам как според някои човечеството в напредъка си от маймуната към геймъра „развива и надгражда“ идеята за собствеността. Напротив, именно с това бих поспорила. Да, някои методи на борба или насилие стават все по-рафинирани, но иначе същността им не е помръднала. Названията на типовете собственост се променят, но всъщност в човешката история се наблюдава една постоянна цикличност.

Собствеността е форма на притежание с цел управление на блага. В древността у много народи собствеността е разбирана като разумно „наемане“ на благата и ресурсите, дадени от Твореца за всички хора /1/, затова и на всеки 50 години е имало „юбилейна година“, в която нивите са били връщани на рода, от който са закупени/4/. Без собственост земята запустявала, без собственик стадата се разпръсвали. Собствеността е била отговорност, защита, а управлението й – цяла наука, която мъжете и жените започвали от ранно детство.

В историята на всеки народ или общество обаче може да се види как под един или друг претекст групи хора периодично обсебват прекомерно много от този ресурс и дори когато не им е нужен лично, го ползват, за да управляват чрез принуда останалите хора по страстите си. (Да, като говорим за собственост, доста често се намесва думата „страсти“.)

Та, след прекомерната концентрация, ощетените и бедстващите обикновено тръгват да възвърнат баланса. За съжаление, често го правят с насилие, напоследък наричано „революции“. Разбира се, срещат се и народни водачи, истински мъдреци като М. Ганди, но те се броят на пръсти. Защото повечето бедни обикновено имат едни и същи страсти като богатите. Това може да звучи неочаквано, но е именно така. Защото ако бедните, които приеха „национализираното“ имущество в началото на социализма, бяха станали благородни заради самата си бедност, те не биха нанесли такива малоумни и непоправими щети на това имущество, предмети на културата, сгради, в комбинация с прогонване на доста талантливи професионалисти.

А и сега, ако се види на какво чалгеят и трошат чаши мнозинството „страдащи българи“, то е на песни, в които някой брои пачки и има всичко без особени усилия. Идеалът на съвременния „беден“, макар несравнимо по-образован от средновековния крепостник, отново е да получи като чуждото и то без да полага усилия, камо ли с години да го управлява и умножава.

За да поговорим малко на тема собствеността и „усилията“, трябва да споменем и  наследството. Да имаш наследство не е „шестица от тотото“. Ако всеки от нас не копнее да предаде наследство като морал и ресурс на своите деца, то ние оставяме бъдещето си на милостта на продажните политици и на „морала“ на търгуващото с издатели и НПО държавно образование.

Изследвано е, че в европейски план предприятията, които са развили у работниците си нагласа не да търсят високи заплати като харчещи потребители, а са ги стимулирали да инвестират и да участват като собственици, са постигнали голяма стабилност и сериозност на  ангажираните в техния труд. За съжаление, според професор Антон Раушер в труда му “Частната собственост в служба на трудещите се“ /1/ още от 90-те години на миналия век в Европа тече процес, според който на работещите се внушава да бъдат задоволяващи се единствено със заплатата си потребители.

На тях постоянно се рекламират нови стоки и нови изживявания. Приучават се да сменят с лекота местожителство в името на по-доходна и интересна работа. Отворените граници в ЕС подпомогнаха много този процес. В резултат обаче мнозинството се уповава все повече на държавата „да ги гледа на старини“, националните традиции се загърбват заради общия купон, спестявания тип инвестиция не се правят, защото „нали има пенсионна и осигурителна система“, а на младите не се предава нито бащин дом, нито бащина нива, нито родова памет, нито семеен бизнес. Престижно е да бъдеш слуга /пардон, служител/ на богата компания и да имаш бляскав живот.

Но ако утре голямата престижна компания поиска да продадеш своите представи за правда, ти ще го направиш! Защото нямаш имот, на който да се опреш, и нямаш свой дом, където да се приютиш. Защото нямаш приятели, с които да ви свързва нещо достатъчно древно и силно. Така че ако шефът нареди – ще се ваксинираш с неизследван препарат, ще наричаш колежката си „колега“, ще мълчиш, дори когато нещо в дейността на компанията ти се струва перверзно и ненормално. За да запазиш работата и хляба. И по-точно, работата и лукса.

Не е ли странно, че в свят, където луксът е бог, частната собственост постепенно слиза от пиедестала си? В своето есе „Добре дошли в 2030“ /2/ шведската депутатка Ида Аукен описва тенденциите на близкото бъдеще. Относно собствеността нейните романтични трели звучат ужасяващо за здравомислещия /все още/ българин:

Не притежавам нищо. Не притежавам кола. Не притежавам къща. Не притежавам уреди или дрехи. Може да ви се стори странно, но е напълно логично за нас в този град. Всичко, което считахте за продукт, сега се превърна в услуга. Имаме достъп до транспорт, настаняване, храна и всички неща, от които се нуждаем в ежедневието си. В нашия град не плащаме никакъв наем, защото някой друг използва свободното ни пространство, когато нямаме нужда от него. Холът ми се използва за бизнес срещи, когато не съм там.“

Това звучи като вид комунизъм, но дори когато вярвахме в „светлото бъдеще“, не сме си го представяли по този асимилиращ идентичността ни начин. Личността днес е атакувана по всички фронтове. Нито твоето национално самосъзнание трябва да „дразни“, нито твоята полова принадлежност трябва да е „по рождение“, камо ли ако ценностите ти обидят някого, който няма такива. Изобщо обидата и „усещането за щастие“ са издигани в култ… докато вършат работа на тия, които помитат абсолютно всички останали устои под нас.

След това няма да ни питат нито за обида, нито за щастие. Казано е, че който притежава всичко, притежава всички /3/ . А в най-новото време ние сме на път без бой да предадем властта върху себе си.

Според изследването на професор Раушер тънката игра започва чрез страха на европееца от войни, базирани на различни национални интереси. Така под претекст, че „на човека не може да се има доверие“, гражданите на обединена Европа /а вероятно и не само в Европа/ постепенно са убеждавани, че безличните институции нямат нашите човешки страсти и изкушения – затова е добре на тях да поверим грижата за собствеността, ресурсите, децата си, образованието си…

Хиляди години добрите човеци са работили в посока да вдъхновят и да направят събратята си също добри и свободни човеци. Насоката е била да се трансформира и насочи в добра посока страстта на човешката природа да обича, да твори, да създава и открива полезното! Да побеждава, да извоюва – територии, сили, средства.

Новото време – напротив, работи по това да игнорира и омаловажи Човека и да засити страстите му със заместители. Затова сега преживяваме нагласените драми на чуждия живот в „Биг Брадър“ или кълнем политиците, без да се помръднем от дивана, за да направим дори нещо малко за нашата блокова, служебна и родова общност. Огорчението и липсата на удовлетворение /защото не изпълняваме Смисъла си като човеци/ ние гасим с храни, алкохол и всевъзможни удоволствия. Но уви, това е неугасима страст – да живееш смислено. Затова и индустриите по „гасенето“ стават все по-богати и могъщи.

Въпреки че покупателната способност на хората расте, беднотата в отзивчивостта при внезапна нужда също е ясно видима. Това е, защото при институционалната схема на подпомагане се орязва и дори на места забранява личната инициатива и личната помощ:

„Даряването също предполага собственост. “Къде остава възможността да разделиш нещо с другите, ако никой не притежава нищо?… Как може някой да моли и получава и взема назаем, ако няма никой, който да има и дава, включително назаем?” (Климент Александрийски). Колкото и да са важни за нас институциите на социалната държава, те не могат и не трябва да правят излишна личната готовност да се помага на другите и да се прави добро.“ /1/

„За съжаление днес е забравена народната мъдрост: “Даването е по-блажено от вземането”. Хората с най-високи доходи биха получили вътрешно удовлетворение, ако извън данъците оказват помощ на хора в нужда. И благотворителните сдружения все повече претендират за подкрепа от държавата, вместо активно да подтикват хората към даряване и споделяне на благата, към личен ангажимент в полза на бедстващите. .“ /1/

Отново ще докосна момента с наследството. Приучавайки себе си и децата си към собственост, ние осигуряваме ресурс не просто за оцеляване, ако Системата се обърне срещу нас. Осигуряваме ресурс за стартиране на частни инициативи, независими научни и творчески експерименти, както и благородни каузи. /3/

Затова тази дълбока тема, с която по-скоро тепърва отварям дискусия, ще завърша с мисълта на папа Йоан Павел Втори: „Човекът, който няма абсолютно нищо, което може да нарече свое, и е лишен от всяка възможност да заработи своята издръжка на живот чрез лична инициатива, става напълно зависим от обществените механизми и от онези, които ги контролират. За човека става изключително трудно да опознае своето достойнство като личност.” /1/


Върху статията работи: Павлина Папазова

Източници:

/1/ „Частната собственост в служба на трудещите се“, проф. Антон Раушер 1990г. ORDO SOCIALIS, Dresden

https://ordosocialis.de/wp-content/uploads/priveibulgA4neu.pdf

/2/ „Welcome to 2030“, есе на Ита Аукен 2016г.

https://www.forbes.com/sites/worldeconomicforum/2016/11/10/shopping-i-cant-really-remember-what-that-is-or-how-differently-well-live-in-2030/?sh=4559630c1735

/3/ „Универсални Базови Заблуди – 2. Неизбежен ли е „Големият Ресет“?“ – Испанеум медия
https://www.facebook.com/ispaneum/videos/854509288521950

/4/ „Библия. Книгите на новия и ветхия завет“, СОФИЯ 1993

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0