Тайна история за Песента

Разказ на Диляна Ангелова от цикъла “Легенди край огъня”.

Тази история не е моя. Разказаха ми я.

Случи се в една от онези непрогледни нощи, когато пътищата се пресичат под тайното водителство на някоя звезда.

Разказа ми я един от Пазителите. Вие знаете, че те са герои в очите на всички ни и  всички обичат да слушат с интерес техните истории, но знаем и че не всеки има смелост да бъде един от тях. Пазителите са и бойци, и търговци, и разказвачи, и музиканти, и художници, и богати, и бедни – известно е, че са всякакви, неуловимо различни. Каквото и да кажем за тях, никога няма да е достатъчно. Почти никога не можеш да познаеш, че си имаш работа с Пазител, докато не се открие самият той. Бяха посветили живота си да търсят и пазят Частицата на Живота.

Във времена, когато има много земя за закупуване във Вселената, Пазителите прекосяват милиони километри в търсене на автентични остатъци от планети и живот. Всички, от беден до богат, се надпреварват да притежават светове. Истинските планети обаче са голяма рядкост, много земи са потънали в мрака и изчезнали заедно с имената си. Планетите се правят по заявка и се създават изкуствено. Поръчваш си планета по твой вкус, изработват я специално за теб, влизаш и живееш по начина, по който вече си избрал. Животите изглеждат предсказуемо предначертани, но само така изглеждаше. Най-разпространеният модел на живот е именно този да прекараш почти целия си живот в печелене на средства, с които един ден ще можеш да си позволиш планета.

Пазителите са известни с това, че търсят Искрата на Живота, което за повечето хора звучеше като да гониш вятъра, да се занимаваш с химери или просто да търсиш неща, които не съществуват. Естествено, те са преследвани от тези, които имаха интерес бизнесът с галактики да се разраства и все повече да се забравят времената, когато планетите и хората са били истински.

Едва след като чух историята на непознатия разбрах, че си имам работа с Пазител. Не можех да видя ясно лицето му, а и сякаш не го виждах, толкова бях потънал в историята, която разказваше. Само за миг, докато се навеждаше към светлината на огъня, съзрях белези по шията му. Бях чувал за белезите, хората от моето поколение просто нямат. Беше толкова нормално да си перфектен, никой не пази следи от рани, някак старомодно е. Имаше хиляди начини, евтини и скъпи, да скриеш рани. А този човек не ги криеше, наистина не бях виждал нищо подобно.

Седях и го гледах като непознат свят.

Нощта беше мразовита, а ветровете свистяха и се увиваха около нас като прегръдка от силни ръце, но очите на всички ни бяха вторачени единствено в нашия разказвач. Толкова пленителен беше светът, за който слушахме, а когато и запя на странен език, слухът ми съвсем се откъсна от зловещия вой на вятъра. Огънят, около който се бяхме събрали, сякаш започна да грее по-силно.

Всички ние, пътниците, се бяхме отправили към една нова галактика, съвсем отскоро адаптирана за живеене, предстоеше ни дълго пътуване. Бяхме спрели на планета, за свръзка, за да се прехвърлим на следващия кораб. Имаше обичай, докато минава времето в чакане на галерата, пътниците да си разказват истории. Запалваше се огън и хората се събираха да слушат. Времето минаваше неусетно така.

Докато слушах разказа и се радвах на това, че може би единствено аз съм отгатнал, че пред нас стои Пазител, той се обърна и ме погледна много особено, след което се отдалечи от огъня, и се загледа в посоката, от която очаквахме да дойде галерата. Последвах го, имах чувството, че иска да ми каже нещо, но само на мен. Не бях сгрешил.

След години разбрах защо извика точно на мене. Неговата история стана и моя, но много след това.

Онази вечер, когато ме видя, че го последвах, ми каза само:

– Запиши това, което ще ти разкажа…

Историята му започва по най-традиционния начин. Бил е като всички нас. Прекарал години на галерата, която превозва пътници между най-отдалечените точки на Вселената. Както знаете, това е най-тежкият курс. Междупланетните вихрушки са опасни и самото пътуване е наречено Пътуването на смъртта. Имаше толкова пасажери, които никога не стигаха до крайната си цел, а ето че той беше по чудо оцелял.

image_01

Бил изкарал достатъчно за една прилична планета, среден клас. И тогава се сблъскал с нещо много неочаквано. Купил планетата с много голяма радост и с нетърпение влязъл във владението си, очаквайки живота му да се развие по стандартите на времето.

И тогава, каза ми той, открил нещо, за което никой не говореше, защото просто беше страшно да се говори за него. Заспал и засънувал кошмар. Видял в сън всичко, от което се страхувал. Страховете му го наобиколили и прераснали в парализиращ ужас. Усетил, че тялото му се сковало и започнало сякаш да потъва в огромна черна дупка. Студ започнал да прониква в костите му. Изпитал безбрежна самота и захвърленост и в същото време апатия. Ще се умира, помислил си той. Като че ли някой го отвличал насън, а той дори не можел да се съпротивлява. Когато все пак за миг осъзнал, че сънува, си казал, че веднага щом се събуди, ще върне договора за собственост, защото никой не го бил предупредил, че на тази планета е толкова студено за живеене, но сънят продължавал да го потапя в черна слепота, а тишината започнала да бучи в ушите му. В тъмнината едва различил странни сенки на същества. Постепенно безформените им очертания започнали да стават пластични и приемали все повече плътност и материя. Един глас в него продължавал да настоява, че това е сън, докато не се събудил от тътен. Земята се тресяла. Пред очите му имало огромна движеща се маса. Крак на животно, което можело да го смачка, ако не успеел да се измести навреме. Побягнал към близкия хълм. Изкачил го и погледнал отгоре. Изненадата му не можела да се опише с думи, защото съзрял едно от съществата от съня, само че живо, ревящо и готово да го погълне. А след това разпознал и другите от материализирания си сън. Цялата нощ прекарал криейки се в падината на хълма. Мракът се раздирал от ревовете на чудовищата. На сутринта рано, още в сумрака на зазоряването, се добрал до галерата си и отпътувал от планетата с цел да я върне на продавачите, докато още имал възможност.

Това било началото на тежките му години. В деня, в който смятал, че животът му тепърва ще започне, той сякаш се сблъсквал с края му.

Последвали още няколко опита да се сдобие с планета, които протекли по абсолютно идентичен начин. Навсякъде по пътя си сеел чудовища. Решил, че не му е писано да бъде като другите, и прекарвал времето си в пътуване. Постепенно се научил да живее с много малко сън. Преживявал отново и отново как някой иска да го отвлече, докато спи безпомощен и няма сили да се съпротивлява, и как това нещо или някой влачи скованото му тяло, за да бъде храна на странни чудовища. Този повтарящ се сценарий станал неизменна част от неговия свят и превърнал живота му в безкрайно бягство – от себе си. В изминалите дни и години броял единствено нощите. След стъпките му оставали чудовища. Не спирал да нощува дори в странноприемници заради случай, в който собственичка се сблъскала с едно от неговите странни същества на стъпалата. Последвал писък, насъбрали се хора, а той избягал бързо през прозореца.

Спял в галерата.

Станал единак неусетно.

В местните кръчми отсядал само денем, когато бил сигурен, че няма да заспи. А и това било единственият начин да научава последните новини и важни особености на мястото, в което се намира.

При едно такова пътуване чул за нова галактика от планети за продан. Това е ежедневие, както знаете, нищо особено в тази новина. Но особено имало и то било, че сред грозд от планети имало останала автентична, която строителите не успели да изместят, докато изграждали новите трасета.

Никога не бил стъпвал на истинска планета. Може би там съществата му няма да успеят да се сдобият с материя.

Разбрал координатите и се запътил към галерата, нямало смисъл да чака сутринта.

Пристигнал рано, съненият брокер не можел да се нарадва на късмета си. Планетите от галактиката, която продавал, били отдалечени и с лоша локация. Галерите трудно си проправяли път до тези места и той не се надявал на много купувачи. А ето че в ранни зори продал най-труднодостъпното кътче от Вселената. Почти подскачайки, го завел до мястото и бързо си тръгнал, от страх да не размисли клиентът му.

Още когато стъпил, усетил, че всичко е различно. Въздухът разтворил дробовете му и той доловил късче спокойствие. Тревата била по-мека. Стъпките му отеквали по различен начин. Сякаш планетата го погледнала с хиляди очи и го познала. А въздухът бил наистина невероятен и го изпълвал с почивка. Заспал неусетно, такава отмора от години не бил изпитвал.

Събудил се от тътен.

Чудовищата и този път не закъснели.

– Явно съм си въобразил, че някога ще успея да избягам от тях – помислил си той. Изправил се бавно и се запътил към галерата, за да напусне поредния неуспешен опит за нов живот. Тогава му се сторило, че чува нещо различно в техните стъпки. Дали не е някое ново чудовище. Той се съсредоточил и чул равномерно леко тичане, като от човек. Нима е възможно, нали планетите ги продават необитаеми. Изкачил се на подходящо място, за по-добра гледка, и видял нещо съвсем неочаквано.

Една жена тичала сред чудовищата му. Нейни били леките стъпки.

image_03

Измамили са го от Агенцията за Продажба на Планети и са му продали населена планета – това било първото, което му хрумнало. Запътил се ядосано към галерата си. Но преди да отплува в космическата шир, пак се загледал към мястото с чудовищата, те били неестествено спокойни. Съвестта му се обадила, че е оставил жената сама, и след   кратко колебание решил да се върне и да й предложи да отпътува с него. Слязъл от галерата, стиснал здраво оръжието си и с решителна крачка се отправил към нея.  Крачка след крачка наближавал и постепенно започнал да долавя някаква мелодия. Жената пеела. Когато се приближил достатъчно, разбрал, че тя пеела на непознат език, но мелодията била толкова нежна, че отново го обзело спокойствието от преди заспиването му. Не искал да я прекъсва, затова просто застанал и се заслушал. Слушал сигурно не повече от минута, но за тези 60 секунди сякаш си починал като за цяла година. Чудовищата били заобиколили жената като плячка, но клечали обезсилени около нея. Когато свършила песента, той й дал знак с ръце, че иска да й предложи нещо. И пак с ръце й посочил галерата и доколкото му е възможно, опитал да обясни, че я вика да се махне от планетата с него. За негова изненада тя му проговорила на неговия език и му казала, че не възнемерява да напуска планетата, докато не си свърши работата.

Заговорили се, разбрал, че езикът от Песента е езикът на Пазителите. Той скептично изкоментирал, че Пазителите са една фантасмагория. Казал й още веднъж, че е желателно да избяга с него, защото те ще я погълнат. Седял и се чудел как да постъпи… Жената била нежна като песента, която пеела, и в същото време някак силна, за първи път виждал чудовищата си така укротени.

А може би цялата гледка е една илюзия и затишието предвещава нещо много по-страшно, отколкото би могъл да си представи. Решил да я остави и да си тръгне. Всичко, което видял, било толкова непознато, нямал думи, с които да опише нито жената, нито подчинението на чудовищата. Избрал да напусне планетата, нямало защо да се страхува за живота на жената, тя очевидно владеела някаква способност да се справя с тях.

Когато се качил отново на галерата, открил, че все още носи нещо от уханието на спокойствие, което излъчвала непознатата жена. Докато се взирал в тъмните космически гледки, доловил, че непрекъснато вижда очите й. Ех, само ако беше поискала да тръгне с него. Определено не бил срещал такава жена. След това се обадила съвестта му, че я е оставил сама с чудовищата. Може би тя само известно време ще може да ги държи в подчинение и когато й свърши силата, те ще се раздвижат и ще я убият. Започнал да обвинява егоизма си. Добре, но нали тя не поискала да тръгне с него, той не можел да я накара насила да влезе в галерата. Успокоявал се, докато се борил да реши дали е постъпил правилно. След известно време осъзнал, че не спира да мисли за жената, а това пътуване без посока било поредното бягство. Акостирал галерата на близката планета, облегнал главата си назад на седалката и неусетно заспал.

В съня му отново го наобиколили чудовищата, но те стоели спокойни и слушали – песента. Целият му сън преминал под звуците на песента на жената. Този път не му се искало да свършва сънят. Отново се потопил в освежаващия отдих, носен от мелодията. Събудил се от трясък, сега вече не от чудовища, а от ужасното акостиране на съседната галера, която почти връхлетяла върху него. Задръстванията в някои райони на Вселената са просто непоносими. Единственият начин да паркираш беше да избуташ друг кораб, за да разположиш своя. Това се бе случило в момента.

Знаел какво ще направи. Разбрал, че е намерил това, което е търсил цял живот. Решил да се върне на планетата при непознатата и да я помоли да го научи да пее на езика на Пазителите, за да може да се справя сам с чудовищата. А и колко време би могъл да прекарва се нея…

Тук прекъсна разказа си, сега разбирах откъде са белезите, следи от впиване на нокти, дълбоки резки в кожата, макар и зараснали. Значи съществата все пак са се докопвали до него, колкото и да е бягал.

Чухме шум от наближаваща галера. Нима разказът му щеше да свърши неочаквано и пътищата ни да се разделят? Какво трябваше да направя с написаното? Корабът приближи, отдъхнах с облекчение, когато разбрах, че очакваме друг. С почти нервно нетърпение изчаках да се придвижи цялата върволица от слизащи и качващи се пътници, докато нощта утихне отново, за да може загадъчният разказвач да продължи историята си.

Когато се върнал на планетата, не намерил никого, нито жената, нито чудовищата, и го обзела паника, че цялото му преживяване е плод на силни халюцинации.  И все пак в него имало мисъл, с която отчитал, че немузикалният му слух е запомнил мелодия, а това нямало как да си го измисли.

Решил да остане на планетата и да чака. Разхождал се нервно, за първи път от години много му се искало да заспи. Чудел се какво ли ще сънува – чудовища или песен.

Заспал.

Този път целият му сън бил тъмнина, сякаш нямало ден, а само нощ, нямало звезди, луна, слънце, само тъмнина, а в тъмнината песен. Нямало чудовища, но било толкова тъмно, че не можел да види себе си дори, къде се намира, нито откъде идва песента. А в тъмното не изпитал страх, нито болка, нито омраза, нито яд или гняв, наслаждавал се на мелодията, не искал да свършва.

Събудил се сам и за миг се насладил на тишината на утрото.

Някаква мистерия започвала да се случва в живота му, а той нямал разумно обяснение.

През целия ден обикалял и разглеждал планетата. Намерил следи от малки женски стъпки, а около тях и от чудовища, значи все пак не си е въобразил. Но къде са отишли? Вечерта наближила и той запалил огън. Опитвал се да се сети думи от песента.

Отново цяла нощ сънувал мелодии, но вече не само една, и вече пеел – и то самият той. Тази странна музика сякаш завладяла мислите му, а заедно с него и чудовищата му. Накъдето и да се оглеждал в съня си, не можел да ги открие, а не искал да спре да пее, за да не забрави думите и магията да изчезне.

Следващият ден отново преминал в необятно спокойствие, а невидимото присъствие на непознатата и нейните напеви го следвало навсякъде… Дали това не е любов?

На третото утро, когато отворил очи, погледът му се срещнал със сияйните очи на жената. Тя търпеливо го чакала да се събуди.

Денят започва различно, казал си той и се усмихнал.

Разказвачът прекъсна историята си и също се усмихна.

Запали лула.

Пушеше мълчаливо.

Не исках да преча на почивката му, затова търпеливо мълчах.

По едно време се обърна към мен и каза:

– Между другото, казвам се Ат-Хем – представи се той. – Запиши: „Това е историята на Ат-Хем.”

Нощта беше странна, сякаш всички пътувания на галери бяха временно отменени с една единствена цел – да изслушам историята до края. Започнах да отброявам малките часове на нощта, не ми се спеше въобще. Повечето слушатели се измориха и предпочетоха да потърсят топли места за нощувка. Останахме аз и Ат-Хем. След малко той продължи разказа си…

image_02

Почти като насън видял жената, която кротко го чакала да се събуди, и отново се гмурнал в съня като в утроба от тишина, като топла прегръдка, от която не искал да се изтръгне. Толкова години сънищата му били място за преследване, криене, бягане. Напрегнати, лепкави нощи, в които душата му тичала, сподиряна от стъпките на ужаса. Кошмарите му го следвали като невидима, но постоянна потеря от отдадени хрътки, събуждал се изморен и добрата новина от идването на новия ден била, че преследвачите за малко са изостанали и той можел да си поеме дъх.

Усетил се освежен след часовете прекарани в сън.

Естествено, първото нещо, което направил, когато се събудил окончателно, било да потърси жената. Искал час по-скоро да разбере името й и какви са думите, с които държи чудовищата подчинени.

– Аз съм Пазител – казала тя. – Истинското ми име ще го разбереш някой ден. Съществата на ужаса ме познават, защото самата аз бягах от тях дълги години, но само Думи, които да повториш, не мога да ти кажа. Когато разпознаеш думите от Нишката на Живота и им позволиш да се изпишат върху теб като книга, тогава ще имат Сила, дотогава те ще са само Празен Въздух и Ням Звук.

Този път, колкото повече слушаше, толкова повече се надигаше в него раздразнение и жената вече не му се струваше толкова нежна, колкото арогатна, защото знаеше нещо, което не искаше да му каже и упорито му говореше чрез гатанки.

За какво му е да става Пазител?

Считаха ги за луди, щеше пак да бъде беглец, какъвто беше досега. Кое му беше хубавото, мислеше си Ат-Хем, и с още пресен спомен от вкуса на съня позволи  раздразнението му да се разгори. Не искаше да става пазител на каквото и да било, не искаше високи каузи от живота си, искаше спокойствие, сън, голямо количество сън, после пак спокойствие, изгреви, залези и любима жена…

В какво се беше забъркал?…

Задържа погледа си дълго върху жената, но този път мислеше единствено колко хубаво би било час по-скоро да напусне неговата планета, защото несъмнено беше негова собственост, и можеше много лесно да го докаже с документ, заровен някъде под седалките на галерата. Тя прочете настроението, което го бе обхванало, и се насочи към своя кораб. Преди да се качи, му каза нещо, на което тогава под влияние на обхваналия го яд почти не обърна внимание. Каза му, че това, което преживее и победи в себе си, това ще открие на планетата, а тя ще продължи да се сътворява пред очите му.

– Твоята планета, това си ти самият!

Остана сам, седна на тревата и не помръдна сякаш с часове.

Сега нямаше кой да го дразни, това от една страна беше добре, беше си на собствената планета, това също беше добре, нощта се спускаше. Сигурно ще се мре, каза си той, бегълците ги хващат все някога, защото се изморяват, а той беше безкрайно изморен. Босите му крака докосваха хладната, мека трева, беше решил да не спи. Изправи се и запали лулата си. Залезът потопи очертанието на силуета му, остана само огънчето от лулата. Опита се да си спомни думи от песента, напразно, нищо не помнеше. Беше като на пост почти до изгрев, облаците се заобиколиха с розовина, когато той заспа.

Заспа и „се събуди” в съня си от силен глас. Някой продаваше нещо, всъщност бяха много продавачи и се надвикваха. Беше насред пазар. Какво ли продаваха? Продаваха части от хора, всякакви и много. Беше се озовал насред световния пазар за тела и души.

Видя и себе си, всъщност на едно място видя очите си, на друго една своя ръка, на трето крака с панталони, които приличаха на неговите, а това не беше ли ухото му. Не беше сигурен, че може да познае ухото си, без да е закачено за главата му, но все пак нещо го караше да мисли, че това е неговото си ухо. Обикаляше ужасен, искаше да намери всички части от тялото си. Мравунякът от продавачи и купувачи едва се разминаваше. Силен вик накара тълпата да замръзне и всички да обърнат глави в една посока. Задаваше се някакъв много богат клиент. Множеството се раздели с респект и направи път на очевидно влиятелната особа. Надойдоха и други богаташи. Всички търсеха части от хора по свой вкус. Търсеха роби по свой вкус, любовници по свой вкус, всякакви видове подчинени, без очи, без уши, от колкото по-различни части, толкова по-добре. Колкото по-раздробени бяха хората, толкова по-лесно забравяха кои са. Хора, които не знаеха името си, не знаеха защо са живи, нямаха онова мистериозно зрънце, коeто да съедини частите им. Тези, които бяха на пазара, бяха разпродавани като отломки от разкъсани планети и нямаха представа, че са там дори, защото спяха, спяха сковани, докато биваха разпродавани на парче, къс по къс. Ето къде биваха отведени пленените насън хора. До този пазар с години го влачеха странните същества. Обхвана го отново познатото чувство за безнадеждност, досега чудовищата бяха анонимни, но сега в надвикването на търговците разпозна откъде идваха гласовете, които бе слушал с години в кошмарите си. Когато си помисли, че по-лошо от това не може да стане, съзря женски силует, който се придвижваше безшумно между сергиите – и щом се доближеше до продавач, вместо пари прошепваше нещо на ухо и той й даваше това, за което беше дошла. Загледа се в жената, беше с покрита глава, не можеше да види лицето й. Прозрачен воал от лазурно синьо и златисто носеше на главата си.

С изненада забеляза, че тя събираше неговите части.

Когато събра всичко, тя излезе от пазара, нареди тялото му като пъзел и заплака. Продължаваше да не може да види лицето й, но забеляза, че тялото му всъщност не беше физически разчленено, разкъсването беше вътрешно, душата му беше разпокъсана, а той досега не бе го забелязал. Носеше една глуха болка от години и беше свикнал с нея, сега разбра, че нещо или някой бе раздробил на парчета душата му. Жената ту изричаше, ту пееше някакви думи. Имаше чувството, че извиква някакви много мощни сили, от онези, които творят планетите, но и ядрата в човешките клетки. Думи, които отговарят за бедствията, но и за капките роса върху тревите сутрин. Това, което беше шептене в началото, после ясно се открои като силен глас, който повтаряше: „Амо-Ре-, Амо-Рея- или само Амо-Рея-Мио.”

Коленичила пред тялото му, изричаше думи, които звучаха едновременно като призоваване и като думи на любов. Докато извършваше това, покривалото се свлече от главата й и той видя познатата жена, която не знаеше дори как да нарече. Толкова мило му стана, че съедини отломките на съществото му, и реши да я нарича Рея, докато научи истинското й име. Рея взе воала, с който бе покрита, и го разстели върху тялото му, сякаш да го скрие.

Събуди се с името Рея в уста. Огледа се набързо, беше си цял, нямаше дори драскотина. За да се отърси от съня, тръгна да изследва земята, на която беше собственик.

Рея, Рея, къде ли си сега, Рея?

image_04

Цялото му раздразнение се беше стопило. Нито за миг не се запита истински ли беше този сън или не, беше си реалност, знаеше го с всяка клетка от съществото си. Усещаше невидимото присъствие на Рея. Умори се от самота, качи се на галерата и се зарече да не се върне скоро на планетата. Обикаляше кръчмите, от една страна искаше да забрави Рея, искаше да забрави за страшния пазар, на който беше свидетел. От друга страна искаше да разпита за някой, който може да му преведе думите, които беше чул, и да му поразкаже нещичко за Пазителите. Те отново бяха за него носители на привлекателна харизма. Пазарът беше истински, нямаше какво да пита за него, беше сигурен. Прекара дни в алкохолна безпаметност, беше обичайно за него, но сега се случи нещо различно, толкова силно беше станало любопитството му да разплете загадката, че количеството питиета нямаха обичайното си въздействие. На четвъртия ден, след неуспешен опит да се удави в самозабрава, започна да си приказва с наглед сърдитата кръчмарка. Тя със стиснати устни чевръсто събираше или разнасяше чаши и посуда, не даваше вид, че въобще го слуша, и тъкмо беше започнал да си мисли, че сигурно от пазара за хора я бяха избрали без уста, тя извика едно малко момче – помощник от кухнята.

Момчето ще те заведе при Библиотекаря, каза му, без да го погледне, и се обърна сякаш не е произнасяла и дума. Ат-Хем стана, плати сметката и се забърза към галерата. Опита се да разговори момчето и да разбере нещо повече за този Библиотекар. Момчето мълчеше и съсредоточено гледаше пътя. Стигнаха до едно трасе, където планетите свършваха, но момчето настоя да продължат. Нямаше път напред, опасно беше, можеше да пропаднат в някоя дупка, на картата нямаше повече планети в този регион. Момчето държеше да продължат още съвсем малко напред. Само след около пет минути, от тъмнината на галактиката сякаш изплува нещо като земя. Ат-Хем продължи внимателно и стигна до място, което приличаше на това, което беше закупил. Тревата имаше същия аромат.

Странно, почувства се като у дома си.

/Следва продължение…/

Виж II част

Виж III част

Виж IV част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0