Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. ~ Ф. Ницше

Един поглед на трейлъра на филма Ad Astra на режисьора Джеймс Грей обещава всички вълнуващи елементи на научната фантастика – от автентични космически технологии, експлозии, експанзивни междупланетни гледки и обещание за пътуване до ръба на Слънчевата система до битка с роувъри на Луната. Но като че ли от самото начало усещаме, че под повърхността в Ad Astra се крие нещо много по-интимно и истинско, предизвикващо по-скоро личното и субективното насред обективната неуловима реалност и абстрактните космически пейзажи.

По принцип филмите за изследване на необятния космос никога не са били предназначени толкова за космоса, колкото са имали за цел да изобразят съответстващата безграничност на вътрешната вселена в човека, неговото търсене на мястото му в този свят и впускането му в безкрайните дълбини на неосъзнатата пустота вътре в него.

Научно-фантастичните филми се занимават основно с идеята за трансцендентността – чувствайки се угнетен и ограничен от този свят и собствената си природа, човекът копнее да се разшири далеч отвъд това, което виждат очите му. В същото време непознаваемото и необятното го потиска, карайки го да се чувства нищожен, а с това и непотребен, самотен и безсмислен. На фона на Великия Космос човешкият живот изглежда незначителен.

Като че колкото повече разширяваме знанията си за Космоса и външния свят, толкова повече стесняваме познанието си за Човека, който остава една голяма загадка въпреки всичките ни усилия.

В Ad Astra, в превод от латински „Към звездите“ и в пълния си вариант “Аd astra per aspera”“Към звездите през изпитания/трудности”, се дава ясен и актуален отговор за вечното търсене на човека на Божественото и смисъла. В основата на сюжета на космическия епос с участието на Брад Пит е астронавт, изпратен до Нептун, за да намери своя отдавна изгубен баща. Всъщност историята ни препраща към вечното търсене на човешката душа, която копнее да възвърне изгубената си връзка с небесното (а може би и с Небесния си Отец), освобождавайки се от грешките на миналото. Филмът няма да ни остави безразлични, ако и вече сме преживявали как някой, когото обичаме, сякаш се намира на съвсем друга планета, и с когото, макар и близо до нас, всяка истинска комуникация е обречена на провал.

И колкото по-дълбока трябва да е трансформацията в човека, толкова на по-далечно пътешествие трябва да го изпратим, както се случва и във филма.

(! Предупреждение за спойлери – следват описания, разкриващи сюжета и развръзката.)

Филмът започва в „близкото бъдеще“ със сцена на космическа антена, в стил Вавилонската кула – издигаща се от земната повърхност високо в космоса, чиято цел е търсене на сигнали от извънземен живот. Луната е отдавна колонизирана, а Марс е щаб за връзка с нови светове. Панорамните изображения към Земята са поразителни, особено когато наблюдаваме как героят на Брад Пит, майор Рой Макбрайд, се катери по кулата, а след това, вследствие на техническа повреда, причинена от мистериозни електрически импулси, пада от нея, спускайки се към Земята от умопомрачителни височини. Тази начална сцена неслучайно ни препраща към архетипния фрагмент с падението на човека от небесното му съвършено естество и пълнотата, която е имал, преди да изгуби връзката си със своя Творец, с когото е обитавал заедно в Едем – образ на съвършената природа, външна и вътрешна.

Свободното падане на Рой, както и разтърсващите и всяващи хаос на Земята електрически импулси, отразяват също така дестабилизането на свръхспокойното му психическо и емоционално състояние, в което се намира, когато го срещаме за пръв път, загатвайки за бъдещата му крайна дестинация, в която, загубвайки контрол, се разгръща и истинският му характер.

След падането, в което разбира се Рой оцелява благодарение на стоическото си поведение и умението никога да не изпада в паника, поддържайки пулса си не повече от 60 удара в минута, получава обаждане от началниците си от Космическото командване на САЩ. Те имат основание да вярват, че източникът на импулсите, идващи от дълбокото космическо пространство, най-вероятно е бащата на Рой – Клиф (Томи Лий Джоунс), командир на проекта “Лима”, който е смятан досега за мъртъв, тъй като така и не се е върнал от мисията си в продължение на много години преди това. Мисията е била да се намери предполагаема съзнателна форма на извънземен живот. Клиф и екипажът му са потеглили, когато Рой е бил едва на 16 години, след което са загубили напълно комуникация със Земята преди повече от десетилетие. Сега военните вярват, че бащата на Рой е жив и се намира някъде близо до Нептун, като задейства периодично импулси от антиматерия (тъй като корабът му работи с такова гориво), заплашващи живота на човечеството. Те смятат, че Рой може да успее да установи контакт с баща си, като за целта искат да го изпратят до щаба на Марс, откъдето би могъл да изпрати съобщение до Нептун. Рой се съгласява да отиде и предприема първата част от дългото си пътуване, чрез комерсиализиран полет до Луната.

Веднага след като Рой облича космическия си костюм, създателите на филма започват малко по малко да обелват хладнокръвните слоеве на героя си, в които е вакумирал дълбоките си вътрешни конфликти. Виждаме как астронавтът преминава с лекота безброй монотонни психологически тестове преди всяка мисия и приема напускането на отчуждената си съпруга Ева (Лив Тайлър) със студена безучастност, потискайки всяка емоция –Аз съм стабилен, спокоен, готов да върша работата си, доколкото мога. Ще остана спокоен. Ще остана фокусиран.Идолизирайки баща си, който е “пионер”, пожертвал живота и семейството си заради мисията си в търсене на извънземен живот, Рой също в някакъв смисъл е напуснал отдавна емоционално жена си, отказвайки да имат деца, поради отражението, което работата му би имала върху тях.

Следват сцени в огромен комплекс на Луната, пълен с консуматорски стоки и търговия на дребно, също като на Земята, спорове за граници и невероятна роувър схватка с лунни пирати, в която Рой е прострелян, попадайки буквално откъм тъмната страна на Луната, което за мен лично беше един от най-силните и спиращи дъха моменти на филма –  за да бъдеш намерен, трябва да бъдеш изгубен и то в най-тъмните кътчета на душата си. Освен всичко това събитие показва и как сме успели да качим целия си свръх-багаж и тъмна страна на човешката природа, заедно с нейната алчност, жестокост и себичност от Земята горе в Космоса.

По пътя между Луната и Марс се появява и още едно неочаквано предизвикателство. Екипажът, превозващ Рой Макбрайд, получава бедствен сигнал от кораб за биомедицински проучвания, от който обаче не идва повторна обратна връзка. Въпреки предупрежденията на Рой да не отклоняват мисията си, по заповед на капитана един от хората на екипажа се качва заедно с Рой на кораба, за да проучат какво се е случило. Притаили дъх, докато астронавтите обикалят напрегнато опустелите в совалката коридори, очакваме (особено тези от нас, които са гледали твърде много сай фай филми) някой извънземен, а ла пришелецът, да се появи зад следващия ъгъл. Противно на очакванията, вместо извънземно се оказва, че в кораба върлува кръвожаден примат – бабуин, мутирал вследствие на генно модифициращи експерименти. Очевидно той е успял да разкъса целия екипаж. Рой се спасява по чудо, като успява да убие маймуната.

Интересна е разликата между образа на маймуната в Ad Astra и този в космическата класика от 70-те “Одисея в Космоса:2001” на Кубрик. В Одисеята човекът е представен като еволюирал маймуноподобен примат, продукт на извънземни същества, докато в Ad Astra извънземните липсват, а маймуната е звероподобна и носи съвсем друго послание. Освирепялата маймуна ни насочва да погледнем по друг начин на еволюционната хипотеза, а именно като на “зверово учение”, според което човекът е подобрено животно или маймуна, съответно е произлязъл именно от зверовете. Както виждаме във филма прогресивните опити с животното не са успели да го очовечат, а по-скоро да го озверят. В древните послания е пророкувано за времена, в които хората ще се поклонят и ще приемат в себе си “образа на звяра” – в смисъл на промяна на начина на мисленето и възприятията, вследствие на което човешката природа ще се измени. Тоест за какъвто се смяташ, такъв ставаш – ако вярваш, че си звяр, ще се превърнеш в такъв.

Освен това подивялата маймуна ни загатва и за подивялото човечество и за зверовете, които може да открием в бездната, ако твърде дълго се взираме в нея. В рапорта си Рой признава, че нападението на маймуната е било изпълнено с гняв и той разбира и познава този гняв, тъй като го е виждал както в баща си, така и в себе си, вследствие на болката, която е изпитал от това да бъде изоставен. Оттук нататък героят започва все повече да разбира причината за отчуждението си от хората и собствената си жена и става все по-уязвим и несигурен, желаейки да се освободи и разграничи от поведението на баща си в собствения си живот.

След вдигащата адреналина случка действието се пренася на Марс сред подземен бункер, пропит с горящи нюанси на мрака, и забавя все повече темпото си, като следват самотни и красиви пътешествия край въртеливите газови облаци около Юпитер и кристализираните пръстенови системи на Сатурн и Нептун. И докато с помощта на филмовия оператор на Интерстелар Хойте ван Хойтема все повече се доближаваме до величественото и възвишено великолепие на Слънчевата система, толкова повече имаме усещането, че се отдалечаваме от всичко човешко. Ad Astra ни превежда през различни планети в търсене на смисъла, в светове, в които може би смисълът не съществува. Светове, в които няма нито любов, нито омраза.

Траекторията на пътуването на Рой до Нептун е също и вътрешна и емоционална – от вълнуващи и по-шумни екшън сцени в началото към затихващи и съзерцателни кадри и все по-малко населени и изолирани от хората пусти места. Колкото повече се отдалечава от Земята, толкова повече Рой усеща, че рискува да се превърне в баща си, който се е оттеглил физически и емоционално от цялото човечество. Сега главният герой разбира, че в първоначалното си желание да спаси света всъщност се крие желанието му да спаси себе си от страховете си да обича и да бъде себе си докрай. И както казва героят на Доналд Съдърланд във филма:

“Врагът тук не е човек или нещо. Врагът е безкрайната празнота.”

Филмът разкрива не само проблеми като ескейпизмът и алиенирането (отчуждението, откъдето и произлиза думата за извънземно на англ. “alien”), както и тенденцията ни да бягаме от страховете си, но и поставя под микроскоп склонността на човека да започва всеки път по същия грешен начин нещата в живота си, отново и отново, вместо да се сблъска с реалността на проблемите и грешките си и да поеме отговорност за тях, което е и единственият начин да намери решението и изцелението си. Може би и поради това в света идват разпространените философии за кармата, прераждането и други подобни учения, в които като че не съществува истинско спасение и възможен избор за промяна и трансформация. Учения, описващи омагьосания безкраен кръг, в който не съществува изход от ограничената природа и свят на човека. Свят, който потиска до безкрайност потенциалите и истинското призвание на всеки човек, подобно капан за опитни мишки.

Накрая Рой успява да достигне Нептун и да се качи на кораба на баща си, където го намира озверял и обезумял, подобно мутиралия бабуин. Баща му е избил всички на кораба от страх, че ще попречат на мисията му, когато екипажът е успял да анализира данни, доказващи, че няма никаква следа от друг съзнателен живот извън Земята, че сме абсолютно сами в познатия космос.

Крайната налудничавост на бащата на Рой, до която е достигнал, е причинена най-вероятно от отказа му да осъзнае безкрайно погрешните избори, които е направил в името на своята отдаденост на мисията и работата си – “Никой не е стигал по-далеч от него”. Превръщайки “жена си във вдовица и сина си в сирак”, тази жестока жертва така и не бива оправдана в неуспеха му да намери извънземен живот “някъде там във Вселената”. Убийството на целия му екипаж, окопаването му в кораба, отказът да се върне обратно на Земята, както и опитите му да затрие дори цялото човечество доказват неспособността му да поеме последствията и отговорността за погрешните си избори и жертваните от него животи.

“Не си се провалил…

сега поне знаем, че ние сме всичко, което имаме…”

Рой изрича със състрадание може би най-проницателните думи, изречени в киното в последните няколко години. Освен че успяват да преобърнат на 180 градуса представата ни за качествен сай фай филм и счупват самотата и ледовете, в които се движи цялото действие на филма до този момент, тези думи съдържат и гравитацията, която ни праща отново на Земята, но вече с друго разбиране за нещата.

Въпреки всичко бащата на Рой избира да потъне в бездната, в която твърде дълго се е взирал. Моментът, в който се освобождава от сина си, изобразява и разрязването на невидимата връв, която е държала Рой през целия му живот вързан за греховете на баща си, преповтарящ същата съдба и грешки в живота си. В този момент синът излиза от сянката на земния си баща, като му прощава всичко, което е направил, и за разлика от него се завръща у дома, използвайки последващата експлозия на кораба като задвижване, за да се върне на Земята. Връщайки се отново сред заобикалящия го свят, той приема мястото си във Вселената и се свързва отново с отчуждената си жена. “Ще обичам и ще живея. Submit.” е неговото последно решение след дългото пътешествие.

Със сигурност Ad Astra предлага невероятни ефекти и визуални картини, както и качествен екшън на моменти, но само доколкото служат на изпълнените със съзерцание сцени, в които съпреживяваме драмата на главния герой като своя собствена. В мига, в който моментите на размишление приключат, оставаме насаме с отговор, който може и да не сме искали. Хората са сами във Вселената, което означава, че ни се налага да живеем един с друг, а и със самите себе си.

Самотата често е състоянието, в което човек търси отговорите извън себе си, както във филма Клиф Макбрайд бе пропилял живота си и живота на близките си в търсене на отговорите в извън-земни интелекти, пропускайки това, което е точно до него.

Филмът разкрива и колко основна движеща сила може да бъде отсъствието на бащата. Всеки един от нас търси, макар и неосъзнато, своя Небесен Баща, всяко наше желание и търсене в живота ни е свързано с Неговата липса. Утехата идва от това, че не можем да обгърнем Вселената с ума си и никой не желае и не изисква това от нас. Тази утеха ражда надежда, защото разбираме, че не сме толкова незначителни на фона на необятния Космос и имаме дял в случващото се под Слънцето.

Въпреки огромния технологичен прогрес, от Едем човечеството се намира в регрес и разчитането на тайните в човека и божествените механизми в него още са в зачатък и тепърва имат да бъдат разгръщани. Във всеки от нас съществува цяла Вселена и една звездна Атлантида, пълна с живот, която тепърва има да бъде откривана и завладявана и за която усилията ни не ще бъдат напразни. Затова всеки човек е важен, всеки наш избор носи на раменете си тежестта на целия свят. Всеки от нас носи отговорност за другия, за хората около себе си, както и за обществото, в което живее. Посланието на филма ни предизвиква да започнем да гравитираме към едно по-истинско разбиране какво означава да бъдеш човек, в основата на което е това да обичаш и да се грижиш за другите.

Колкото и да е от значение навлизането в непознатото, Ad Astra ни напомня, че най-важният аспект на битието ни е не неизвестността, а познаването и връзката ни с ближния. Дали заключението, че сме сами във Вселената, обрича човечеството на самота или по-скоро го освобождава от нея и ни предоставя надежда и вяра в бъдещето на човека, ще оставим всеки да отговори сам за себе си.

Автор: Яна Първанова