Пазителят и Ат-хем

Тайна история за Песента

Разказ на Диляна Ангелова от цикъла “Легенди край огъня”

Виж Първа част

Първата му среща с Библиотекаря не можеше да се опише. Дали беше на осемдесет, шестдесет или четиридесет години? Видя енергичен мъж, с живи движения, с младежки глас и момчешка усмивка, имаше нещо бащинско в държането му, сякаш имаше синове и синове от синовете си. Боядисваше предверието на библиотеката, поне така му каза. Не можа да му подаде ръка, защото беше със зацапани от боята ръце. Сега е най-доброто време за ремонт – разприказва се той. Всичко беше покрито с платове, за да не се замърси. Библиотекарят го прикани да разкаже нещо за себе си и му каза: „Ти говори, а аз ще боядисвам.“ Точно като кръчмарката, продължи съсредоточено да си върши работата. Това беше от една страна отпускащо – докато разказваше съня си, сякаш го разказваше на себе си, но на глас, толкова ненатрапливо бе присъствието на Библиотекаря. Къде ли беше библиотеката?

The Sculpture

Ат-Хем използва момента, когато Библиотекарят беше обърнат с гръб, и почна да надига някои ъгълчета плат, с които беше закрита мебелировката. Книги не видя, но видя мраморна скулптура на човек, който беше нещо като писар, защото имаше навит лист хартия и дръжка от перо за писане. Беше изписан не само целият мраморен лист на статуята, беше изписана и дрехата му, и цялото му тяло, от глава до пети, всички възможни места. Имаше ситни думички в кладенчетата на очите му и между пръстите на ръцете и на краката му. Какво ли означаваше това? Човек, като пергамент, препълнен с думи. Може би този Писар е имал много неща за казване, помисли си Ат-Хем. Спусна бързо покривката, преди да го е видял Библиотекарят, че наднича. „А къде е библиотеката?“ – Ат-Хем не се сдържа и попита в един от неудобните моменти мълчание. Библитекарят сякаш не чу въпроса за книгите, продължи работата си съсредоточено. Ат-Хем се приближи до прозореца и видя градината, в която работеха няколко човека, които би определил като градинари-работници. Странна работа, отново никъде не видя книги. Измори се, стори му се, че Библиотекарят не прояви интереса, който очакваше, и се приготви да си отпътува. На вратата обаче го погледна в очите и му каза: „Ат-Хем, не изпускай нишката, която държиш, и заповядай отново, непременно и то скоро.“

Пазителят и Ат-хем

Ат-Хем беше очаквал много повече от тази среща, но едно не можеше да отрече – че странно си беше отпочинал и напрежението, което го беше накарало импулсивно да напусне планетата си, сега го нямаше. На връщане в галерата му беше леко на душата, опита се да изтананика нещо, но всичко се въртеше около думата Рея. За първи път изпита приятно чувство от това, че акостира на собствената си планета, неговия дом, ако можеше така да се нарече, започваше да свързва това място с хубави преживявания. Размечта се да има градина, да направи тази планета такова хубаво място за живеене, каквото беше видял при Библиотекаря. Събу се бос и се затича по тревата, предвкусвайки някакво освобождение. За няколко дена толкова неочаквани събития му се случиха и всяко му носеше лекота, без дори да разбира защо. Тича и крещя на воля, а след това се изпъна върху меката земя и …

Заспа.

Сънят му продължи оттам, докъдето беше свършил: беше покрит с воала на Рея и лежеше на земята. Не можеше да помръдне, сякаш нещо го бе сковало. Погледна към небето през воала. Времето в съня беше на развиделяване. Някаква птица летеше над него, беше сокол, а звукът от писукането му звучеше като: И-и-ис, И-и-ис, И-и-ис. Сякаш нещо искаше да му каже с този птичи възглас. Стори му се, че успява да види дори очите на сокола. Докато наблюдаваше полета на сокола, се чу друг звук от криле, от друга птица, но тя издаде зловещ пронизителен писък и стремително се хвърли в бой със сокола. Беше лешояд. Какъв странен сън, помисли си той – лежи скован на земята, скрит под женски воал, а над главата му се разразява птичи бой, хвърчат перушини. Соколът беше много по-дребен, но не по-малко настървен. Наблюдаваше и не знаеше, нито как ще завърши боят, нито какво би могъл да направи с вкамененото си тяло. В миг осъзна, че боят ще завърши както избере самият той, и реши да тества откритието си. Наистина, която птица избереше да има превес, тя ставаше по-силна. Ядоса се, защо пък от него трябваше да зависи изходът, не можеше ли просто да наблюдава? Искаше просто да Наблюдава, да наблюдава и никой да не го кара да решава. Боят продължи дълго, птиците се изтощиха много, капеше кръв от всяка, тогава той даде воля на избора си – това, което избра от пръв поглед. Лешоядът с крясък напусна бойното поле, а соколът полетя като камък към него, лежащия. Малко преди да падне, се завъртя и стана на много красива бяла птица, с две пера, които излизаха от гърдите й. Не беше виждал подобна. Птицата се спусна над него и с човка повдигна воала, сякаш Рея се наведе над него, така че усети дъха й,  и му каза с нежен глас: Събуди се…

The Falcon

И Ат-Хем се събуди наистина. Изправи се полека, земята беше мокра от росата. Какво прекрасно чувство, помисли си, има даже и роса. За една изкуствена планета това би било недостатък и определено би смъкнало цената. Производителите всячески се опитваха да премахнат всичко, което би довело до какъвто и да е дискомфорт. Роса! – толкова се зарадва, че се засмя с глас. Сигурно в някои кътчета на планетата, вечер има светулки! За светулки беше само чел, бяха ги премахнали отдавна. Постави си за цел да намери бялата птица от съня. Имаше смътен спомен, че Рея му беше казала, че каквото преживее, ще го открие на планетата.

Следващите няколко дена посвети именно на това пътешествие. Прекоси хълмове, чукари и я откри – малка китна горичка до реката, с невиждани дървета и птици. Тази планета сигурно ще бъде определена за дефектна от някой брокер. Хората не обичаха непознати и непресказуеми територии, когато си купуваха планета. Имаше каталози, с номерирана флора и фауна, каквато би могъл да очакваш, нито повече, нито по-малко, ставаха големи скандали за най-малкото разминаване. Ат-Хем се почувства щастливец с това, което имаше. Доскоро не вярваше, че би могъл да намери Нишката на Живота. Когато Библиотекарят му каза да държи тази Нишка, му се струваше по-скоро изречение на любезност, отколкото на реалност.

Не можеше да откъсне очи от бялата птица, толкова красиво създание, тук на неговата планета. Можеше да я гледа с часове, летеше и издаваше звук, който звучеше като: „У-у-у-ус, У-у-у-ус, У-у-у-ус.” Здрачът на свечеряването пристигна с мантрата на щурците. Въздухът стана бистър и хладен, тишината усили свирукането на щурците. Те скрибуцаха равномерно сред тревите: „Ус-ари, Ус-ари, Ус-ари…”

Ус-ари-Рея, Ус-ари-Рея, Ус-ари-Рея, повтаряше си той и заспа.

Събуди се с нетърпение да посети отново Библиотекаря. Този път го завари да свири на пиано. Ат-Хем не беше влизал в тази стая – светла, отремонтирана, прясно боядисана. Имаше само един стол в нея, Ат-Хем пристъпи и седна тихо. Библиотекарят, чист и спретнат, свиреше отдадено. Не вдигна глава към госта си, затворил очи, следеше мелодията. Навън като че ли щеше да вали. Започна да гърми даже. Библиотекарят запя. След малко дойде един от градинарите и извади цигулка от калъф и засвири в нежен съпровод. Пръски дъжд заудряха по стъклото. На Ат-Хем му се стори, че ръменето на дъжда се включи като ударен инструмент. Ре-Ра, Ре-Ра, Ре-Ра, Ре-Ра-Су, Ре-Ра-Су…, казваше дъждът. Усили се, гръмотевици удариха земята и заглушиха пианото. Музикантите не се смутиха, свиреха сякаш гърмовете и дъждът бяха третият музикант.

Валежът постепенно премина в леко росене, музиката затихна. Изгря слънце, въздухът се избистри. Птичките се окопитиха и се разчуруликаха. Отнякъде долетя сокол и кацна на прозорец. Библиотекарят погледна птицата и каза:

– Хищна птица с много силна ловна страст към  Живота. Ловува Живот, бие се яростно за плячката си. Най-далекогледото пернато, вижда отвъд Смъртта, отвъд всяко временно изпитание… Има птици, които ги влече Смъртта, но тази обича Живота… Ние й казваме Баг-х.

Този отговор на въпроса, който Ат-Хем не можа да зададе, беше напълно достатъчен. И тъй като дъждът спря, той си взе довиждане с домакините и пое пътя към дома си. Една птица беше подушила Живот в него и се беше борила до кръв.

Понякога чувстваше битието си като чаша, която някой е бутнал и тя се е разляла, но на дъното й са останали няколко капки, които беше въпрос на време да пресъхнат.

Ето че сега някой се бореше за него – жена и птица, птица и жена. Жена, която не беше като другите, защото отлетя като птица.

На неговата планета не беше валяло, беше задушно, нямаше дори вятър. Заспа отново почти призори, този път заради сухия въздух.

Заспа.

А в съня си се „събуди“ от земетресение, огледа се и видя, че се намира в пустиня или в сито с брашно и някой пресяваше брашното, за да омеси хляб от това брашно. Ситото се тресеше и земята се тресеше. Когато земята утихна, се оказа в сърцето на пясъчна пустош, заобиколен от бледожълти пясъчни дюни. Изправи се и тръгна да напосоки, знаеше, че е сън, но жегата беше истинска и се засилваше, и му ставаше все по-трудно да върви из пясъците. Нямаше вода. Контурите на дюните започнаха да се премрежват пред очите му. Сякаш ту се издигаха, ту се спускаха, дали това отново не беше земетресение, но този път липсваше грохота, идващ от земята. Линията на хоризонта също започна да се мести с плавни движения, въздухът трептеше и нищо не стоеше спокойно на мястото. Загледа се в дюните, които променяха очертанията си. Те постепенно придобиха човешки силуети, или по-скоро женски. Ат-Хем се чудеше, на него ли му се вие свят или земята под краката му се вие.

След поредното разместване на пясъчните ивици дюните приеха формата на девойки с пясъчно бели дрехи, които танцуваха около него. Танцуваха не беше точната дума, извършваха изящни движения, изричаха или пееха на непознат език. Слънцето блестеше с ярка бяла светлина, пясъците блестяха, белите дрехи на жените също, струваше му се, че ту стъпва върху пясък, ту върху пресято брашно, присви очи, защото не можеше да издържи на пустинното сияние, сред което се намираше. Тогава измежду танцуващите съзря Рея, или много му заприлича на нея, или беше тя, не, почти беше сигурен, че беше тя. – Рея! – извика я по измисленото от него име и вътрешно се засмя, защото знаеше, че няма как тя да откликне на неговия вик. Рея взе пясък, който беше и брашно, и от брашното замеси хляб. Никоя от танцуващите жени сякаш не го забелязваше, но той чу думите, които изричаха и започна да повтаря след тях:

-Тей, Тей-Ж-Фот, Тей, Тей-Нун, Тей, Тей-Ж-Фот, Тей, Тей-Нун. Докато пееха, ръцете им месеха въздуха. Всяка една месеше невидим хляб и наричаше.

Не можеше да откъсне очи от девойката, за която беше решил, че e Рея. Нямаше представа колко продължи танцът, но слънцето престана да грее жестоко и започна да се захлажда, силуетите на жените се стопиха и дюните отново си станаха дюни. На мястото, където танцуваше Рея, като че ли бе останало някакво тъмно петно. Изправи се, за да отиде и провери какво е.

Удивен откри, че беше някаква дупка с вода, естествен кладенец. Слънцето се скри зад хоризонта, а той загреба вода и започна да плиска лицето си. Ат-Хем се зарадва на водата като малко дете. Разхлади се и погледна към небето, то започваше да се пълни с блещукащи светлинки. Определено това бяха най-големите звезди, които беше виждал през живота си. След малко изплува и кръгла, пълна луна, която го гледаше като огромно око, което нямаше да се затвори през цялата нощ. Като че ли небето не искаше да откъсне очи от него, а и той не можеше да откъсне очи от небето.

Нощта се разстели светла сред белите дюни. Погледна отражението си във водата, лек ветрец я раздвижи. Когато повърхността й се успокои, забеляза бляскави черти по лицето и ръцете си. Зачуди се, не бяха звезди, изглеждаха като черти и резки, подредени в редове, с разстояния между тях. Погледна ръцете си, разгледа тялото си, извън отражението на водата не виждаше подобни знаци по себе си, единствено във водата съществуваха. Що за чудо беше това?

Сети се за мраморната скулптура в коридора на къщата на Библиотекаря. Тогава му се видя като художествена приумица, но сега си мислеше, че може би изобразява Писар-Пазител, който се е огледал в кристалните води на кладенец в пустинята. Наведе се по-близо над отражението си, искаше да разчете какво пише, резките сякаш се раздвижиха и се оформиха като фигури пред очите му. Светеха с някаква странна светлина, която не беше ясно откъде идва. Опита се да разбере какво пише, да види нещо познато.

И видя.

Сцена с бой между сокол и лешояд, двете птици – ранени, капки кръв падат на земята, а един човек в поза на мъртвец лежи между тях. Ясно се разбираше, че Ат-хем бе избрал сокола да победи. Ха, та това бяха неговите сънища, изобразени върху тялото му. Неговият избор седеше като дълбока, още прясна рана. Не можеш да се скриеш, помисли си Ат-хем, това е вода, която показва изборите. Върху Писаря явно бяха изписани изборите на целия му живот – единственият извод, който можа да си направи от съзерцанието на кладенеца.

Загледа се във водата, луната спокойно се отразяваше, прииска му се да се потопи във водата и да измие мислите си, страховете си, прииска му се нов живот. Без да мисли много, се гмурна. Кладенецът под повърхността беше широк – или по-точно не беше кладенец: очакваше, че ще е тъмно, а под водата беше лазурно синьо. Излезе от другата му страна, върху суша, която се намираше точно на 180 градуса от пустинята, в която беше досега. Сякаш стъпи върху земята, която би трябвала да е с главата надолу за него, а не беше. Огледа се, мястото, откъдето изплува, беше различно – като че ли беше същото, но беше различно. На земята видя оставен хляб, увит във везана кърпа. Разгъна парчето плат – беше хляб, отчупи и яде.

Яде и се събуди от цвърчене на птички.

На най-близкото дърво имаше гнездо с малки птичета, които гладно пищяха, с отворени човки, изпънали главичките, очакваха майка им да ги нахрани.

Дали Библиотекарят беше приключил с ремонта? Май че беше време да го посети.

Качи се на кораба си и се гмурна в космическата нощ. Нямаше търпение да стигне и затова увеличи скоростта, но попадна в задръстване, няколко пътнически галери се бяха сблъскали, колкото и да се опитваше да си проправи път, беше просто невъзможно. Трябваше да чака. Катастрофиралите галери бяха стари и при удара, се бяха раздробили на парчета. Имаше ранени. Свистяха кораби-линейки. Трябваше да чака да разчистят пътя. Колко ли щеше да продължи чакането? Няколко дни пътят ще бъде непроходим. Няколко дни!.. По-добре да се връща и след няколко дена пак да опита. За тези няколко дни можеше да се случат много, съдбоносни неща. Чудеше се какво да прави. Реши да не се връща. Щеше да спи в галерата. Колкото по-невъзможна е срещата с Библиотекаря, толкова по решаваща му се виждаше. А може би това препятствие беше знак да не ходи на тази среща?. Не, никакво връщане, щеше да чака тук, докато се отвори пътя. Още щом реши, че ще чака, ако трябва и да спи в кораба си, опразването на пътя се ускори, беше по-кратко, отколкото се очакваше, повечето галери обърнаха, като се разбраха, че отварянето на пътя ще продължи с дни, трасето се освободи и той успя лесно да премине и да продължи.

Пристигна в късния следобед. Отдалече се чуваха удари от чук, рязане на трион, явно ремонтът продължаваше с пълна сила. Този път се размина с доста работници из къщата. Бяха отворени повечето стаи. Докато търсеше Библиотекаря, се постара да разгледа. Видя майстор-дърворезбар. Застана тихо до него и започна да наблюдава какво изработва – беше дърворезба за нощна лампа. Красиви извивки от дървета, птици, плодове, цветя. Тази част от денонощието определено не беше красива в неговия живот, но май и дните не бяха. Ат-Хем си даде сметка, че избягва да се замисля, чувстваше се като състезател по бягане на дълги разстояния, който гледа само пред себе си, за да има сили да издържи. Човек, който има какво да разкаже за живота около себе си, определено не е беглец, помисли си Ат-Хем. Излезе в градината, под един орех имаше жена, която тъчеше на стан.

– Какво тъчеш? – попита я Ат-Хем.

– Кърпата, която тъка, се казва Тей-ойк-а, в нея увиваме хляба на морните пътници в пустинята. Те обикновено виждат в нея само парче плат, но аз втъкавам думи, за да може всичко, което срещнат по пътя си, да се превръща в храна. Всяка болка, рана, трудност, изкачване, слизане, препъване, връщане назад, всичко да бъде хляб.

Отмина жената и видя малка работилница. Надникна в нея, оказа се ковачница. Библиотекарят неочаквано беше там и ковеше с тежък чук парче желязо. С мръсна тъмносиня престилка и почернели ръце майстореше нещо.  Вдигна глава зарадван и обясни, че прави метална врата за градина. Предложи тази врата да му я даде като подарък. Ат-Хем се засмя и каза, че няма градина, за какво му е врата.

– Ще имаш – каза му уверено Библиотекарят. – За да имаш градина, първо ти трябва врата за градината.

Твърдението звучеше абсурдно, но Ат-Хем реши да не противоречи, а да вземе вратата. Докато говориха се разнесе аромат на прясно изпечен хляб. Завиха му домашен хляб, помогнаха му да качи вратата и го изпратиха. На връщане в галерата ухаеше на хляба.

Когато пристигна на своята планета, Ат-Хем подпря вратата на едно дърво и започна да разглежда земята. Със сигурност имаше места, където беше подходяща за обработване, но никога не се беше занимавал с това и нищо не отбираше. А може би трябваше да започне да чиракува някъде? Започна да разглежда тревите и дърветата. В годините, които бе прекарал в бягство, искаше толкова малко, само глътка спокойствие и малко късче живот. Не бе помислял за повече от това, не бе мислил да култивира планетата.

Гледаше на нея като на ъгъл, в който да се скрие.

Тъмен ъгъл в самия край на Вселената.

Някога искаше единствено да оцелее. През очите на Библиотекаря Ат-Хем видя нищожното парче свят, което бе купил, като просторно място, криещо безброй възможности. В действителност планетата въобще не беше малка, единствено Ат-Хем мислеше за нея като такава.

Размечта се, обикновено мечтите му стигаха до утрешния ден, сега отидоха по-далече. До деня след утре, а после и до следващото утре, и до следващото утре…

Изви се вечерен лек, прохладен ветрец и зазвуча между дърветата като: „E-Уа-Йооот, E-Уа-Йооот, E-Уа-Йооот…”

Сънят го потопи неусетно, чу се шум от вълни, но продължи да спи. В съня му прииждаше море на водни талази и се стремеше да погълне сушата. Вълните постепенно ставаха бурни и заплашителни, отваряха се в широка паст и загребваха големи части пръст и пясък. Земята около него се стесни, а прилива ставаше все по-гръмовен. Приличаше на огромни ръце, които се протягаха към него. Парчето твърд под краката му се сви дотолкова, че можеше да направи три крачки в радиус. Остана на нещо като остров, той и металната врата до него, подпряна на дървото. Времето като че се върна назад, видя старите си страхове, отново тялото му скова, изпълзя ужаса и чувството за безнадеждност, но сега бяха с лицата на разгневени, мощни морски вълни. Усещат, че съм се изплъзнал, помисли си той. Вратата до него започна странно да трака, сякаш някой искаше да я открехне. Дръжката се спускаше надолу, някой несъмнено искаше да я отвори и да влезе. Метална дантела от ковано желязо – така изглеждаше вратата, беше по-скоро като произведение на изкуството, отколкото като спънка за крадци или бариера срещу каквито и да било угрози. Дали нямаше да се огъне пред гневната заплаха на съществата? Опита да се върне в мислите си към всичко приятно, което беше преживял.

Тогава за негова изненада се появи в съня му отнякъде Библиотекарят с изцапаните си от ремонта дрехи. С едната си ръка държеше четката за боядисване, а с другата се протегна и откъсна клонка от дървото. Сложи клончето в ключалката и го завъртя като ключ. Сякаш хем заключи още по-здраво вратата, хем я отключи, но само за Ат-Хем. После се обърна, подаде клонката на Ат-Хем и му каза:

– Нека това да е първото плодно дръвче в твоята градина. Когато узреят плодовете, ще ме викнеш да берем – каза това и изчезна някъде. Сигурно е отишъл да довърши ремонта, помисли си Ат-Хем.

Морето започна да утихва и да се отдръпва, в съня му започна да се зазорява.

Събуди се на разсъмване. Вратата спокойно стоеше подпряна на дървото. Искаше час по-скоро да отиде при Библиотекаря. Какво ли щеше да си каже, когато се появи в този ранен час? Сега беше наясно, искаше да учи занаят, смяташе да помоли Библиотекаря да го вземе при него да чиракува за Градинар. Нетърпеливо се насочи към галерата. Пристигна бързо, в ранните часове нямаше движение, придвижването ставаше безпроблемно. Едва след като почука на вратата, си помисли, че е много невъзпитано в този ранен час да го безпокои. Библиотекарят отвори и видимо се зарадва да го види на прага му. Изглеждаше като човек отдавна станал от сън. Прегърна го приятелски и го покани да влезе. Идваш тъкмо за закуска, каза му той, Мария е приготвила много вкусни неща, заповядай на масата. Подкани го да седне, а после извика:

– Мария, Мария, имаме гости.

На вратата се появи “Рея” и се усмихна. Зениците на Ат-Хем се разшириха от изненада, но въпреки това не пoказа твърде видима емоция и поздрави сдържано Мария, а и тя му отговори по същия начин и двамата не издадоха, че се познават. Непознатата се казваше Мария. Рея е Мария. Започнаха да закусват мълчаливо. Библиотекарят беше в изключително добро настроение и не спираше да разказва истории, свързани с ремонта, или какво е родила градината тази година. Такава ведрина лъхаше от него в началото на деня. Постепенно неговата бодрост обхвана и другите двама, седящи на масата. Ат-Хем отдавна не се беше чувствал толкова добре, беше намерил дом. Не знаеше какво да каже, опитваше се да се усмихва, доколкото можеше, но имаше чувството, че мускулите на лицето му не го слушаха. Всъщност изпитваше дълбоко вътрешно удовлетворение, че се намира именно тук на това място и с тези хора.

Срещата около масата продължи сякаш часове. Докато слушаше разговорите, Ат-Хем потъна в мислите си,  погледна се някак отстрани,  беше като ранено подгонено животно, което някой беше погалил и успокоил. „Върна се“ в действителността от силен шум.

Пристигаха няколко кораба,  Библиотекарят замлъкна, стана сериозен и размени поглед с Мария, от който Ат-Хем разбра, че и двамата знаят кой е отвън. Последва шум от тракане на ботуши и в стаята нахлуха военни, каквито Ат-Хем виждаше за първи път. Бяха с масивни огледални каски. Този, който вървеше напред, престъпи прага, свали каската си и започна да разглежда стаята, сякаш в нея нямаше хора. Имаше знак за офицерски чин. Не поздрави никого, държеше се сякаш е пипнал пристъпници на местопрестъпление. Започна да говори, без да поглежда към хората в стаята, даже се обърна към стената без прозорец, докато говореше. Държеше ръцете си отзад и се поклащаше в такт, с всяка произнесена дума. Каза, че носел документи, които му давали право да задържи Мария за неизвестен период, заради непозволено навлизането в частна собственост. Каза локацията, където е влизала скоро, това беше планетата на Ат-Хем. Ат-Хем щеше да потъне в земята от срам, наистина беше подал оплакване, направи го толкова импулсивно, но бюрократите бяха така тежки на действие, че после реши, че няма да оттегли молбата, защото те и без това няма да реагират. Искаше му се да върне времето назад, как може да е такъв предател и лицемер, очакваше земята да се разтвори под него. Но това чувство беше само миг, след което скочи светкавично, казвайки, че е собственик на посочената планета и е станало объркване, не бил разпознал брокерката Мария и решил, че някой е влязъл в имота му, а преди това я е наел лично, но не я бил виждал на живо, за да му търси имот с определени параметри. Извади документ за собственост, за да докаже, че думите му са истина. Офицерът видимо се смути и тъй като беше застанал така, че светлината от прозороца осветяваше лицето му, Ат-Хем успя да види отблизо очите му, които си сменяха цвета. Явно това се опитваше да прикрие офицерът със странното си поведение, си помисли той. Сини-виолетови-червени-жълти-яркозелени-черни-тъмночервени-сивобели и отново сини. Офицерът се почувства разкрит и нахлузи бързо отново каската. Изпод нея каза глухо нещо от рода, че при това положение документът губи своята стойност. Обърна се и се насочи към вратата. Библиотекарят побърза да го спре да излезе, като се провикна и му предложи да остане за сутрешния концерт, който щеше да започне след малко. Ат-Хем не можеше да повярва на ушите си, да не би да е полудял Библиотекарят, та кани човека с шарените очи да седне кротко на столче и да слуша някаква си музика. Офицерът отново свали каската, а очите му пожълтяха. Прие поканата без колебание и даде знак на подчинените си да напуснат планетата. Ат-Хем побесня вътрешно. Ако не бяха Библиотекарят и Мария, с удоволствие щеше да се сборичка с хитреца с цветистите очи. Тръгнаха по пътечката към беседката в градината, за да се приготвят за концерта. Столовете бяха наредени в кръг, Ат-Хем си избра стол срещу офицера, за да не го изпуска от поглед. Музикантите дойдоха, наредиха инструментите си и започнаха да свирят, но Ат-Хем не чу дори тон. Ушите му бучаха от гняв. Изведнъж офицерът скочи от мястото си и си тръгна внезапно, малко преди края на музикалната пиеса. Докато изнасяха столовете от беседката, Ат-Хем не издържа и попита Библиотекаря защо е поканил този очевидно опасен човек.

– Омразата се изписваше на лицето ти през цялото време, сигурно нищо не си чул от концерта, жалко. Пиесата е една от любимите ми. Офицерът е от Анамантрите, от години търси начини да ни хване. Стар познат е. Непрекъснато идва с някакви заповеди за задържане, свикнали сме – каза това и се засмя.

Ат-хем не беше чувал за Анамантри. Библиотекарят продължи:

– Идват от пазара за хора и души. Хора, които са предали свещеното слово в себе и са станали подвластни на духовете-Анамантри, докато не станат самите те като тях. Понякога за хората-Анамантри има шанс, но липсата на свещено слово размества вътрешните им органи и животът им се превръща в непрестанно мъчение. Дишат с черния си дроб, вместо бял дроб имат жлъчка, сърцето им е в стомаха, а стомахът е вместо черва. В тях се отваря болка, от която не могат да спят. Офицерът никога не остава до края на концертите, но винаги охотно се съгласява да слуша. Музиката го успокоява, за малко забравя агонията си. Заради гнева си не успя да забележиш, че точно преди да си тръгне, цветовете в очите му се укротиха и станаха за малко човешки очи.

Ат-Хем изтръпна като чу за пазара за хора и продължи да пита.

– Как можеш да предадеш свещеното слово?

– За повечето хора свещеното слово, което е посято в човешкия род, е мит, сладка увлекателна приказка, която не касае никой от нашето поколение, но се отнася единствено за нашите предци. Всичко, към което се стремят повечето хора, е извън тях, във видимото измерение. Всеки иска да посади дървото на собствения си живот и се учудва защо дървото изсъхва. Понеже там, откъдето пие и се храни това дърво, е душата на човека, а тя е в невидимото измерение. Когато тя пресъхне и Животът на човека изсъхва. Когато душата се натрови, и дървото става отровно. Свещеното слово е гръбначният стълб в човека. Когато се изгуби, костите стават меки, а човек – малодушен и лесно се озовава на пазара за хора. Свещеното слово е ДНК-то на човешкия ген. Анамантрите искат да променят човешкия ген, но знаят, че не може да стане лесно заради свещеното слово, защото то е твърдо и с ненарушима цялост като диамант. Всеки човек, раждайки се, носи този диамант. Но повечето не разбират, че и сред милиарди хора всеки носи своята неповторима ценност, че всеки човек е неоткрит диамант. Лишени от това знание, хората тръгват по наклонена плоскост и много скоро стигат до пазара на хора. Там бързо разпределят най-продуктивните им части, вземат се силните страни и се определя срок на годност. Включва се броячът на живота, времето става предопределено. Влезе ли човек в полезрението на Анамантрите, те тръгват  по следите му, за да изпият дадения му живот до дъно. Защото без човека те нямат живот. Изкупуват животи, но най-разпространения им начин е да казват, че Животът няма стойност, че диамантът, който всеки носи, е обикновено речно камъче. Сега вече знаеш името на тези, от които си бягал с години. Ще кажеш, че е твърде драматична картината, която ти обрисувам, а ти си обикновен човек и искаш обикновени неща от живота, какво искат те от теб?

The Librarian

Докато говориха, неусетно започна да се смрачава. Ат-Хем не бе прекарвал толкова време досега в този дом. Разговаряха и се разхождаха из градината. Постепенно направиха пълен кръг и се върнаха отново в беседката. Запалиха се светлини в къщата. Но те стояха на тъмно. Така по-лесно се случва разговорът – душа с душа. Предвид събитията от сутринта, смрачаването беше пълно с покой. Ат-Хем не можеше да навърже нещата. Този симпатичен човечец, Библиотекарят, се оказа беглец като самия него. Чудовища е детската дума за демони, помисли си той. Понякога човек свиква с това да е притесняван, преследван, мачкан и се страхува да се обърне и да подгони преследвача, защото се бои от неизвестното. Плаши се да се отиде на лекар, защото в болестта все пак има някакво статукво, параван, с който да се оправдаеш за хиляди неща. Здравето те предизвиква да си истински Жив.

– Защо ти казват Библиотекаря? – запита Ат-Хем, въпрос, който отдавна го тормозеше.

От къщата се чуха гласове. Бяха сложили масата и ги викаха за вечеря. Библиотекарят си запали лула и отвърна, че няма да вечеря днес.

– В Египет, 390 г., в Серапеума на Александрийската библиотека, най-голямата в античния свят, се предполага, че са се съхранявали между 400 000 и 700 000 пергаментови свитъка. Толкова известни и неизвестни, умишлено изгорени, унищожени книги. С какво един лист или пергамент е така опасен, че е осъден на смърт? Материята на книгата не е материалът, от който е направена; нейната материя е четящият. Ти си книга, Ат-Хем, аз съм книга. Книгите са като семето – колкото и да ги преследваш, все в някой човек е намерило почва и започва да расте и да се развива. Този човек на свой ред написва книга и отново има семе, което си търси почва. Не всички книги са преследвани, а само тези, които помагат на човека да разбере кой е. Мислителите, които са имали за свое мото „Опознай себе си“, са били или отровени, или убити. Какво толкова страшно има в това човек да се познава? Не ми отговаряй сега. Както виждаш, ние сме гонени. Искаш ли да си част от това? Ще те оставя да мислиш  – Библиотекарят загаси лулата си и се изправи.

Ат-Хем напусна къщата и планетата по тъмно.

В галерата му беше влязло щурче и скрибуцаше. Взех си малко музикантче за вкъщи, каза си доволно той. Като пристигна, остави отворена галерата с тайната надежда щурчето да намери начин да излезе.

(Следва продължение…)

Виж III част

Виж IV част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0