*-от бохарски – навик, грях
Кораб – Санта Лучия
Капитан – Ил Маестро
Година – 1564 г.

Имахме страхотен капитан – Ил Маестро му беше името. Е, истинското едва ли някой го
знаеше , но това име си мисля, че дори и рибите в океана познаваха. Между другото той пееше
изключително фалшиво , но управлението на кораба и екипажа, по време на буря или битка, беше
като на диригент-виртуоз. И ако тогава си внимателен и се заслушаш, наистина ще чуеш музиката.
Трябваше ти обаче тренирано ухо, за да може от хаоса да изплува хармонията. Все пак аз съм с
Капитана от цели осем години. Заедно преживяхме множество битки – с пирати, с вражески
флотилии, със самия океан, и сега на 25 г. вече се определям като морски вълк. Аз бях кормчията
на кораба. Капитанът ме беше обучил, а той беше истински морски вълк. За мен –истински
пример за подражание. Понякога, когато спирахме по пристанищата се губеше между две
съседни улички, но в океана, знаеше всяка плитчина или подводна река. Надушваше бурята от
далече, улавяше движението на вятъра, разчиташе вълните (посока, сила, големина). На всичко
това беше обучил и мен. Като да четеш книга, а аз не можех да чета. По време на битка даже
оставяше управлението на целия кораб на мен, а той се впускаше напред и предвождаше
екипажа. По време на буря пък, помагаше да се приберат платната или да се укрепи такелажа,
както и да се подсигури всеки човек, като междувременно раздаваше команда след команда.
Колкото и да беше яростна и гръмогласна бурята, ние съвсем ясно чувахме гласа и командите на
Капитана. Беше ни естествено да го слушаме. Може би на това се дължаха многото ни победи – на
нашето разбирателство. Работехме като един.

Всичко в морето ми бе добре познато, но това сега, което предстоеше, смразяваше кръвта
и на най-смелите ( а аз не съм сред тях ). Може би , защото никой от нас не знаеше всъщност ,
какво точно предстоеше. Океанът беше замлъкнал. Нямаше и помен от вятър. Водата изглеждаше
като езеро – дълбока и статична, можех да ходя по нея. На небето нямаше и едно облаче. Денят
беше към залязване, но вместо залез, към нас идваше бавна, постоянно напредваща тъмна, черна
сянка. Изглеждаше, като че слиза от небето, но там където се допираше до водата продължаваше
и в дълбините, така че можеше да се каже, че все едно идваше и отдолу. Отгоре ли отдолу ли,
никой не можеше да каже. Не беше буря. Не виждахме в нея да проблясват светкавици. Какво
говоря, в тази тъма сякаш потъваше и самата останала още дневна светлина.

Всичко беше замлъкнало в някакво съдбоносно очакване. В тази неизбежност всеки от нас се молеше на Бог.
В морето всички сме вярващи. Всеки от нас си имаше свой собствен ритуал, който следваше
неизменно. Било то при качването на кораба или при поемането на нова мисия. Преди битка или
пред приближаваща буря. Всеки си носеше поне по един амулет.

Всеки обаче криеше в сърцето си и несъзнателен спомен, мисъл, за проявена
умопомрачителна ярост (вместо храброст , лакомия (вместо глад), корист (вместо щедрост),
надменност (вместо милост). Всеки, който в безумието си беше извършил подобно нещо, сега
сякаш очакваше естествения резултат на това и го съзираше в приближаващата черна
неизвестност. Чувах го сякаш в молитвите и във въздишките им, защото го виждах и в себе си.

Май му бе дошло времето. Нямаше възможност за бягство. Не можехме и в бой да влезем и така да
загинем – в битката. Врагът ни бе невидим, тъмен, черен. Безплътен. Ако можеше само да се
появи. Да излезе от сянката. Каквото и да е. Невиждано , непознато , твърде голямо или пък
исполински силно, но поне да имаше форма, образ, мирис, нещо с което да се сбориш. Нещо
което да определиш, да вкусиш, да захапеш.

Сянката растеше и все така устремено ни приближаваше, а всичко около нас продължаваше
безмълво да очаква следващото действие. Даже и океанът, и вятърът ги беше страх, да не би
ако издадат глас, звук или какъв да е знак за присъствие, сянката да се обърне и към тях.

И точно сега ме заляха като стихия спомените, които като вътрешна буря, изпълниха
цялото ми съзнание.

Спомних си, как в една от битките, когато ни бяха взели на абордаж и за да оцелеем и да
отблъснем противника, сякаш загубих разсъдъка си и посичах всичко, което ми се изпречеше на
пътя. Никаква милост към никой и нищо. Даже след битката бях награден за проявената храброст.
И сега връщайки се пак там, видях, че в края на битката двама от ранените са ме молели за милост
и пощада, но аз дори не съм разбрал. Дали сега ми се е сторило или го виждах за първи път така?!
От друга страна винаги е било пред мен, но аз не съм искал да си отворя очите и да си го призная.
Друг спомен веднага след първия, ме върна на едно от многото пристанища, в които акустирахме
след дълги мисии. При тази, бяхме в открито море повече от девет месеца и сега всеки бързаше
да стъпи на твърда земя и си мечтаеше за топла храна и чисто легло. Всяко едно от
тях бе по–желателно дори от златото, което ни се полагаше като заплата.

В хана на страноприемницата стопанката Тилда, беше най-изкусната готвачка, която познавахме. Само като
си помислех какво ни е завъртяла и можех да се удавя в собствените си слюнки. Всеки един от нас
беше зверски гладен, особено за – Ястията на Тилда. Бях един от първите, който напусна кораба и
се втурна презглава към хана, въпреки че по кораба имаше още много работа по обезопасяването
и закотвянето му. Някои от екипажа щяха да работят с часове, но аз бях толкова гладен и жаден,
че нищо друго не можеше да ме отклони от целта – божествените манджи на Тилда. Спомних си,
че когато стигнах и започнах да се храня, по–скоро започнах да се тъпча, нямах никакво желание
да спра. Не! Определено не исках да спра. Сякаш това ми беше последното ядене в живота. Нямах
насита. Коремът ме заболя и накрая усещах, че все едно съм погълнал камък. Сега като се върнах
в преживяването, направо се намразих. Но се и радвах, силно се зарадвах, че точно сега пък
гладът ме държеше буден, търсещ, разкайващ се, осъзнаващ и разграничаващ разликата. Точно
сега пред лицето на прииждащата черна неизвестност. Този нов прочит ме засити с различен тип храна,
на която чак сега усетих вкуса. Беше сладък.

Спомените продължаваха да ме връхлитат един след друг. Сякаш се беше отворила
тайната ми стаичка с мръсните дрехи.

Спомних си моментите, в които манипулирах Капитана и се облагодетелствах от дажбите,
привилегиите и наградите за сметка на другите от екипажа. Все търсех да въздигна себе си,
уменията си, да излъскам имиджа си пред Капитана, да се изтъкна в това или онова. В много от
случаите, заслугата изощо не беше моя. Усетих силна нужда да ги помоля за извинение. Смятах
се виновен пред всички. Знам, че е много закъсняла постъпка и е продиктувана от настъпващата
неизвестна неизбежност, но въпреки това имах нужда да го направя.

Исках да извикам точно сега, точно тук в тази смразяваща тишина и така да раздера с гласа
си небесата и така поне аз да раздвижа нещо в тази застинала тъмнина.
– Простете ми!

Разбира се, всички подскочиха стреснато от гласа ми, но за мое учудване това им помогна
да се събудят от вцепенението си и от своя страна всеки да извика, да осветли, да си признае…
Било хула или непочтена дума, или някое подмолно користно дело. Всеки молеше другаря си за
прошка. Даже се обърнахме и към океана с молба да ни опрости – всяка приета от него и съсечена
от нас жертва, всеки запален и опожарен кораб, всяко проклятие към съдбата на живота ни или
пък всяко превъзнасяне в опиянението на нощта. Дълго време всеки изливаше сърце-вината си.
Първо един към друг и после към всичко онова, което ни заобикаляше. И чак когато се опомних и
се огледах, се запитах, а какво всъщност ни заобикаляше.

Къде се дяна черната сянка? Океанът ли я погълна?! И от къде идваше движението на въздуха?
Първоначално бях сигурен, че идваше от виковете – от изповедта на екипажа, ала сега май природата
също започваше да вика, а този глас ние добре познавахме. Океанът отново се раздвижи.
Всичко пак пое по своя път нанякъде…
Сега обаче пак се моля – да помня тази черна сянка и как отново сякаш земята се завъртя.

Янко Богатинов

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0