Together in Space

Тайна история за Песента

Разказ на Диляна Ангелова от цикъла “Легенди край огъня”

Виж Първа част        Виж Втора част

Беше започнал да си строи нещо като навес, който трябваше да се разрасне до къща. Не можеше да заспи дълго време, мислеше за разговора, връщаше се към зловещия образ на офицера с пъстрите очи. Библиотекарят се бе обърнал към него с името Сет. Какво всъщност искаше, бягаше от демоните, които влизаха в съня му, но ето че им беше избягал чрез знанието, което имаха Библиотекаря и Мария. Не му беше безразлично, че новите му приятели бяха тормозени от същества като Сет.

Looking for the truth

Но какво трябваше да отговори и въобще какъв беше този въпрос, който му зададе Библиотекарят?

Пушеше под навеса, но не го свърташе и започна да се разхожда. На небето тази нощ нямаше звезди, много обичаше да ги съзерцава и когато ги нямаше, се чувстваше притиснат като под похлупак.

Какво ли правеше Мария точно сега?

На концерта си мислеше, че няма да може да откъсне очи от нея, но през цялото време виждаше единствено офицерът Сет. Представяше си, че цветноокият ще заплаши събитието, а той, Ат-Хем, ще се сбие с него, ще го победи и ще може да се докаже пред Мария и Библиотекаря, които, естествено, ще бъдат впечатлени. На фона на беззвездното небе тази мисъл изглеждаше още по-нелепа.

Много време не можеше да заспи. Измори се, докато се бореше с безсънието. Почти заспивайки вече, започна пак да мисли за щурчето и си представи как то преодолява металните части в галерата му, подобно на стени в сложен лабиринт, и търси вратата, която ще го отведе до зелената поляна.

Заспа.

Two in the dark

В съня си се върна във времето, когато стъпи за първи път на планетата и чу женско пеене. Но сега беше сред пълен мрак, а в мрака чу глас, който звучеше някъде отвъд. Сигурно има стена между мен и гласа, беше първото, което си помисли. Тръгна в посока на гласа, като очакваше всеки момент да си удари челото в някакъв зид. Вървя известно време, не се сблъска с някакво препятствие, гласът се приближаваше. Измори се от тъмнината, нищо не виждаше, не виждаше ръката си, дори когато я доближи близо до очите си. Почувства се сякаш няма тяло. Той, Ат-Хем, е тук или може би там, някъде, съществува,  но без тяло. Спря се и понеже все пък вървеше върху нещо твърдо, за което само се надяваше да е земя, реши да си почине, сядайки върху земята. Душата му се измори от тъмнина, сякаш нямаше край. Изправи се след малко пак, направи няколко крачки, отново спря и седна върху земята. Сви се като ембрион, почувства се толкова беззащитен и малък. Известно време лежа така, превит на две, като малко дете. Толкова му се искаше да прегърне и да бъде прегърнат в тази тъмнина, ах колко много му се искаше да прегърне и да бъде прегърнат. Душата го заболя от това, че очите му бяха отворени, а нищо не виждаше. Започна да не му достига въздух, заслуша се внимателно във вдишването и издишването си. Дишането беше толкова естествен процес, който човек не забелязваше, единствено недостигът на въздух се забелязва, си помисли в този момент. Лежеше и “наблюдаваше” дишането си. След всяко издишване поемаше новия въздух с несравнимо удоволствие, искаше всеки сантиметър от дробовете му да участва в насладата от вдишването. За миг задържа дъха си, за да чуе думите, които произнася гласа в далечината. Гласът произнасяше ясно „Ис-оти Унищи Е-Уай, Ис-оти Унищи Е-Уай, Ис-оти Унищи Е-Уай ”. Започна първо да повтаря мислено думите, а след това и на глас. Това, че чу собствения си глас, го успокои, след това сякаш самите думи започнаха да разширяват дробовете му, а той да поглъща все повече и повече въздух. Толкова беше алчен да вдишва – дишаше, дишаше и все не му достигаше въздух, искаше още и още въздух. А въздух имаше, въздух има, каза си Ат-Хем  и постепенно се успокои, докато лежеше на земята, този път по корем, сякаш се вслушваше в пулса на земята. Чуваше се лек ритмичен удар като от сърце. Като че ли бе прегърнал едно огромно тяло с пулс, от което идваше далечен мелодичен глас. Като че ли съм в женска утроба и ми предстои да се родя – учуди се сам от мисълта, която му хрумна. Продължаваше да бъде тъмно, но започна да се чувства уютно и отново реши да се изправи и да продължи по посока на гласа. Гласът беше на Мария. Сети се за студенината, с която го гледаше на закуската в Библиотекаря, сети се и че той почти я изгони от планетата след първата им среща. Толкова му се искаше да я види, за да може тя да усети новото му отношение. Опита се да приглася ритмично след нея, чудеше се дали го чува. Може би някъде там тя си мисли, че пее сама и никой не я чува. Мария пееше някъде там, а тук в това тъмно като в рог място Ат-Хем повтаряше след нея. Сякаш тя го викаше, а Ат-Хем откликваше. Дали тя знае, че някой откликва, или си мисли, че пее сама. Продължаваше да върви, вече не забелязваше тъмнината, а си мислеше за Мария и се стараеше да извиква след нея, за да не мисли, че е сама. Престана да забелязва себе си, забрави за това, че допреди малко не можеше да диша, искаше единствено тя да чуе, че не е сама, че има някой в тъмното който я вика, така както тя вика него. Извикванията се подредиха и заприличаха на разговор в непрогледното. Не знаеше дали тя го чува, но силно се надяваше да е така. Не можеше да разбере с какво го привличаше, почти не бяха говорили, но му се струваше, че ще разбере всичко, което би й казал, че няма да се изплаши или възмути, сякаш беше подобна на него. Да, това, към което се стремеше в нея, беше нещо подобно на самия него.

Събуди се ободрен, толкова беше приятно да се върне от измеренията на сънищата с отговор. Мария беше подобна на него, това беше откровението, с която се събуди и докато се разсънваше, се опитваше да запази тази мисъл колкото може по-дълго, преди тя да потъне в забравата на пухената лекота, идваща от започващия ден. Но когато „разгледа“ мисълта отново и отново на дневна светлина, му се стори безсмислена и дори го разсмя. Има мисли, които звучат добре само на тъмно, каза си Ат-Хем, но денем изглеждат без стойност и обратното – през деня човек си мисли нещо, което счита за логично, но нощем му изглежда странно.

В кое да се вслуша – в това, което си мисли денем, или в това, което си мисли нощем? С кой ден и с коя нощ да се съобрази? Понякога в светлия топъл ден човек се чувства като потънал в черна нощ и обратното – в тежка страшна нощ някой би казал светло ми е, защото му е изгряло отвътре.

Чуха се звуци на паркираща галера. Ат-Хем се сети, че беше уговорил среща с майстор-лозар. Беше извикал специалист, за да огледа земята, защото имаше желание да посади лозе и да прави вино, но не знаеше дали има условия за това. Изпитваше респект към лозарите. Правенето на вино е майсторлък, му беше казал веднъж Библиотекарят. След като беше видял градината на Библиотекаря, Ат-Хем си мислеше, че сигурно и той би трябвало с това да се занимава, но пък винаги бе мечтал за лозе, а не за градина и когато Библиотекарят го попита какво мисли да прави с обработваемата земя, Ат-Хем имаше готов отговор – лозе, от което да прави вино. Това означава, че искаш да познаваш хората, зарадван му отвърна Библиотекаря.

– Защо така мислиш? – изненада се Ат-Хем.

– Виното си идва с характера, както хората. Има буйни хора, има кротки, има потайни, искрени, обичащи, студени  хора, всякакви, винаги с много нюанси в характера и с дълъг послевкус.

Докато мислеше това, излезе да посрещне лозаря. Тръгнаха да оглеждат земята. Ат-Хем беше сигурен, че е добра, вярваше, че земята е добра, защото вече не беше място на кошмари за него. Лозарят не беше особено разговорлив, дори и любезен не беше, вървеше мълчаливо и сумтеше. Звуците на сумтенето му бяха неодобрителни.

– Лозе тук не може да гледаш, въобще земята е лоша, не струва, не виждам и как ще я подобриш, не става и това е – рече най-накрая и се приготви да пише фактура. – Защо ти е да се занимаваш със земеделие, занимавай се с нещо друго, само ще си хвърлиш парите на вятъра и нищо няма да изкараш насреща.

Откъсна листчето, на което беше написал сумата и я подаде. Ат-Хем не можеше да повярва на ушите си, чуваше, но някъде дълбоко в себе си не вярваше на това, което му казваше лозарят. Докато си бъркаше по джобовете за пари, се опитваше да си спомни защо се бе спрял именно на този лозар. Подаде парите ядосано, плащаше, за да му кажат, че неговата планета не струва. Мястото, където искаше да започне живота си отначало, не струваше. Този така наречен лозар дойде, за да му каже, че неговият диамант е обикновено речно камъче.

Лозарят се качи на кораба си и напусна бързо и нелюбезно планетата, точно както и бе дошъл. АтХем се зачете в адреса на фактурата, започна да си спомня, че на хазартен принцип си бе записал контакта, докато разлистваше окъсан справочник, закачен за връвчица на маса в една съвсем случайна кръчма, в която бе попаднал с идеята да пие чай.

Fight in the Dark

Усещаше, че нещо не е наред. Реши да последва лозаря, не можеше да се примири с това, което беше чул. Прочете отново адреса на мястото и се качи на галерата. Имаше смътен спомен, че този район беше в дъното на някакво гето. Как му бе хрумнало да викне човек от такова място, а беше пил само чай, докато избираше специалиста по земите. Наистина районът не вещаеше нищо добро и отдалече можеше да се прецени. Ако не беше толкова любопитен и при други обстоятелства, за нищо на света не би стъпил в подобно място. Можеше да се каже, че по тия места човек би трябвало да се страхува за живота си, а не да търси някой да му върши услуги. Все още беше в галерата си и кръжеше над знака за летище. Колебаеше се дали си заслужава риска да слиза и да отдава толкова значение на едно небрежно избиране на лозар, можеше просто да извика друг за второ мнение. Но нещо го глождеше все пак, че това не беше случайност. Натисна бутона за паркиране и си каза, че трябва да изследва нещата докрай. Стъпи върху мокра влажна земя, в късен вечерен час. Както по-късно разбра от случаен минувач, тук денят бил едва няколко часа, а нощта дълга и обикновено дъждовна. За щастие, само ръмеше в момента, повечето улични лампи бяха изпочупени и през няколко имаше по някоя едва мъждукаща. Тръгна в тъмата, стискайки листчето с адреса на лозаря, би трябвало да е съвсем наблизо. Огледа се за номерата на сградите. Четни и нечетни, всички започваха с нула отпред. Намери най-близкия номер до този, който търсеше, в следващата постройка би трябвало да е фирмата на лозаря. Отдъхна си, сравнително бързо се справи. След кратък разговор ще изчезне по най-бързия начин от това зловещо място. Защо ли му трябваше да идва?! Премина към следващата къща и вдигна глава към номера на вратата. Това ще да е. Но номерът прескачаше неговия и веднага идваше следващият. От врата 045 следваше врата 049. Продължи по улицата, всички останали номера бяха логични. Липсваше единствено цифрата, която търсеше. Ставаше още по-абсурдно. Реши да се връща, обърна се и мястото му се стори непознато, като че ли по друга улица беше минал, за да дойде до тук. Галерата му беше на две преки зад ъгъла. Това, което виждаше, беше кръстовище със светофар, а той нямаше спомен да е минавал оттам. Хм, решително тръгна да търси галерата си. Чу стъпки, ръменето започна да преминава в дъжд, което го накара да се затича. Стъпките се затичаха след него и сякаш не бяха само едни. Какво се случваше. Сърцето му започна да бие с тежко предчувствие. Тичаше, но всички номера и сгради му бяха непознати. Май се бе изгубил. Дъждът заваля като из ведро. Точно сега не трябваше да спира. От шума на дъжда не можеше да чуе колко човека или нещо друго тичаше след него. И тогава се случи: изкочи мъж с качулка пред него и извика: Кой си ти? Ат-Хем се спря и се обърна, зад гърба му имаше още петима с качулки, какво ли искаха. Как да отговореше на този въпрос, кой е той. Ако си кажеше името Ат-Хем, какво щеше да се промени и извика силно:

– Aз съм НИКОЙ! Никой съм!

И се чу гласът на мъжа срещу него:

– Taка си и знаех!

Последва мелле, ритаха го където сварят. Защо се случваше това, питаше се той или по-скоро някакъв вътрешен глас питаше. Тръгнаха си, може би когато решиха, че тялото на Ат-Хем е вече безжизнено, а дъждът валеше все така безмилостно. От болката изпадна в полубудно състояние. Сети се за последния дъжд, който бе преживял в градината на Библиотекаря. Опита се да се сети езика на капките. Беше нещо като Ра-Ре-Ра-Ис и отново Ра-Рея-Ис. Колко беше лежал така на земята не знаеше, но дъждът спря, а слънцето изгря и една ръка го побутна. Някакъв минувач му каза: Ставай, докато е още ден, не е ли това твоята галера. Като чу споменаването на кораба му, Ат-Хем се мобилизира и се опита да се размърда. Едва успя да се обърне на другата страна и видя галерата си. Как е възможно да не е видял кораба си през нощта. Лежейки още на земята, се усмихна. Мокър до кости, в локва от вода и кръв се радваше на погалването на слънчевите лъчи. Можеше да си лежи така, сега не усещаше болка, но трябваше да се изправи, преди да е дошла отново нощта. Придвижването до галерата му продължи като че ли дни и някакъв вътрешен глас непрекъснато го окуражаваше, казваше му: Още малко усилие, още малко.

Вече в галерата установи, че няма нищо счупено. Какво се случваше, чудеше се той.

Прибра се. Неговата планета беше толкова приветлива в сравнение с мястото, откъдето идваше. Ако трябваше да се опише начина, по който слезе от галерата, най-подходящата дума трябаваше да е влачене. Довлече се до навеса с леглото си, придърпа едно одеяло и му се стори, че умря или заспа.

В съня си се върна на мястото на боя и отново се видя заобиколен от мъжете, и отново чу въпроса на мъжа: Кой си ти?

Но вместо Ат-Хем отговори Библиотекарят: Той е мой ученик, името му е… Ат-Хем не можа да чуе името, с което бе наречен. След което Библиотекарят изкрещя силно: У-у-у-у-у-у-у С-С-С с най-мощния глас, който някога Ат-Хем бе чувал. Толкова силен вик, който като че ли разтърси и съседните планети.

The Librarian

Събуди се. Беше изгубил представа за времето. Мислеше си да отиде при Библиотекаря, но не искаше да го виждат в това състояние. Щеше да го потърси отново, когато отново беше здрав и бодър, не искаше да го съжаляват.

Чувстваше се унижен и смачкан. Нямаше място, което да не го болеше. На третия ден реши да се изправи и да си направи нещо за хапване. Времето беше топло и приятно. Ако не бяха болките, можеше да реши, че просто е сънувал. Чу се шум от пристигащ кораб. За миг се стресна дали не бяха неговите биячи. Беше Библиотекарят, никога не беше идвал на неговата планета, как реши да дойде и точно сега, нямаше как да се скрие. Лицето на Ат-Хем беше в синини и оттоци. По ръцете му се виждаха хематоми.

Покани Библиотекаря на чай.

– Имах усещане, че нещо се случва с теб – каза Библиотекарят, разглеждайки болезнения вид на Ат-Хем. – Разкажи ми.

Като чу разказа на Ат-хем, каза:

– Имал си работа с Анонимните. Винаги изскачат на пътя на Търсещия. Целта им е една: да изплашат, да всеят ужас, да объркат и разколебаят и докато Търсещият още не е намерил Новото си име, да го откажат. Знам, че се страхуваш да се определиш, но докато нямаш Име, не си защитен.

– Ат-Хем, от кои си? – попита Библиотекарят и го погледна остро в очите. – Ние сме сбор от думи, ти си прозрачен, аз съм прозрачен, твоят избор е прозрачен. Твоето колебание е прозрачно и извиква Анонимните на пътя ти. Те виждат един несигурен и уплашен човек и си казват: ето, този се прави, че търси, но се страхува да намери.

Ат-Хем слушаше и вътрешно се съпротивляваше. Библиотекарят беше неоправдано строг с него, но постепенно все пак трябваше да признае, че този, при когото беше пратен по думите на една кръчмарка, го разбираше твърде добре. И  вътрешно, макар и тайно, си каза, че повече от всичко иска спокоен живот и въобще не му се вникваше в думите на Библиотекаря. Вълнуваше го единствено отмората, която му носеха срещите с тези хора. Струваше му се прекалено това задълбочаване и ровене в скрития смисъл на нещата. Не беше готов да плати цената за това знание, от което, честно казано, разбираше много малко. Библиотекарят много добре беше прочел това в него, без Ат-Хем да го беше назовал. Може би затова му казваха така – Библиотекар, защото умееше да чете в хората, дори това, което те самите не си признаваха пред себе си. Ат-Хем вдигна очи и изпита дълбока благодарност към него, дълбока, неизразима благодарност, че беше по мъжки толкова откровен с него. Какво печелеше той от това? И защо въобще се занимаваше с него, беглеца?

Чаят така изстина на масата. Библиотекарят стана да си ходи и остави зад себе си един въпрос.

Да, беше му приятно да ходи сред тези хора, да ги наблюдава, да е сред тях, но дали беше като тях, един от тях. Не беше готов още да си отговори на този въпрос.

През следващите дни пристигаха единствено галери с доставки, а той неуморно работеше, за да вдигне една малка къщичка, неговия дом. Все още го боляха насинените места, но повече мислеше за въпроса на Библиотекаря. Ат-Хем се беше определил, да, беше приятел на Пазителите, но се страхуваше да бъде Пазител. Защо ли? Имаше моменти, в които се чувстваше като пълен измамник, не заслужаваше приятелството на тези хора. Не се смяташе дори за добър човек, повече от всичко искаше да си спаси кожата. Да, нямаше вече кошмари, но все още не беше готов да прегърне идеалите на Пазителите. Не беше готов да го е грижа за някой друг освен за него си … да, и за Мария; всъщност и за Библиотекаря му пукаше много. Останалите познаваше малко, но те бяха приятели на хората, които го вълнуваха; искаше и те да са добре.

Наистина беше НИКОЙ, точно както беше отговорил на Анонимните. А кой искаше да бъде?

Ако трябва да избира, би избрал да прилича на Библиотекаря, да има поне малко от неговата доблест – разсъждаваше си Ат-Хем, докато забиваше поредния гвоздей, в скромната си дървена къща. Първият дом в живота му на бивш беглец.

Докато бягаше, никога не му бе хрумвало, че може да е нещо различно от НИКОЙ. Живееше ден за ден и бягаше колкото сили имаше и мислеше, че все някога ще го хванат страховете му. Като хамстер, тичащ във въртящо се дървено колело, всяка стъпка го доближаваше до началната му позиция. За първи път в живота си усети, че е извън повторяемостта на досегашния си живот, че с него се случва нещо съвсем ново и ако изпусне тази Нишка, както я назова Библиотекарят, не е ясно дали отново ще може да я намери, не е ясно и дали ще бъде жив. Докато носи името НИКОЙ, не е ясно колко време ще бъде жив. Когато заби и последния гвоздей в постройката, вече знаеше, че не иска да изгуби този шанс и ще се постарае да чуе какво му казва този невероятен Пазител, с когото съдбата го срещна. А може би дори неговата – на Ат-Хем – душа го извика, ако следваше логиката на последно чутото за прозрачните хора.

Сега вече знаеше какво ще направи. Седна на прага на новия с дом и запуши лула, докато гледаше залеза, случващ се пред очите му.

През нощта в съня си се оказа пак на планетата на Анонимните и до сутринта тичаше из улиците и се опитваше да намери пътя към галерата си и да избяга от там. Призори насън го настигна един от Анонимните, дръпна го за дрехата, събори го на земята и извика:

– Koй си ти?

Ат-Хем му каза:

– Аз съм ученик на Библиотекаря.

Анонимният се надвеси над него, взря се в очите му и се изсмя презрително:

– Ха-ха-ха.

Но после го пусна и изчезна

Събуди се плувнал в пот и изморен, сякаш наистина беше тичал цяла нощ.

Сети се за казаното от Библиотекаря, че Анонимните винаги всяват съмнения. Погледна се в огледалото – по лицето му хематомните следи от боя бяха станали вече синьозелени. Облече се и реши да съобщи за решението си – наистина искаше да бъде ученик на Библиотекаря.

Together in Space

Когато се озова пред вратата на къщата на Пазителите, му казаха, че този, когото търси, не е вкъщи в момента и не знаят кога ще се върне, излязъл бил по работа. Ат-Хем се обърна да си ходи, когато си чу името. Мария го извика и го покани да влезе. В къщата имаше много хора, вероятно други Пазители. Разказа отново, този път на Мария, историята с Анонимните. Тя му каза, че да се определиш е само началото на пътя и че тя също продължава да има срещи с тях на моменти, когато е колеблива.

– Ти мислиш за това колко ти се страхуваш от тях, но и те имат страхове и то по-силни – повече от всичко се страхуват от хора с ИМЕНА, защото самите те нямат. Името като същност, избор и цел. Болшинството хора са като паднали есенни  листа, понесени от течението на река.

– Преведи ми думите, които пеете и изричате. Усещам, че има някаква сила в тях, но не ги разбирам.

– Тези думи не са обикновени, те са стари колкото света, дори от преди това. Не всеки може да ги изрича, дори и измежду зрелите Пазители, те са като един огромен меч, спрямо който повечето хора сме като джуджета. Самата аз използвам една малка част, Библиотекарят владее най-много думи и непрекъснато открива  нови. Ела да ти покажа нещо – каза му тя и му даде знак да тръгне след нея.

Заведе го на една издадена скала, от която се виждаха планетите по-ясно. Няколко точки, малки и големи, разпръснати като след удар от четка в платно.

– Виж – посочи му тя. – И ние сме така, разпръснати, разкъсани части на едно цяло. Тези планети са били една, сега са пет, шест, необитаеми райони, а са били една процъфтяваща планета. Думите на Пазителите имат силата да събират части. Обърна ли внимание на сънищата си?

Едва сега Ат-Хем се замисли, че преди не беше имал толкова смислени сънища, които да са като мост между дните и нощите му, и че това правеше живота му една идея по-цялостен. Нямаше смислени сънища, защото почти не спеше. Често се стряскаше насън от мисълта, че е заспал и е уязвим като дете.

– Има интерес да бъдат укривани думите, с които е сътворен нашият свят и самите ние, за да можем да се разпадаме на парчета, без сила, смисъл и цел. Библиотекарят обикаля отдалечени планети и скрити кътчета из вселената в търсене на книги, в които се пази знанието за това кои сме. Това е единственият ни шанс срещу Анонимните, Анамантрите, Търговците на човешки части, срещу съществата, които влизат в сънищата и ни превръщат в бегълци. Това е единственият ни шанс срещу всички тях. Аз бях бегълка като теб и смятах, че е свършено с мен, когато попаднах на пазара за човешки части. Бяха разпродали всичко от мен, остана гласът ми, пеех доста фалшиво тогава. Библиотекарят мина през пазара и прошепна нещо в ухото на продавача ми, откупи гласа ми, но не с пари и ме научи думите, които ме събраха отново и ме направиха това, което виждаш сега. Години след това го попитах с какво откупи последната останала част от мен. И той ми разказа как, когато минал през пазара, чул, че цялото ми същество крещяло за помощ, и разбрал, че не се бях предала. И това и прошепнал на продавача: тя не се е предала. А това веднага означаваше, че стоката е лоша, заради вика в мен. Търговците се опитват да се отърват от такива части на хора, които не са се предали изцяло. Предпочитат апатични и лесно управляеми, обезверени. Най-добрата стока и най-вървежната. Докато я слушаше, Ат-Хем си мислеше: бегълка като него, а сега Пазителка; значи не беше невъзможно.

– Но ти беше казала, че думите нямат сила, докато не се преживеят

– Така е. След срещата си с Анонимните разбра за силата на Името и пожела да търсиш своето име. Ако не беше това, как щеше да поискаш да намериш тази тайна. Нишката на Живота те доведе до срещата с Пазителите. Вече нямаш кошмари, свободен си да си тръгнеш. Получи това, което искаше, не е ли така. Много хора идват за малко, получават свободата, която търсят, но не им стига смелост да станат Пазители.

Ат-Хем се стресна от чутото. Мария сякаш четеше мислите му. Като че ли знаеше дилемите му през последните дни, но как беше възможно. Пък и той идваше да заяви, че иска да се учи за Пазител, а сега тя му казваше: свободен си да тръгнеш.

Стояха на скалата и все така гледаха към точките-планети. Започна да се смрачава. Мария предложи да се връщат.  Изпращайки го до вратата, му каза:

– Ерфеи – това е древната дума за Пазител. Ние, Ат-Хем, сме Ерфеи.

Когато се прибра на своята планета, слънцето тъкмо залязваше. Това му беше любимата част от денонощието – да гледа потапянето на слънцето и да си мисли за преживяното. Изпита нещо странно, когато Мария изрече Ерфеи, сякаш я беше чувал вече тази дума, но не можеше да се сети къде.

/Следва продължение…/

 

Виж IV част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0