Двамата старци и месечината, която сбъдва мечти!

Двамата старци и месечината – коментар на народна приказка!

Сред неоценимото богатство на българските народни приказки има една със заглавие „Двамата старци и месечината“, която е много актуална с посланието си и днес.

Приказката започва с разказ за двама старци, които си нямали ни дъщеричка, ни помощница и изнемощявали с домашната си работа, а нямали вече сили да я вършат. Но луната чула думите им и решила да им помогне. Сама влязла в дома им в образа на пате, което щом оставало само в къщата им, започвала да готви, шие, мете и върши всичката домакинска работа, за да ги облекчи, без да се издава коя е. Като видели магията, старците решили да разберат каква е тази работа – да се скрият и да видят какво се случва в дома им. И останали изумени – патето, което приютили, всъщност се превръщало в чудно момиче, което шетало и се трудело за тях, за да ги облекчи и да не страдат в немощта си. Но каква била реакцията на бабата и дядото – без да разбират чудото докрай, те веднага решили да му изгорят патешкото кожухче, за да остане винаги момиче и да им слугува. Но не разбрали какво направили и разгневили момичето. То им разкрило своята тайна – че то не е нито момиче, нито пате, а месечината , която се е смилила над страданието им и е слязла на земята да им помага и сега всички хора ще останат без светило през нощта. Двамата старци трябвало да изходят много гори и да намерят от всяка крилата гадинка перца, докато изготвят ново патешко кожухче на момичето, за да може да го върнат обратно на небето да свети като месечина.

Какво се крие в тази приказка? Месечината е небесно светило, което свети тогава, когато е пълен мрак, тя е образ на благославящото ангелско действие на Бога към  всеки човек. Месечината също е и образ на светлата сърцевина на човека. Когато той извика към Бога, когато плаче душата му и изнемощява, Бог чува и му праща  избавление – благославя го. Един плаче за работа, друг плаче за семейство, трети – за здраве, за всеки плачът е различен. Но какво прави земният човек с божието ангелско действие  –  смята, че е предназначено да му слугува, “да му излезе късметът“ и да има кой денонощно да му шета и  обслужва нуждите. А Бог винаги иска да даде повече – може да ти изглежда, че ти дава пате или момиче, но всъщност Той ти праща заедно с това и луната в дома. От теб зависи доколко ще разгадаеш и ще вникнеш в това, което ти се дава. Бог е най-голямата загадка и мистерия, на която човек може да се натъкне. Много хора днес заявяват: аз не искам много от живота, искам само семейство, пари и здраве. Най-обикновени неща! Но не си дават сметка, че с тези изказвания всъщност отнемат, изгарят кожухчето на луната, която им дава да имат и светилото, скрита вътре в техния дом.

Често човек изгаря небесното кожухче на луната в себе си сам напълно неосъзнато, точно като в приказката -когато търси комфорт в най-различни форми, вместо личното си израстване или казано на езика на приказката –  да се възкачи като луната на небето. Предпочита домашен уют и удобство на първо място, докато отношенията с хората стоят на заден план; също така да работи много, за да няма финансова несигурност; да не рискува и губи; друг път не внимава на себе си и проблемите си с хората, че зад тях стои неговата любов към мрака, който дори на пръв поглед може да изглежда част от  характера на човека –  но не иска  да петни хубавото мнение за себе си или пък да си вменява вина. Мнозина днес например имат склонност  да се сравняват, да завиждат или да се потискат,  но не разбират, че зад това стоят тъмни сили в човека, човешката гордост да не си нещо по-малко от другите и човешката глупост – да не можеш да се зарадваш на себе си, да не можеш да видиш луната в себе си, да мислиш, че е пате или момиче. И в крайна сметка в дъното на проблема стои търсенето на комфорт и удобни мисли. И тогава пада мракът!

Но как човек може да излезе от това състояние? Защото явно човешката природа е склонна към това! Като започне да събира пера от небесни птици. Птицата е онова същество, което лети и живее в небесата. Тя е образ на небесното, на духовното, на онова естество, което не се рее в земни грижи и шетане и подредба на комфорт, но лети и търси да намери по-високи цели и мечти, божествени. И така, бабата и дядото трябвало да изпросят от всяка крилата гадинка по едно перце, каквото и да им коства това. Стигнало се дотам, че трябвало да проплачат, догде вземат и последното перце. Но сълзата се превръщала в бисер, който можел да откупи перцето. Сълзата, плачът на човека по светилото, плачът, че не вижда луната, която свети, в себе си, че не вижда божествената светлина, винаги прави чудеса и ражда бисери, ражда богатства – и земни, и небесни. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“, „Блажени гладните и жадните за правдата, защото те ще се заситят!“, казва Божият Син Исус Христос.

Когато около човека стане твърде мрачно, не бива да си казва – ето няма луна на небето да изгрее  за мен, а по-добре да размишлява, да не би да е изгорил небесното кожухче на луната си, без да разбира, или както е казал Карл Юнг: “Който гледа навън – мечтае, който гледа навътре – се пробужда”! Мракът и злото не са човек, че да ги затвориш в затвор или определиш кои са, не са място, на което да не ходиш, нито е сила, която да си мислиш, че вече си победил. Мракът е  хитър като змия, отчайва, разединява и най-вече не спи, а дебне да види кой в какво не се е събудил, за да атакува!

Всички, които се молят само за „момичето, което шета, готви и чисти, ще загубят в себе си „луната, що грее нощем“, и Божествената магия да преоткриват светилото вътре в себе си, защото изгряването на луната не е веднъж завинаги, а е цикъл – отново и отново, щом стане мрак, всеки божий ден!

Честити празници! Нека в дните на равносметка за изминалото време човек да не брои само годините и месеците с носталгия, но и циклите – колко пъти е разпознал луната в себе си и й е дал криле, така че да изгрее отново на небето над него!

Автор: Керанка Бинева