„Истинската опасност, която застрашава нашия живот… е настоящите политико-социални заблуди“ ~ К.Г. Юнг (Collective Works Volume 9i:49)

Някой беше казал, че за да успееш да изманипулираш целия свят и да го промениш, както си поискаш, всичко, което трябва да направиш е да коригираш само един популярен продукт, приспособявайки го към социалните промени. Нека си признаем – няма детство, което не е повлияно от филмите на “Дисни”. От класиката на 30-те години на миналия век “Снежанка и седемте джуджета” до невероятния хит от 2013-та “Замръзналото кралство” имаме изобилие от различни принцеси от почти всяка една култура по света. Може да кажем, че принцесите са “кокошките със златни яйца” за компанията, но освен всичко са и един от най-силните инструменти за влияние, който диктува на децата, а и на цялото общество представата за идеализирания женски, а и мъжки образ.

Анимациите на “Дисни” са и един вид културна капсула на социалното време, в която може да проследим динамичната еволюция на героите, които се променят значително през годините като отговор на променящите се социални тенденции. Забелязваме, че в последните години мъжът и най-вече принцът в приказките почти напълно изчезва, докато жената става все по-самостоятелна през годините, разбивайки всички стереотипи и представи за себе си:

Дисни принцеси

Защо са важни и архетипите?

Екранизирането на приказки е доста отговорна задача. От дълбока древност приказките и митовете не са били просто обикновени разкази за индивидуалния път на някой измислен герой, а по-скоро са целяли да разкрият определени вечни архетипи, присъстващи, както в общата родова памет, така и във всеки човек поотделно. За разлика от стереотипите, които са опростени и ограничени примери за нещо, което отговаря на дадени масови очаквания, архетипите са по-скоро първообразни модели и проявления на изначални невидими същности, които присъстват във вътрешната реалност на всеки човек и се разгръщат, чрез различните характери, избори и действия на героите. Затова те въздействат на едно по-дълбоко ниво в съзнанието на човека.

Как работи успешната пропаганда?

Ако се чудите защо последните приказки на “Дисни”, както и много други продукти на попкултурната индустрия са подходяща тема напоследък и за политическите блогове, то е защото се наблюдава коренно различно структуриране или по-скоро политизиране на сюжетните линии в най-скорошните им продукции. Историите вече звучат по-скоро проповеднически и се построяват около определени политически послания и актуални горещи точки, касаещи социалните и културни войни на времето, вместо първо да се изгради смислена история и дълбочина на персонажите, оставяйки посланието да се появи по естествен начин. Някои медии кръстиха този тренд – “прогресивен” ребрандинг на приказки.

Други биха попитали – нямаме ли право да измисляме нови и съвременни приказки? Разбира се, че имаме, но не и ако в тях се използват първоначалните и успешни модели, изкривявайки посланията с цел пропаганда, която се постига и чрез цялостно разместване на първообразните функции на героите. Успехът и мащабното въздействие на приказните филми, особено тези на “Дисни”, се състои именно в това, че те не измислят съвсем нови истории, а използват архетипните мотиви и формули във вече съществуващите приказки и митове, но изкривени през модерно-либерална и политико-“прогресивна” перспектива. Например образите на Анна и Елза съдържат всички атрибути на една приказна принцеса – от благородно потекло и красиви приказни рокли с етнически мотиви до вълшебен замък и магически способности. В “Господарка на злото” се използва възможно най-архетипната приказка в историята – “Спящата красавица” за основа като обаче и в двете истории наблюдаваме тотално разбъркване на местата на протагонистите*1 и антагонистите*2.

Както лъжата няма собствено битие, а винаги паразитира върху Истината, така и пропагандата в съвременните филми работи само като си присвоява оригиналните истории, съдържащи вечните образи и първообрази. Едно нещо са опитите за адаптиране на дадена класическа история към съвременната реалност, съвсем друго – да се сменят коренно местата на доброто и злото, на черното и бялото, на мъжкото и женското начало.

Злодеида в “Господарка на злото” представена като неочаквано човечната и добра зла вещица във формата на паднал ангел.

Иска ни се да вярваме, че Злодеида е просто една великодушна, но неразбрана и наранена от лош бял мъж женица, която крие своята чувствителност и любов зад маската на зла вещица, “Замръзналото кралство” е просто история за сестринската любов и приключение за стъпването в непознатото, принцеса Жасмин е просто умно момиче, което иска да бъде чуто, за да намери своето място под слънцето…

Дали всичко е така безобидно, както изглежда на пръв поглед? Като че ли тези “освободени” от стереотипи и предразсъдъци истории се случват за сметка на нещо друго, което не е съвсем редно. Сякаш някой е обърнал стаята с краката надолу.

Аладин и Жасмин - силно феминистично влияние във филма на Дисни - "Аладин и Вълшебната лампа" (2019 г.)

Умната и красива Жасмин гледа със снизхождение глупавичкия и заекващ Аладин във филмовата адаптация на приказката (2019 г.)

Аладин вече не е нешлифования диамaнт, скрит под дрехите на просяк, който се издига над своята съдба, благодарение на вътрешните си качества – благородно сърце и остър ум, присъщи само на един истински принц. Не, във филмовата адаптация на Disney от 2019 г. той е непретенциозен, мърляв и леко глупав крадец, който случайно попада под прожекторите на истинския герой в случая – принцеса Жасмин, която безспорно доказва пращящия си с интелект потенциал и характер, за да се докопа до султанската титла на Аграба, след което снизходително приютява Аладин в своя дворец, само защото е добър човечец и да не е без хич.

Елза в Замръзналото Кралство II

Вече няма и принц на бял кон, нито сватба, а Елза като могъщ и самотен дух, величествено язди кристалния си леден кон в “Замръзналото кралство” II – сбъднатата мечта на всички ЛГБТ+ представители.

Спящата красавица - Злодеида целува Аврора

В „Господарка на злото“ добрите орисници са представени като тъпи и завеяни некадърници, докато самата Злодеида, позната също като Малефисент в ролята на Анджелина Джоли, освен умна, красива и могъща, е и щедра и милостива, въпреки преживяното тежко предателство от страна на първата й изгора, който се оказва и истинският злодей всъщност – бащата на Аврора, крал Стефан. Ламята тук не е зъл демон, а средство за защита срещу властния и побъркан крал. Принцът пък е неопитен и повърхностен момък, чието младежко увлечение към спящата красавица не е достатъчно да я събуди от нейния неосъзнат сън, за разлика от жертвоготовната любов на Злодеида.

Тези истории можеха да бъдат и вдъхновяващи, ако духовното пътуване на приказните герои не се отклоняваше целенасочено, за да открие „прогресивния“ път на политическата пропаганда пред новото поколение момиченца и момченца.

Мулан

Не ме разбирайте погрешно, аз също обичам да гледам филми с красиви, умни и силни женски образи, в които се случва например да спасят страната си и да защитят честта на семейството си („Мулан“, 1998 г.) или да се преборят със злото, което потиска свободата и истинското им призвание (“Рапунцел и разбойникът”, 2010 г.). Дори, идеята на първата част от “Замръзналото кралство” – в която героинята не успя да овладее напълно дарбите си, чрез пълната свобода, равнозначна на ледена самота, а единствено чрез любовта, която побеждава всички страхове – е великолепна. Тези красиви истории ни показват, че и жените са достатъчно способни и интелигентни и са в състояние да направят нещо повече от това просто да чакат да бъдат спасени от някой мъж. Но са въздействащи и по друг ред причини.

Защо женският образ е толкова привлекателен и вдъхновяващ?

Не случайно красивият женски образ във филмите и в изкуството въобще е извор на вдъхновение през вековете, независимо дали съзерцателят е мъж или жена. В древните митове и легенди образът на принцесата или девата-воин е равнозначен на архетипа за душата на човека, която е проявлението на животворящия Дух, този, който ражда и сътворява живота във всяко едно измерение. Това е онази вътрешна и невидима реалност, която издирва и търси да намери изначално красивото, изначално благото, изначално съвършеното, воюва за него и го пази, както бременната жена пази семето в себе си, за да го износи и роди. С други думи душата е тази, която ражда качества, идеи и реалности вътре в нас, които после се проявяват в цялостната ни личност.

Именно защото душата се свързва с жената като образ и обратното, спящата красавица е символ точно на неосъзната душа, на неосмисленото вътре нас, на тази, която е изгубила връзка с Извора на Живота. Целувката на принца пък ни напомня за жизненото дихание, вдъхнато още в Едем в човека, за да се превърне той от пръст в жива душа, способна да мисли, говори и твори по подобие на своя Творец. Онова дихание, което стопля и събужда вътрешните ни сетива, за да осмислим битието си и всичко, което правим иначе по инерция в живота си. Смъртта, която в приказките винаги е представена като дълбок сън може да означава също и не само биологична смърт, но и определена криза, трансформация в човека, която го води до коренна промяна на неговия начин на живот, възгледи или ценностна система.

Сватбата на Пепеляшка (екранизация на класическата приказка от 2015 г.)

Сватбата пък от своя страна е образ на Победата и славния завършек, когато земното в човека се съединява с вечното. Това се случва, когато душата се съедини с доброто Слово. От това какво слово, под формата на мисли, идеи или идеологии, които човек приема вътре в себе си, в утробата на своята душа, зависи и какви плодове и резултати ще роди в живота си. В свещените писания се казва, че жената ще се спаси, благодарение на “чадородието”, което разбира се не бива да се тълкува винаги буквално. Този код отново говори за душата на човека и нейната способност да ражда в смисъла на “каквото (семе = слово) посееш – това ще пожънеш”. Не случайно, писанието продължава със следните думи, които говорят за вечната несъвместимост между добрите плодове на душата и плодовете на змията, която смъква с лукавство Адам и Ева от съвършената природа Едем в измерението на смъртта и разрухата:  Ще поставя и вражда между тебе (змията) и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.” /Св. Писание/

Затова плодът на една душа може да е спасителен за нея, но ако душата се съедини с лъжата, с извратеността на този свят, ще роди зли плодове и лоши резултати или с други думи – зверови чада. Дали е случайно, че “добрата” Злодеида във филма “Господарка на злото” наричаше Аврора гальовно “зверчето ми” (на англ. Beastie)?

"Пепеляшка" - илюстрация на Рут Сандерсън

“Пепеляшка” – илюстрация на Рут Сандерсън

Но има още един важен елемент, който се явява, чрез образа на жената в оригиналните приказки. И това именно е посланието, че Силата за душата се явява в нейната най-голяма слабост. Неестествената еманципация на героините в последните приказки показва бунта на човека и неговия отказ да приеме, че е слаб и немощен, че не всичко в живота ще се случи, така както той иска или така, както би трябвало, според неговите представи. Колкото и да е силна волята на някои от нас, в живота си човек неведнъж попада в безизходица и в моменти, в които изглежда, че няма избор, чувствайки се пионка на различни стихии, които го потискат и задушават. В такива моменти имаме избор да променим отношението си към ситуацията, да се смирим и да призовем Онази Сила, намираща се отвъд човека и човешките способности, която да ни спаси, изцели и помогне в тежък момент, тогава когато сме изчерпали всичките си усилия и потенциали. Тогава единствено се случва и магията (феята-кръстница в “Пепеляшка” и други подобни случаи). В показаните модели от последните приказки, в които жените се напъват “на мускули”, за да спасят сами себе си, магията е невъзможна, защото тя идва само тогава, когато човек отиде отвъд себе си, при Първоизточника на всяко благо и добро за човека.

Освен всичко, жената винаги е била образ на вдъхновителката, покровителката и пазителката на Дома, заради който всяка битка е осмислена.

СМЪРТТА НА АРХЕТИПИТЕ: ЛИПСАТА НА МЪЖЕСТВО

На лов за вещици срещу „токсичната мъжественост“.

Изглежда че насърчаването на храбростта и свободата при жените върви ръка за ръка не само с потискането на мъжкия образ, но и с цялостното му отхвърляне като нещо изначално зло, вредно и тиранично. Мъжеството многократно се изтъква като токсично само по себе си. Просто да бъдеш мъж бива заклеймявано и понастоящем демонизирано по подразбиране. В опитите да се индивидуализира женското начало стигаме до свръхгенерализация и стереотипизиране на мъжествеността. Колкото по-могъщи и еманципирани стават женските образи, толкова по-невзрачни, “смотани” или пък зли стават мъжките персонажи.

Разбира се, в живота, както и в човешкото несъзнавано често се срещат и тези герои – изнежения несериозник, на когото не може да се разчита особено, както и тиранинът-потисник. Проблемът не е в тяхното изобличаване във филмите, а тоталната липса на Светлия образ на Спасителя – жертвоготовния храбър принц на бял кон и т.н. В последните екранизации на “Дисни” образът на принца почти изцяло изчезва, като в “Замръзналото кралство”, единственият принц в историята се оказва подъл предател още в средата на филма. Ако има романтична история, то по политико-коректна логика се предполага, че емоционалният персонаж непременно вече трябва да е мъжът, който само пърха и се суети безцелно около воюващата и властна принцеса, която изглежда има по-възвишени цели от него, подобно на Кристоф от втората част на “Замръзналото кралство”, който бе обявен за модел за подражание и идеалът за мъж на всяка себеуважаваща се феминистка. Освен всичко, не пожела да стане принц или крал на бъдещата си коронована съпруга, тъй като предпочиташе да носи кожените си селски дрехи…

Защо това е проблем? Както стана въпрос и по-горе човешката душа има нужда от Спасител и не е самостойна и себедостатъчна.

В образа на мъжа и вечния принц-спасител на бял кон в приказките се крие от дълбока древност тайната и първообраза на Тракийския Херос*3 (което идва от думата херой = герой), който освен защитник на човеците, воюващ срещу погубителите на земята, които именно са чедата на змията – угнетителите на потомството на жената/душата, е и Царят-Жрец, посредник между Небето и земята, довеждащ духовната победа над силите на мрака. В Откровението на Йоан, Христос също идва като тракийски херосКонник, начело на десетки по десетки хиляди конници (воини-победители, които са Неговите последователи), за да свърже двата свята и да въздигне човека. Той е и Първообразът на Принца от приказките – Царският Син, Спасител и Жених на вечно копнееща за Него душа на човека, за да я възвърне към свещените й корени.

Архетипът на Спасителя обаче, не е според представите за спасение на този свят, а ни показва едно по-висше измерение в човека. Той не идва да спаси душата толкова от страданието, а от нея самата, от всичко това в нея, което причинява страдание на другите; нито я спасява просто от несправедливостта, а я дарява със сила, чрез Любовта тя да бъде праведна и милостива.

Тракийски Херос

Тракийски Херос

Макар с претенции за божественост, разкрити, както в много съвременни “Ню Ейдж” учения, така и в някои от споменатите по-горе филми, човекът винаги е изправен пред хаоса и разрухата в този свят, както и пред старостта и тлението, които неизбежно го съпътстват. Чрез архетипния мотив на Спасителя и мистериите на митичните хероси от древните послания и легенди (откъдето идва и образът на Свети Георги Победоносец), хората са търсили тайната как Божественото да навлезе в човека и човешкото в Божественото, което е и основната цел на всяка приказка и коренът на всяко едно човешко желание. 

Затова и в един от първите приказни филми на “Дисни”, екранизиращ класическата приказка “Снежанка и седемте джуджета”, на финала, принцът води възкресената от целувката на любовта принцесa не до какво да е царство, а към Небесното царство, сред златните облаци на Рая. Царството също е образ на правилната подредба и йерархия на същностите и образите вътре в човека; подредба, която дава власт да управляваш битието си като творец и победител, а не просто като манипулиран консуматор и роб на чужди влияния. Явно първите създадели на филмите на “Дисни” са имали доста по-задълбочени разбирания за първообразните мотиви и копнежи в човека.

Мъжът като архетип, разбира се е също и Начинателят и Пазителят на семената, които могат да бъдат също думите, идеите и пр., които дават живот. Мъжът е този, който осигурява бъдещето развитие на потомството и поема стратегическите управления и решения, воден от Духът на Живота.

Премахването на Образа на Спасителя, елиминира и онази вътрешна природа в нас, която преповтаря и вдъхновява в човека, независимо дали е мъж или жена, вечните ценности, свързани с доблестта, честта, благородството и дръзновението, които могат да спасят нас и нашите близки в моменти на трудност и безизходица и да ни доведат до победа над пустотата и безмислието на ежедневието, натрапчивостите и страховете.

Мъжкият образ във филмите на Дисни и този в георите на Толкин.

Мъжкият образ във филмите на „Дисни“ и този в героите на Толкин – “Не обвинявам Дисни за своите високи очаквания към мъжете. Обвинявам Толкин.” ~ меме от интернет. На картинката – персонаж от филм на Дисни и Арагорн от “Властелинът на пръстените” като съвършеният крал, надмогнал себе си и недостатъците на своя род в полза на Средната земя, е считан за един от най-идеалните примери, олицетворяващи архетипът за мъжество и героичност.

Липсата на мъжество в постъпките и делата, както и отмахването на първообразните начала, в които е скрита сила за победа, води до извратен ум и извратена сексуалност, които повечето медии ни пробутват като нещо напредничаво и модерно в съвременното общество. В лошата си форма, трансхуманизмът, при който на хората се гледа като на биологични машини, човекът започва да възприема сам себе си твърде буквално, затворен в ограниченото си линейно време и представи за себе си. Вместо да развива определени вътрешни качества и първообрази, компенсира липсата им, чрез външни изменения и смяна на пола или драстични, неестествени промени на тялото си.

Трансджендър Дисни

Трансджендър Ариел

Човекът в днешно време е постоянно обсебен от непрестанни внушения, вследствие на обърканите образи вътре в него (които много хора, наричат също и хормони, хормонален дисбаланс и пр.), лишени от смисъл и правилна подредба. Човекът все по-често не разбира и не познава себе си, което го прави идеална мишена за непрестанни външни въздействия, водещи до натрапчиви мисли, депресии, самота и разделения.

Черното, което стана бяло.

Сериозен тренд в индустрията се превръща също и екранизирането на гледната точка на антагонистите в приказките. Говори се, че освен “Господарка на злото”, която вече може да се похвали и с втора част, ще последват филми за Джафар, Урсула (морската вещица от “Малката русалка”), а дори и за Круела ДеВил с участието на Ема Стоун.

Тук отново следва объркване на различните измерения и същности в човека. Наистина в живота бихме могли да кажем, че нещата не са просто черни и бели. Но има нива в човека, както в психологически, така и в духовен план, в които ако се “разчупят” концепциите за черно и бяло, биха могли да се счупят много неща в човека и в човешкото въобще. Едно нещо е да направиш филм, в който да отделиш злобата, завистта и жестокостта от главния герой като изследваш болката и лъжите, които стоят зад тях и в които човек попада в житейския си път, друго е да превърнеш самата Злоба или Завист в протагонисти. Самите имена на злите герои в приказките представляват тези паднали същности в човека, които ограбват истинските му потенциали и отнемат способността му да побеждава и силата да твори добро в своя живот и в живота на хората около себе си. Злодеида (на англ. Малефисент) означава “престъпен”, “вреден” и “злотворен”, а Круела ДеВил буквално означава “дяволски жесток”.

Във втората част на “Господарка на злото”, Дисни отива още по-далеч. Освен, че Злодеида се оказва по модерному веганка, сюблимният момент във филма е, когато, подтикната от любовта си към Аврора тя жертва живота си, за да я спаси, вследствие на което възкръсва от пепелта като могъщ и черен феникс. Архетипните вечни мотиви на Саможертвата и Възкресението, които принадлежат на всегдашната жертва на човешкия род – Христос, тук са откраднати и вмъкнати в пропагандния контекст на “новото” време, в което черното отново е на мода. Разбира се, лошата царица този път е в бяло.

В историята на човечеството, за съжаление сме свидетели как много уж “напредначиви” идеи са довели по-скоро до падение и дори геноцид на човеци. Новият “прогресивен” тренд да пренебрегнем злото, заради желанието си да го “разберем” и да му “съчувстваме” води по-скоро до регрес и неспособността човек да разпознае истинския си враг, който всъщност не е човек. В приказките злите герои не са просто хора от плът и кръв, а демони-интелекти, които целят да обсебят човека, поради своята низша природа и безтелесност.

Архетипите разгръщат едно по-висше пространство на осъзнаване във всеки човек, което му дава власт над неговата психика и телесност. Осъзнаването на значението на тези изначални Първообрази, които са отвъд човека, но са и вечен ориентир за истински човешкото в нас е твърде важно във времената на хибридните пропагандни войни. Хибридни, защото почти всяка информация /под формата на новини, филми, а дори и музикални хитове/, която идва до нас вече е смесена с лъжата, което води до превръщането на човека именно в хибрид, в който са смесени и размити неговите свещени начала и същности със зверовите образи на “модерната” социална система.

Не може да спрем политическите манипулации на новото време, нито може да престанем да гледаме филми или телевизия, но бихме могли да променим отношението си към тях и да научим децата си как да гледат, устоявайки на пропагандата на деня. Може да съдействаме на вечните човешки ценности и начала вътре в нас като запазим в себе си това, което ни прави истински човеци в най-дълбок смисъл и което е движело човешкия род през историята към по-добро – верността на Девата-воин и жертвоготовността и благородството на Хероса.

худ. Едмънд Блеър Лейтън - "Бог да бъде с теб!"

худ. Едмънд Блеър Лейтън – “Бог да бъде с теб!” – 1900 г.

Автор: Яна Първанова


*1 Протагонист – главен герой (централна или основна фигура) в драма или история.
*2 Антагонист – основният противник на протагониста, който представлява или пък създава препятствие, което протагонистът (протагонистите) трябва да преодолее.
*3 Тракийското Писмо – Декодирано I-V част.