Наскоро вечерното шоу „Джими Кимъл на живо“ поднесе на зрителите си забавна провокация, в която се питат американски улични минувачи какво е мнението им за изчезването на вида Homo sapiens („Разумният човек“). От отговора на повечето хора си личи, че много от тях изобщо не се досещат за латинския термин, поради което реакциите им по отношение на „застрашения вид“ са повече от нелепи и смехотворни.

Изчезва ли Homo sapiens?

Ако оставим настрана хумористичната страна на нещата и без да съдим случайно попадналите в тази неловка ситуация, въпросът сам по себе си е доста противоречив и парадоксален. Изчезва ли наистина човекът като образ и вид?

С напредването на технологиите възможностите за физическа промяна на човека никога не са били по-големи. От татуировки до козметична хирургия, процедури за смяна на половата идентичност и бионични импланти, хората все повече променят не само външния си вид, но и с това мисленето си и начинът си на живот. Технологиите не променят само нашите навици, но и нашата природа и идентичност.

Трансхуманизъм

Човешкото желание да придобие нови възможности е толкова древно, колкото и човешкият вид. В своето неизбежно развитие човечеството винаги се е стремяло да разшири границите на своето съществуване, било то социално, географски или интелектуално. Винаги е имало тенденция да търсим начини да преодоляваме ограниченията и препятствията на човешката си природа.

Затова и трансхуманистите гледат към бъдеще, в което Homo sapiens е заменен с по-добро, по-умно и по-технологично същество. Та нима човеците нямат нужда от подобрение и усъвършенстване?

Очевидно хората имат невероятната способност да променят света около себе си, а покрай огромните щети, които нанасяме на околната среда, наскоро дори в социалните мрежи силно се разпространи тезата, че в природата човекът се явява просто един излишен вредител и без него тя би разцъфнала като райска градина.

Животните и природата без човека

В последно време медиите занимават основно вниманието на съвременния човек с климатични промени, огнени апокалипсиси, вследствие на които се оповестиха и фейк новини за „милиарди“ загинали животни, както и новини за много изчезнали видове в Австралия и по света, но като че ли никой не се занимава с въпроса –

Изчезващ вид ли е човекът?

Но за да можем да си отговорим на този въпрос, първо трябва да се запитаме –

Какво е човекът? – животински вид, еволюирал примат, извънземен експиримент, божество, биологична машина или разумен дизайн, творение?

За целта нека да проследим как през последните няколко десетилетия човешката природа е представена във филмите, които се оказват основен метод за влияние върху човешката психика.

Начинът на мислене на съвременния човек е интересен феномен, който като че ли не се влияе толкова от науката, задълбочените изследвания или критичното мислене, а по-скоро се формира на база емоционалния заряд, който носят филмите и клипчетата в интернет, които гледаме, или най-общо казано – попкултурата (или масовата култура) влияе значително на мирогледа ни и особено на начина, по който възприемаме самите себе си.

(!Редакцията на Еклектика предупреждава за спойлери – описания, разкриващи сюжета и развръзката на споменатите по-долу филми. Филмите в случая са само обект на разглеждане и анализиране във връзка с темата за трансхуманизма и не се препоръчват за гледане от екипът на редакцията.)

Трансхуманизмът в попкултурата и филмите

Макар че има безброй филми, които обхващат теми, свързани с човека и превръщането му в извънземно същество, мутант, вампир, киборг или изкуствен интелект, като започнем от популярните Avengers, Justice League, X-Men, през “Пришелецът” до класиките “Blade Runner” и “Ghost in the shell”, ще разгледаме няколко, които разкриват съвременния начин на мислене и възприемане на човека и неговата изначална природа, формиран в няколко поколения, в които свързващата трансхуманистична нишка разкрива най-силно представата и желанието за преодоляване недостатъчността на човешката природа и стремежът към съвършения безсмъртен свръх-човек.

Одисея в Космоса - Стенли Кубрик

1. “2001: Космическа одисея” (режисьор: Стенли Кубрик, сценаристи: Стенли Кубрик и Артър Кларк) се счита за един от най-влиятелните филми в историята на киното въобще. Материята на филма се занимава с всички възможни сай-фай и трансхуманистични идеи като изкуствен интелект, човешката еволюция, контакт с извънземни интелекти, многоизмерни портали към други светове и прочие.

В Космическата одисея на Кубрик човекът е представен най-вече като извънземен експеримент, а предците ни – като маймуни, чийто разум еволюира вледствие на взаимодействието им с извънземен монолит, който служи като катализатор към следващите по-висши етапи на развитие на човека.

По-късно във филма главният герой, проследявайки друг подобен монолит сред луните на Юпитер, навлиза през космическото пространство в нови измерения на съзнанието, попадайки в зловеща спалня на своето бъдеще, и преживява последващите етапи от живота си – от старост до смърт, която се превръща в мистичното му прераждане в звездно дете.

Звездното дете в случая представлява така желаното “велико ново начало”. Желанието за нов свят, нова раса човеци и стремежът към други по-висши измерения, което е и в основата на трансхуманизма.

Мечтата на Кубрик за новия човек съвпада с концепцията на Ницше за човека, който според него е липсващото звено между маймуната и цивилизования човек, т. нар. Свръхчовек (Übermensch), или с други думи – прогресирането му в „безсмъртна машина, която след още безброй еони, освобождавайки се от какавидата на собствената си материя, се превръща в същество от чиста енергия и дух с безгранични потенциали и интелигентност.“ (Интервю със Стенли Кубрик от 1968 г.)

Интересното обаче е, че във филма по никакъв начин не се показва някаква дълбока вътрешна трансформация, случваща се в главния герой, било то морална, личностна или духовна, която би могла да го доведе до това пост-земно божествествено ново естество. Дали в идеята за звездния съвършен човек не се злоупотребява и с вечния архетипен стремеж за развитие и естествения копнеж за осъществяване на призванието, което има у всеки един човек?

Свързването на материалното и духовно наследство на нашите предци изцяло с външна извънземна намеса показва и категоричното нежелание на човека да признае собствения си творчески потенциал, заложен вътре в него, както и всички отговорности, произтичащи от това. В основата на този отказ е най-вече сблъсъкът с противоречието защо, въпреки този потенциал и претенцията на човека за божественост, в света има толкова страдание, смърт, тление и хаос…

2. “Изтребление”, 2018 г. (реж. Алекс Гарланд)

Изтребление

Хорър адаптацията на Nеtflix по книгата на американския писател Вандърмиър, съчетаваща в себе си елементите на фантастика и психологически трилър, проследява историята на Лина (Натали Портман), която е биолог и заедно с екип от пет жени учени се отправят на опасна мисия в Зона Х, в която непозната извънземна сила създава поле, което бавно поглъща близките гори в сияйната си аура. На повърхността Лина има личен мотив да предприеме тази самоубийствена експедиция – отговор на въпрос какво се е случило с мъжа й (Оскар Айзък), който се появява изневиделица тежко болен и всъщност не изглежда съвсем на себе си, след като е изчезнал година по-рано по време на тайна военна мисия в Зоната.

Всъщност филмът дължи много повече на един много по-стар филм – руския шедьовър на Андрей Тарковски от 1979 г. “Сталкер”, в който отново група хора тръгват на експедиция към центъра на извънземен регион, а вътрешните им борби и багаж, който носят, се проявяват във външната, заразена с ужас реалност. На филма “Изтребление” може да се гледа и като на история за борбата на човечеството с болестта, която се разпространява, ако приемем, че заплашителната сила в случая е нещо като извънземен рак, организъм, който се развива, поглъща всичко и го променя.

Зоната на зараза обаче е представена не като разлагаща се, лишена от живот, а като процъфтяваща флора и фауна. Разбира се, външността е лъжовна и под нея се крият много по-мрачни неща, карайки всички да загубят разсъдъка си или да се трансформират/еволюират в нещо далеч различно от себе си.

В края на филма Лена достига до леговището (нещо като яма на отчаянието) на извънземното същество, което изглежда безлично, аморфно, абстрактно и енергийно, без лице и глас. То започва да се опитва да копира и да “удвоява” всяко движение и мимика на Лена с цел да я замени с извънземен клонинг на себе си, както е направило и с мъжа й. Макар представено за по-висше създание, разбираме, че то само по себе си не може да вирее в нашия свят и има нужда от човешко тяло и индивидуалност, за да “въплъти” себе си или по-скоро да обсеби личността на човека по подобие ракова клетка, за да живее.

Така индиректно филмът доказва, че всъщност ако съществува извънземна раса, то тя не е от плът и кръв, а представлява по-скоро абстрактни демонични интелекти. Идвайки от по-низши и долни светове и измерения, те се опитват да паразитират върху човека, като му отнемат великите дарове, които реално правят човешката раса по-висша от тях, а именно съставните елементите, част от личността – тялото, името, гласът и т.н., използвайки несигурността и неверието на хората в потенциала и талантите, вложени вътре в тях, както и междуличностните им конфликти и проблеми – все неща, произтичащи от невежеството на човека, вследствие на загубената му връзка с Твореца, източник на всички тези потенциали.

Подобен мотив е разработен и в други култови филми като “Матрицата” и “Властелинът на пръстените”. В “Матрицата” Морфей разкрива на Избрания да спаси заробеното от машини човечество Нео, че човешките тела и животи са използвани като батерии от Машините, които смучейки нашата енергия за собствени цели ни отглеждат синтетично в огромни полета-електроцентрали.

В един от филмите от поредицата на “Хобит” великата елфическа владетелка Галадриел прогонва духа на злия Саурон, слуга на черния Валар Моргот, точно с думите: Тук нямаш сила, слуга на Моргот! Ти си безименен, безличен и безформен. Върни се към празнотата, откъдето си дошъл!”

Освен всичко, основната темата в “Изтребление” се върти и най-вече около склонността на човешкия род да се саморазрушава, поради което е толкова лесна плячка за извънземните. Този на пръв поглед нелогичен импулс се дължи и на бунтът на човека срещу Бога, Който е неразривна част от нашата природа, тъй като Неговото дихание и Слово дават на човека въобще способността му да мисли, да говори и да твори по подобие на Твореца си – “…и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа”. Бунтът на човека срещу Бог, което всъщност е отричане на свещените начала на човешката природа съответно води до нейното самоизтребление. Интересното е, че повечето хора, чието мислене е повлияно от попкултурата в днешно време, нелогично свързват извънземните с някакви по-висши същества от самите тях, докато представата им за Бог е безличностна и абстрактна…

3. “Формата на водата” (англ. “Shape of Water” на реж. Гийермо дел Торо), който спечели четири Оскара, включително за най-добър филм през 2018 г., e романтизиран сюжет за любовта между човек и животноподобен бог на водите. Филмът прави всичко възможно да хуманизира пo най-романтичен начин амфибийния хибрид от началните сцени, докато белият държавен агент Стрикланд, представен като типичният алфа-мъжкар – семеен с две деца, живеещ Американската мечта в предградията – е жестокият и властен тиранин, който преследва отрудените невинни малцинства, които се обичат “истински”.

Тази история ни препраща към библейската история за Нефилимите – нечовешка раса, хибриден продукт на връзката между паднали ангели и човешките дъщери, заради които е изпратен и Потопът и унищожението на познатия дотогава свят, който поставя граница между видимите и невидими измерения.

Много пъти в попкултурата любовните истории между богове/хибридни същества и човеци се изобразяват като красиви, докосващи душата романси, в които нефилимите често са героични и почти месиански фигури. Бог от своя страна е представен подобно Стрикланд като гневен и ирационален деспот, който се опитва да съсипе “истинската любов”.

Във „Формата на водата“ амфибийният човек, освен лечебните си сили, успява да възкреси Елиза от мъртвите, след като лошият Стрикланд я застрелва. Той превръща белезите на шията й в хриле, за да може тя да диша под водата и те да останат заедно завинаги в любовната си прегръдка. Така той я дарява с безсмъртие. Това е и една от основните трансхуманистични идеи на Ню Ейдж културата, където падналите ангели в симбиоза със земните човеци успяват да дадат на човечеството безсмъртиe и всякакъв вид свръхестествени способности.

Както стана въпрос и в предния филм, симбиозата на човека с подобен вид интелекти, дали са представени като извънземни или като богоподобни ангели и прочие, води не до извисяването на човешката природа, а по-скоро до падението или деволюцията на човека. Влизайки в съюз с подобни духове, които може да се проявят в нашия свят под формата на определени идеи, зависимости, мисли или псевдо-ценности, човекът губи силите и потенциалите си, тъй като те не са източник на енергия, а напротив – паразити, които се хранят с човека. Обсебването на елементите в човека, тяхната неправилна и изкуствена употреба води до изменение и обезличаване на човешката природа.

Безсмъртието, което обещават трансхуманистичните идеи също така не е Вечният Живот, за който копнеят душите ни. В опитите си да превърнем падналата човешка природа в безсмъртна, допускаме злото, което е в нея, мизерията, жетокостта и хаоса в този свят, както и вътрешната ентропия на личността също да останат безсмъртни. За сметка на външното си съвършенство, ще деволюирират други неща в човека – словото, творческите му способности, силата и способността му да прави и да твори добро. В опитите си да спрем злото външно, го задълбочаваме и го правим по-могъщо вътре в себе си, докато не превърнем и смъртта в нас в безсмъртна. Не случайно древните писания предупреждават за времена, през които “човеците ще потърсят смъртта, но никак няма да я намерят; и ще пожелаят да умрат, но смъртта ще побегне от тях.” (Откровение на св. Йоан)

Потънали под водата, финалната сцена ни напомня отново за Водния Потоп, в който са погубените паднали божества и човешки жени. Водата и като образ на новия мисловен потоп, който довежда до извращение и изчезване на човешката природа. Инженирането в днешно време не се случва само технологично, биологично или химично, но и мисловно. Човекът е нападнат най-вече в своето въображение, в начинът си на мислене, в новите и чужди за него идеологии, които приема за свои, но и в своята гордост и вечното изкушение “Ще бъдете като Бога…“, извело го от съвършената природа в образа на Едем (проекция на вътрешната природа Адам) в ентропията на този свят, който пък е проекция на падналата, откъсната от Извора на Вечния Живот вътрешна природа на човека.

4. Ex Machina: бог от машината (отново филм на режисьора Алекс Гарланд).

Сюжетът на филма накратко – гениалният милиардер-изобретател Нейтън кани младия програмист Калеб в усамотено си имение на изолиран остров, за да оцени последната версия на женски прототип A.I. (Изкуствен интелект), наречен Ейва.

Разбира се, по-нататък историята се усложнява, вкарвайки героите в сложен психологически триъгълник, в който се оказва, че самият Калеб е експеримент на Нейтън, който иска да докаже своя гений като тества дали Ейва може да бъде убедително човечна, за да изиграе Калеб така, че той да помогне при бягството й, влюбвайки се безпаметно в нея. В крайна сметка под невинното излъчване на Ейва, разработена специално да се хареса на интелигентния Калеб, всъщност най-логично се крие напълно безчувствен и жесток интелект, в който не са програмирани никакви човешки и нравствени ценности. Тя изиграва и двамата мъже, довеждайки ги до ужасната им гибел, като накрая успява да избяга от острова, лесно приемайки формата на съвършено красива млада жена, която е по-скоро вълк в овчи кожи и се смесва с външния, нищо неподозиращ за същността й човешки свят. Деструктивната природа на Ейва се крие във факта, че тя, съвършената изкуствена личност, принуждава хората около себе си да поставят под въпрос какво означава тяхната собствена личност, дестабилизирайки вярата им и карайки ги да се съмняват във всичко.

Макар във филма Ейва да е чист изкуствен интелект, а не трансформиран човешки хибрид, образът й носи важно послание, свързано с бъдещия трансхуманистичен свят, който издига в култ усъвършенстваната плът (която включва в себе си телесността, но и интелекта) на човека, която става все по-лесно достижима, чрез технологията, съвременната хирургия и т.н. Дали е възможно един съвършен в тяло и интелект транс-човек да изпитва състрадание и милост към някого?  Като че еволюцията на плътта води до деволюция на ценностите. За сметка на външното си усъвършенстване, деградират други неща в човека – словото, творческите му способности, силата и способността му да прави добро и да обича истински.

Не са ли слабостта на човека, неговото неизбежно остаряване и умиране основни съставки на човешката драма, която е извор на нашето изкуство и литература? Може ли да има любов и творчество без болка, без осъзнаване на собствената ни недостатъчност и благодарност за това, което имаме или както казва жената на сталкера във филма на Тарковски: „И ако нямаше скръб в живота ни, би било по-добре да ни няма.“

Макар трансхуманизмът да има претенции, че е продължение или “естествено” разширение на хуманизма, от който е частично извлечен, тъй като целта му е извисяване на човешкото, е всъщност точно обратното. Трансхуманизмът е липса на любов, защото любовта е да обичаш някого, дори себе си, въпреки несъвършенствата. И именно в тази милост и състрадание човек може да се извиси над своята тленност и недостатъчност.

В тази връзка един от най-хубавите фантастични филми на 90-те години на миналия век Гатака (Gattaca, 1997 г.), в който личната битка на главния герой – който е част от класата на невалидните хора сред генетично усъвършенстваното общество в близкото анти-утопично бъдеще – доказва, че не съвършената генетика, а развиването на вечността и генът на съвършения Дух в човека, изразен в мечтанието и любовта, могат да го извисят над ограниченията и предначертаната му от системата съдба.

Друго течение на трансхуманизма, освен стремежът за съвършена телесност е също и желанието за безтелесност. В тази теория човешкото тяло се отхвърля и се приема като нещо от второстепенно значение, като обикновен контейнер, който се явява пречка и ограничение на ума. Продукт на това течение са и съвременните, модерни джендър и трансджендър идеологии, свързани с флуидната полова идентичност, в които се корени също желанието на човека да бъде дух, свободен от отговорността на пола си. Парадоксът е, че чрез премахване на ролята на тялото, човекът би се лишил не само от своята естествена биологична окончателност, но и от уникалния му статус на субект-носител на права, именно заради това че е човек.

Съществуват и други развити теории в тази посока, касаещи и т.нар. дигитално възнесение, с чиято тема се занимават и треторазрядните фантастични филми като “Превъзходство” с Джони Деп (2014 г.) и “Люси” (2014 г.) с участието на Скарлет Йохансон. Дигиталното “възнесение” е форма на безсмъртие, в която човешкия живот се удължава, чрез качване на съзнанието на човека на флашка или друг дигитален носител.

Теорията смътно ни напомня за Тантал и неговите вечни мъки в подземното царство, който никога не успява да отпие от водата, в която e потопен, нито да отхапе от плодовете, които са точно до него. Можем да си представим какви биха били страданията на едно голо съзнание с желания, но без тяло, чрез които да има силата да ги удовлетвори. Нима теорията за еволюционния произход, който отрича свещените корени и история на човека и го причислява към обикновено животно, продължаващо своето развитие в дигитално усъвършенствана машина не ни пренасочва към зверовия образ, за който е писано в пророческите писания – „и ония, които се покланят на звяра и образа му, не ще имат отдих ни денем, нито нощем, нито кой да е, който приема белега на името му.“ (Откровение на Св. Йоан)

Но има ли в крайна сметка алтернатива на всичко това? Откъде идва този вечен копнеж на човека да отиде отвъд, да преодолее сегашното си ограничено състояние? Дали новата плът, към която се стремим не е нещо, което отдавна сме загубили и към което съществото ни желае да се възвърне? Но как бихме могли да постигнем това без да изневеряваме на естествените висши закони, вложени в човешката ни същност?

“Ecce Homo”, худ. Антонио Чизери, 1880 г.

За целта трябва да имаме образец (образ) на съвършения Човек, чиито пример да последваме – неговата любов, служение и саможертва. В думите на Пилат Понтийски “Ecce homo” („Това е Човекът“) се разкрива Христос като съвършения Човешкият Син. Богът-Слово, станал плът и успял да преодолее човешката ограниченост, не като я подобри, чрез цаките и магиите на този свят, а като я трансцедира (превъзмогне), чрез последование и послушание на своя Отец. Единствената Аномалия в историята на човечеството, която успява да разбие затворения кръг на обречената ни паднала природа, съединявайки отново земното и Небесното в човека, възвръщайки връзката ни с Твореца, който е Личност, а не абстрактна и безформена енергия, както и единствения постоянен и независим източник на всяко благо и сила в нашия живот. Следвайки Неговия Път, бихме могли да намерим съвършенството и целостта, за която копнеем, но не и по начинът, по който сме си представяли…

Автор на статията: Яна Първанова