В последно време темата за екологията и климатичните промени става все по-популярна и занимаваща умовете на хората по цял свят. Наблюдават се огромни протести в подкрепа на взимането на незабавни мерки срещу замърсяването и огромните щети, които нанасяме на природата, застрашавайки собственото си съществуване.

На всички ни е известно, че човекът не може да оцелее без природата, но в различните медии и социални мрежи стана популярно още едно твърдение, а именно че природата без човека не само би могла да продължи своето съществуване самостоятелно от него, но и би разцъфнала като райска градина.

На човека се гледа като на неканен гост. Все повече се пита въпросът какъв ли би бил животът на планетата без него и ако човешкият вид въобще изчезне.

В не много далечното минало на човека се е гледало като на Венец на творението, а творението е била самата природа. Човекът е бил центърът и целта на цялото мироздание като словесно същество, най-сложното и необикновено създание, което има способността да твори по подобие на Твореца си.

Едемската градина

В днешно време обаче между хората се затвърждава идеята, че човекът е едно зло, себично същество, което унищожава природата, същество, което в никакъв случай не е Венец на природата, а по-скоро неин ненужен вредител.

Нужни ли сме на планетата?

От една страна, някои твърдят, че човекът е странно животно като всички останали бозайници, от друга – неговата дейност наистина води до глобални климатични промени.

Няма как да не забележим и съществените разлики между човека и най-„близките му“, според някои учени, родственици – маймуните или други бозайници… За разлика от тях, човекът не е създаден да оцелява по този естествен начин сред „Майката“ Природа, както оцеляват например шимпанзета, горилите и т.н. Човекът е някак неприспособен, гол и беззащитен, дори в най-топлите места е жертва на паразити и болести в мащаб, в който животните не са.

В идеалните ни представи обикновено виждаме човека в хармония с природата, отглеждащ и хранещ се с природосъобразни храни, но малко хора осъзнават, че голяма част от плодовете и зеленчуците не са изглеждали така, както в магазините днес, и техните хранителни качества и вкусове са постигнати благодарение на хилядолетия внимателно и продължително култивиране, селекция и ГМО кръстоски.

Морков

Източник: https://www.setlansbg.com/eto-kak-sa-izglezhdali-nyakoi-plodove-i-zelenchutsi-predi-namesata-na-choveka/

Това потвърждава идеята, че човекът има огромно влияние върху природата, за добро или за зло, той има способността да променя всичко около себе си, чрез естественото му вложено търсене да подобрява живота си, облагородявайки по антропоморфен начин средата си.

Градът

Градът обикновено се разглежда като мястото, което е противопоставено на природата. Мястото, където хората са изградили нещата по свой начин. Място, в което не са толкова зависими от природата, поне на пръв поглед.

Може да видим, че градовете са присъствали като концепция и начин на устрояване още в най-дълбока древност. Едно от най-древните селища в света е Градът край Провадия, който е на 8 хиляди години и има стени, предпазни механизми и двуетажни къщи, всичките изградени от масивни камъни.

За нашите предци градът със своите граници, входове и изходи е бил също архетип и образ за облагородената и осветена територия вътре в нас, която освен че е предпазвала от враждебността на външния свят, е имала за цел да съгради отново по образец на Божествената реалност връзката между Небето и земята.

Възвръщане към природата.

От друга страна, въпреки градовете си хората обичат да се връщат сред природата, да съзерцават красотата й, да се впускат в стихиите й, да я покоряват, като изкачват осемхилядници, или да се гмуркат в неизследимите й дълбочини. Но защо правим всичко това, кое ни кара да се връщаме в природата отново и отново?

Въпреки че обичаме и защитените си градове, пак се връщаме да преживяваме и завземаме късчета от природата, като тук става въпрос и за хората, които почитат природата и не правят това с цел да я замърсят.

Природата като архетип в човека.

Природата и градината също са заложени в архетипната същност на човека от най-дълбока древност. Както стана въпрос и в началото, в древните предания човекът е описан като Стопанин и Управител на Райската Градина, мястото, в което той е бил Венец на творението и в което той заедно със своя Творец е дал име на всяко едно животно.

Не случайна е и връзката между имената Адам/Едем. Природата и нейните стихии са разглеждани от древните като проекция на микрокосмоса на човека, а всички животни и същества като негови същности – отражения на вътрешните светове, качества и състояния в човека. Образът на Орфей, който е имал силата да променя живата и неживата природа, чрез музиката на Единия Език на Сътворението, изваждайки от нея хаоса на ентропията, е също достатъчно красноречив пример за тясното взаимодействие между вътрешния и външен свят на човешката природа.

 

Някои ще подминат това като красива приказка или мит. Но е факт, че митът за Едемската градина съществува в почти всички култури като разбиране и показва, че определено в колективното съзнание на хората има запазен спомен за един такъв съвършен свят. Една Градина и Природа, в която е липсвал хаосът и в която човекът е бил на мястото си като Стопанин.

Запознати сме и с изпадането на човека от този съвършен свят в един груб и труден свят, който му е раждал тръни и плевели и са били нужни огромни усилия, за да бъде покорен. Може би като излизаме сред природата търсим отново този проход, тази тайнствена пътека, която да ни отведе отново до тази Природа, в която всичко е на мястото си?

Последният изчезващ вид

Много животински и растителни видове са се появявали и изчезвали във времето… За някои от тях се посочва Човека като виновник за изтреблението им. Други са изчезнали поради експанзията на завладяваните територии от нас.

Но е интересно също да си зададем днес и въпросът дали човекът е застрашен като вид? Какво би се случило, ако той изчезне от Земята?

Нека си признаем – обичаме да излизаме и сред природата, защото вече сме я покорили донякъде. Едва ли майки с деца биха се разхождали безгрижно в планината, ако има вероятност да бъдат изядени от диви зверове… За разлика от миналото, когато природата е била враждебна към нас и е трябвало да оцеляваме и да я опитомяваме, днес по-скоро сме загрижени за опазването й, защото дълбоко в себе си знаем, че има една Градина, в която сме били в Пълнота и Единство със своя Творец, но която сме изгубили. Компенсираме с природата, която се намира около нас, и понякога наистина виждаме в нея много от онази Градина, която търсим.

Но истинската Природа, която търсим, която има нужда от помощ, е вътре в нас.

Всъщност изчезващият вид сме ние.

Въпреки че сме толкова много, ние сме застрашени. А с нас е застрашена и самата природа, понеже тя без своя Венец не би могла да съществува, както и тялото на човека без ума му би вегетирало, докато умре.

Дали зелената идея за спасяването на външната природа е най-висшата цел на човечеството или имаме по-голям проблем, за който не подозираме? Има ли нужда от спасяване природата на човека вътре в нас?

Но как изчезва човекът?

Като се заличава образът му. Като човекът малко по малко започва да приема чужди за себе си идеи, философии и започва да се изменя на физическо и ментално ниво. Започва да приема неща, които нашите предци съвсем естествено са отхвърляли като зли, като чужда намеса в тях самите.

Всъщност качествата, които ни правят да сме Човеци, са тези, които изчезват… а ако пазим Природата вътре в себе си, дали няма и природата извън нас да бъде опазена?

Много се говори за това да намалим или да нямаме въглероден отпечатък. Истината е, че това е невъзможно. Човекът е така устроен, че винаги оставя отпечатък. В момента, в който сме се родили на този свят, ние сме взели един голям заем – въздухът, който дишаме, способността да мислим, да творим…

Оттук натък въпросът е как ще употребим този заем… Идеята да се живее минималистично прилича на религиозен фанатизъм, който цели да се изолираш от света, за да не би да направиш нещо лошо.

Но въпросът всъщност е какво Добро ще сътвориш?

Автор: Николай Първанов