Градът

Разказ на Елена Богатинова – VI част

През това лято дърветата проговориха, а хората – замлъкнаха. Някои хора и някои дървета. Тъй като бяха само „някои” останалите изобщо не разбраха какво се случва. Обясняваха си неясната промяна с „повишаване на вибрациите”,  „промяна на слънчевата активност” и други подобни достатъчно мъгляви, но авторитетно звучащи причини за витаещите във въздуха необичайни думи. Стана така, че мълчащите хора чуваха шепота на проговорилите дървета, а дърветата бяха насъбрали толкова неизговорена реч в себе си, че не млъкнаха с месеци. Разказваха събития от преди столетия и споделяха странните си преживявания със светлината, която прегръщаха всеки ден чрез многото листа. Разказите бяха чудновати и трудно разбираеми за човешкия рационален ум, но мълчащите хора имаха достатъчно време и енергия да променят мисленето си, тъй като не им се налагаше да говорят.  Ако знаехме колко усилия ни коства празното бъбрене и безмислените диалози, сигурно щяхме да бъдем по-пестеливи, по-конкретни, по-искрени, повече мислещи и по-малко инертни, по-мълчаливи… В света на дърветата така се случи, че непроговорилите искаха да се чуят и техните мисли и започнаха да ги споделят с проговорилите. Речта направи дърветата пълноценни свидетели, а мълчанието помогна на хората да излязат от ограниченията на своя тесен свят, защото хората само в мълчание придобиваме способността да чуваме. Все пак светът е едно необичайно място, колкото и да го клишираме! Промяната „повиши вибрациите” на този наш свят и направи светлината там по-активна и по-осезаема. И даже, говорещите човеци взеха да се ослушват.

Такова ослушване ме съпътстваше почти всеки път в планината. Поредният преход беше на дневен ред и колоната от пет човека ритмично напредваше по пътеката, осеяна с неудобни камъни. Групата ни този път беше малка, което благоприятстваше всеобщото ослушване.

– Мери, я ми кажи! Как ти се виждам?

Бяхме спрели за почивка на една тучна поляна и докато другите пийваха вода и хапваха нещо за енергия мен ме навести генерален въпрос.

– В смисъл? – повдигна вежди Мери.

– Ами, как ме виждаш, много странна или малко? Леко смахната или доста?

Мери и Макс прихнаха едновременно, което не ме уреждаше като отговор.

– Абе, сериозно ви питам. Човек трябва да се оглежда, нали? Не само дали се е изцапал и за облечени наопаки дрехи!

Продължихме нататък по баира и отговорът предстоеше. Вятърът се запровира все по-шумно между дърветата като през дебели струни и така предизвикваше любимият ми горски тътен. Обичах тази музика и можех да я слушам с часове. Странно, но в такива моменти генералните въпроси, както и злободневните, изчезваха или може би намираха някакъв отговор – неразбираем за ума в момента, но пък много истински, реален, много близък и успокояващ. Тук се чувствах на място, като едно от дърветата.

– Трябва да говориш повече, Алби! – това беше Максим. След  дългото изкачване достигнахме хижата. Очакваха ни топла супа, хладен душ и жужаща вечерна веранда с време за разговори преди лягане.  – Да изразяваш устно мислите си – знам, че е трудно. Да споделяш това, което те вълнува. Повече! С нас, ние сме ти приятели, не те преценяваме дали си странна или смахната. Мисля, че можеш да ни имаш доверие. Като започнеш да изваждаш все повече неща от себе си ще се учудиш колко много от хората сме “странни и смахнати”. Колко си приличаме. И няма да се чувстваш изолирана. Опитай!

– Ти справяш ли се с това, Макси? – попитах след известно време. Честно казано, думите му не ми допадаха много, но знаех, че е прав.

– Опитвам се. – той се усмихна и погледна нежно към Мери. – Знаеш ли, самото усилие да облечеш в думи мислите си и да ги изкажеш така, че да достигнат до човека отсреща е голямо постижение. Да формулираш истинските си, твоите си въпроси, не нечии чужди, натрапени, дето ги повтарят и потретват медиите, колегите. Правилният въпрос е половин отговор, нали така! Ти го можеш, Алби, спомни си. Човек като разговаря пълноценно с човека до себе си, на когото има доверие, все едно разговаря и със себе си. Ние имаме нужда един от друг. Никой не може съвсем сам да намери отговорите, пътя си, живота си… –  той замахна красноречиво във въздуха и се изправи. Погледнах притихналия му силует на фона на бледата луна и чак сега осъзнах колко е пораснал и колко ценен приятел е всъщност.

– Е, значи не съм толкова смахната, това е добре! – заключих облекчено и този път и тримата се разсмяхме.

………

– Виж, Изворе, почти пристигнахме!

Пришпорихме милите уморени камили. Трябваше доста настоятелно да ги сритаме, за да ускорят темпото. Откъснахме се с Извор от общата група и запрепускахме в облаци прах – тук явно отдавна не беше валяло. През цялото време на нашето отсъствие поддържахме кореспонденция с Града на Розите, така че общо взето бях наясно със състоянието му. Един от моите спътници записваше старателно всичките ни преживелици и ги изпращаше почти всеки ден. Аз пък четях с любопитство пристигащите писма. Знаех, че има засушаване в града и че водата беше намаляла. Дотолкова, че някои от градините в покрайнините трябваше да оставим да изсъхнат, за да се пренасочат малкото запаси. Нещо ми подсказваше, че с моето завръщане сушата ще си отиде.

Лицата на хората от града грееха облекчено, въпреки че нямаше песни и шумно посрещане. Предстоеше да видя със собствените си очи пораженията на сушата: изсъхнали розови храсти стърчаха безпомощно от земята, дълбоките пукнатини в земята изглеждаха като жадни устни, които викаха за помощ.

– Къде ли е водата, Изворе? – казах го почти на себе си, но той беше до мен и се усмихна.

При първото ми влизане в Храма на моя град след дългото отсъствие исках да бъда сама. Затова оставих Извор на грижите на обитателите на дома на любовта. Той се почувства много добре там. За човек, който никога не е бил глезен, обгрижването направо разтопи и малкото останала враждебност и дистанция в него. Освен това, той се притесняваше главно от мен и съм сигурна, че когато си тръгнах съвсем се е отпуснал. Извор не гледаше на хората като част от мен. Знаеше, че това са моите поданници, моите мисли дори свързани с него, но някак успяваше да ги разграничи, да им се довери повече отколкото на самата мен. Може би, защото в моя поглед виждаше условия, а в другите – не. Пред мен се чувстваше отговорен за решенията си, за живота си и за бъдещето, а пред другите – не.

Когато влязох в храма, оставих бързо багажа до вратата и отидох при стената със знаците. Денят беше превалил и беше тъмно. Там нямах осветление, защото все си представях как един ден йероглифите ми ще засветят с онази златна светлина, за която си мечтаех. Запалих свещника и приближих –

цялата стена беше изписана с йероглифи!

Въпреки сушата и всички останали несполуки все повече се убеждавах, че цялото това пътешествие си заслужаваше. Заслужаваше си умората, неудобствата, неизвестното, въпросите… И то въпреки че не открих това, за което всъщност бях тръгнала. Спомних си шушуканията на някои хора от Сивия град –

„Добре, че нашият господар миряса и престана да пътува. Няма никаква полза от това обикаляне на света. Само разходи и удоволствия за сметка на честните и работливи поданици.“

Имаше нещо вярно в тези думи, все пак. Но идеализирането на спокойния живот и ненакърняването на ничии интереси, най-вече своите, бяха довели Извор до просешка тояга!

Цяла нощ валя. Тихото трополене по покривите беше най-красивата музика в този момент. На следващия ден градът изглеждаше окъпан и усмихнат. Дъждът не спря няколко дни поред, тихичко си ръмеше по цял ден. Хората стояха по домовете си и гледаха умиротворено през прозорците над чаша димящо кафе. Комините пушеха флегматично, децата се разхождаха на тумби по улиците и надничаха тук и там. Гонеха се и шляпаха с боси крака по локвите – само тяхната глъчка нарушаваше монотонното ромолене и дотичваше и до моя дом.

– Господарката се завърна! – целият град мислено си отдъхна.

А аз, седнала в орфистаза “Анок май” * с глава между ръцете си, съзерцавах усилено стената с йероглифите. Това беше моята любима игра. Бяха се появили идеограми, като човешки фигури. С ръце отправени нагоре към небето, коленичили или в движение. Имаше и съвсем непознати символи, какво ли означаваха?

Рол истен еа сен ерен еа тил…**

Тананиках си този древен напев и размишлявах, докато не ми дойде наум нещо. Музиката в моя град я нямаше! Чак сега се усетих, цели два дни след завръщането! Странно, че никой от другите не беше забелязал. Може би покрай тревогите със сушата секването на музиката беше подсъзнателно възприето като изчезването на поредния извор. Наистина звученето и приличаше на водно ромолене. С изключение на фанфарите при двете нападения на града. Потръпнах при спомена, станах бавно и се запътих към дома на музиката. По пътя забелязах, че градът ми се беше променил. Беше омърлушен и замислен. Когато стигнах до небесно-синята закътана постройка с големите издължени прозорци, Извор беше там.

– А, Роузи, здравей. Тъкмо бях тръгнал да те търся!

Усмихнах се и влязохме в къщата. Толкова беше тихо. Погалих стените и започнах тихичко да говоря като на себе си, а всъщност разказвах на Извор:

– Знаеш ли, това е първият ми дом.

Спомних си колко радостна беше музиката тогава, все едно се връщах в първия си съзнателен рожден ден. Спомних си и първата среща с човек от града и смущението, което ме връхлетя тогава. Осъзнах, че много бързо съм забравила този свой първи дом, сякаш много бързо бях пораснала и бях загърбила детското блажено безгрижие.

– Знаеш ли, Изворе, човек не бива никога да изоставя детето в себе си. Няма нищо по-тъжно от тъжния детски поглед. Хубавото е, че той лесно се развеселява. Децата никога не искат много. Искат само да ги забелязваме и да си говорим с тях.

Не спирах да милвам стените на къщата. Усещах ги нежни и ефирни като някакви вълшебни струни. Обикновените струни са опънати, а тези докосваха ръцете ми като воал, пръстите ми потъваха и в тишината чувах най-съвършената музика.

– Чуваш ли нещо?

Извор поклати глава и ме погледна въпросително. Явно музиката беше само за моите уши. Така обиколих цялата къща. Влязох на места, които никога не бях посещавала  преди. Посрещна ме пак онази жена.

– Ти коя си? – този път аз я попитах.

– Аз съм господарката на този дом, аз съм твоето вдъхновение. Казвам се Искра.

– Затова ли секна музиката, защото се уморих? Защото се уплаших от невъзможните си мечти?

Тя мълчеше.

– Няма невъзможни мечти. Има само невъзможност да ги следваме докрай и затова е виновен страхът. Страхът е най-големия враг на вдъхновението, нали Искра?

Тя продължаваше все така мълчаливо да ме гледа, докато аз разплитах сама кълбото на страховете си.

– И все пак, как човек да не се страхува от неизвестното? Това е толкова естествено и нормално. Страхът би трябвало и да помага, да предпазва от неразумни решения. Да ни помага да разсъждаваме трезво. Къде е границата? Къде е границата…

Тръгнах пак напред-назад из стаите, заровила ръка в меките стени. Това ме успокояваше. След известно време се отпуснах уморена на един фотьойл и затворих задълго очи. Искра излезе от стаята, чух меките и стъпки да се отдалечават. Появи се с чаша горещ шоколад.

– Къде изчезна твоят приятел, направих и за него.

Излязох да го потърся. Беше се облегнал до входната врата и явно беше разстроен.

– Какво има? Не ти ли е добре?

– Роузи, какво мислиш се е случило с онова детенце, което ме намери край реката преди да потъне градът ми? Мислиш ли, че ще мога някога да го открия? А какво ли е станало с всичките му братя и сестри?

Въздъхнах тежко и се опитах да измисля нещо насърчително. В следващия момент се сетих, че в моя град съществува дом на грижата. Същия този дом, който ме научи преди доста време да се грижа за своите обитатели, тогава когато за първи път в живота си се сблъсках с неизвестното. Може би домът на грижата ще помогне и на Извор! Прегърнах силно приятеля си и зарових блажено нос в ароматния шоколад. Като отпих достатъчно, обърнах поглед към Извор. Той се беше отпуснал в своя фотьойл пред преполовената чаша и гледаше към тавана. Беше по-добре.

Когато се прибрах и си легнах въобще не мислех за Извор. Онази неопределена музика в главата ми все още присъстваше. Думата е точно „присъствие“, защото не чувах нищо***.  Усещах  я като нов по-добър поглед към света, който ако пожелаех можех да имам. Но не беше никак лесно. Тя като че ли се изплъзваше при всеки мой опит да я уловя и анализирам. Присъствието на тази странна музика беше като мисъл от друг порядък, толкова ефирна и нежна. Трябваше да внимавам в реакциите си, за да не я прогоня. Да и говоря и опитомявам като някакво фантастично диво животно. Така и заспах. С усмивка и с поглед зареян отвъд затворените ми очи.

На другата сутрин се събудих рано, може би заради музиката навън. Беше толкова радостно да чуя отново добре познатите хармонии, с които така бях свикнала преди заминаването. Беше като среща със стар приятел. Излязох набързо и се отправих към дома на музиката. По пътя срещнах усмихнати лица, сграбчих в еуфорията си една роза от малкото оцелели храсти и се втурнах почти тичайки да търся Искра. Тя четеше нещо, седнала на моя любим фотьойл, придърпан до прозореца.

– Искра, имам нова музика. Тя е тук! – посочих с розата главата си и зачаках нетърпеливо.

– Ъ-ъ, заповядай! – подадох непохватно розата, тя я взе и я пъхна в книгата.

– Прекрасна е, трябва да я чуеш. Как може и тя да звучи из града?

– Трябва да те заведа на едно място. Не са толкова прости нещата, колкото ти изглеждат, Роузи!

Тя стана рязко, ведрото и лице придоби сериозно изражение. Какво пък толкова! – си помислих и тръгнах след нея като хлапе след майка си. Изкачихме се по стълбището до най-горната стая. Искра отвори вратата и ми направи знак за вляза сама.

– Влез и изчакай.

Тази стая ми беше толкова позната! Сякаш съм живяла тук откакто се помня. Взех да разглеждам снимките по стените – това бях аз като дете с родителите си. Ученически снимки, снимки от пътувания …въобще целият ми досегашен живот висеше по стените на тази стая. Е, нямаше никакви „артефакти“ от последното ми пътуване и това ме озадачи. Отворих едно чекмедже и извадих лексикон. Взех да го разлиствам и да си спомням всичките си приятели от училище. Беше толкова забавно, всичките тези смешни въпроси, които тогава звучаха съдбовно. „Любим актьор?“, „любим цвят?“, „коя зодия си?“, „какви момчета харесваш – руси или тъмнокоси?“…Взех да чета с любопитство всички отговори и в съзнанието ми изплува луничавото ухилено лице на моята приятелка Бети, след нея и пълните устнички на Лили, очилата на сериозната Наталия, тупирания перчем на Филип…- целият онзи весел свят, който обаче ме караше да се чувствам някак подтиснато. Тогава разбрах, че няма как да променя музиката в своя град просто така, защото тя отразяваше целия ми живот и моята личност – всеки тон съотвестваше на нещо преживяно, всеки тон вибрираше според честотата на всяка моя клетка, мисъл, настроение, цел, желание, спомен. Музиката в моя град беше истински красива, но малко по-мека и меланхолична отколкото бих искала. А в онази музика, която все още присъстваше в главата ми, нямаше меланхолия. Затова толкова ми харесваше, защото беше повече от това, което бях. Значи трябваше да превърна всеки неин тон в преживяване, в своя същност!

Постоях така още известно време, оглеждайки небрежно стаята. Разбрах, че няма кого да чакам. Намерих Искра на същото място – с книгата и във фотьоила до прозореца на долната стая. Беше сложила розата във вазичка на същия този прозорец и цветето благодарно накланяше главата си към нейната.

– Знаеш ли, разбрах как можем да променим музиката – с време и с постоянство.

– Тя и така е красива, Роузи.

– Но не достатъчно.

– Никога няма да е.

– Да, но винаги може да е по-красива, нали? Иначе омръзва.

Прибрах се ентусиазирана вкъщи и заразглеждах пак с любопитство йероглифите по стената. Ако можех да ги преобърна в ноти бях сигурна, че ще бъдат нотите на новата ми музика. Ако пък можех акордите в главата си да трансформирам в букви щях да получа небесно послание. Странното е, че някак си знаех какво означава всичко това, без да мога да го формулирам. Тази музика ми даваше сила и попътен вятър в платната на целите, които копнеех да постигна. Съмненията ми се стопяваха, страхът си отиваше винаги когато обръщах ухо към тихото и невидимо звучене. Имах си един чуден приятел вътре в мен, който обичаше мечтите ми, не ме предупреждаваше за непреодолими опастности, сякаш те нямаха значение, не посочваше „трезво“ недостатъците и ми вдъхваше кураж. Точно от него имах най-голяма нужда в момента! И затова реших да не губя повече време е да тръгна на път. Да потегля най-накрая към Златния град отвъд моретата.

 


 

*  Анок май – “Истинният Аз” – една от 12-те орфистази на Орфеевата Заветна Медитация (виж “Тракийският орфизъм за напреднали” от Цветан Гайдарски)

** “Врати, погледнете ме! Да мина …”  – началото на разчетения от д-р Стефан Гайд текст върху Пръстена от Езерово (виж “Тракийското писмо декодирано 3”)

*** В началото на VI век в трактата си “Наставления към музиката” философът Боеций разделя музиката на звучна и беззвучна, под въздействие на много по-ранните идеи на Питагор. Звучната музика е инструменталната, а беззвучната се дели на “музика на света, на сферите” и “музиката в човека”.

Виж I част
Виж II част
Виж III част
Виж IV част
Виж V част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0