Градът

Разказ на Елена Богатинова – V част

Зимата беше студена и мрачна. Сивотата наоколо беше толкова подтискаща, че често затварях очи и си представях слънчевата поляна пред хижата. Дали точно поляната ме впечатляваше или звуците, които жужаха неуморно в косите й, не знам. Дори миризмата си спомням само да затворя очи. Тогава полъхът на всички тези планински цветни аромати ме погалваше съвсем осезаемо под мрачните стени на малкото ми жилище. Това беше моята поляна. Мястото на моята среща със Слънцето, чиито лъчи на топлия залез успяваха и сега да изгонят сивотата на мрачната градска зима с посивелите хорски силуети, скупчени на някоя спирка. Защо хората често пъти сме сиви не само отвън? Защото може би не сме открили своята слънчева поляна… или може би сме я забравили…или пък просто е дълбоко скрита и не може да я види външен поглед…
Въздъхнах тежко при мисълта, че толкова трудно достигаме един до друг. Че се лутаме цял живот като самотни изоставени души, които ту се привързват, ту се разочароват и в крайна сметка в по-голямата част от живота си сме просто сами.
Трябваше да ходя на работа. Станах неохотно от стола, оставих част от чая и тръгнах по добре- познатия маршрут към бизнес-центъра, в който работех от две години. Много скучна работа за човек с поляна в главата си. Важното е, че шефът ми не настояваше в мислите ми да витаят само документи. Той също беше уморен от това, макар и умело да го прикриваше. Не може да си успешен бизнесмен и да не си делови от главата до петите. Но, не беше важен шефа. Влязох с трясък в офиса, тъй като токчето ми заседна в изтривалката и за малко да се строполя пред вратата. За да избегна падането се отпуснах със цялата си тежест на вратата и нямаше как да вляза незабелязано, пък толкова ми се искаше.
– А, ето я. Мадам, как сте днес? По-умна, по-забавна или обичайното?
Това беше Алексей. Направо ми тровеше живота през всичките тези две години. Не пропускаше момент да ме унижи, да покаже презрението си към мен пред другите. Със сигурност не ме харесваше като жена, не бяхме тинейджъри и злобното му внимание не означаваше нещо повече от злобно внимание. С нещо го дразнех неимоверно, но нямаше какво да направя. Просто органично не ме понасяше и това беше ужасно. Отивах със свито сърце всеки път на работа и се опитвах да поддържам крехкото си самочувствие, но често пъти изобщо не успявах да реагирам на нападките му. Бяха много ловки, изненадващи и почти винаги имаше някакво основание. Не мога да си кривя душата, мразех го. Защото беше лош без причина, защото нищо, ама нищо не съм му направила, че дори да се извиня и да се приключи. Трябваше да се извинявам, че съществувам.
-Здрасти, умник.
Другите се разсмяха. Отношенията ни ги развеселяваха, но всичко беше за моя сметка. Алексей имаше авторитет, беше начетен, с бърз ум, много организиран и съобразителен. Вършеше работата си перфектно, така че… Как можех да се защитя с такъв съперник? Опитвах се, но безуспешно.
– Виж, този човек е болен. Почти… Може би му напомняш на някого, може би в дълбокото има някаква предистория, а ти си само на повърхността. Само го предизвикваш, без омразата му да е насочена точно към теб, персонално.
– Да, може. Всъщност знаеш ли, трудно ми е, защото и аз не се смятам за кой знае какво. Той ме удря в слабото място, в самочувствието.
– Че защо пък трябва да си кой знае какво, за да имаш нормално самочувствие?
Това бяха Макс и Мери. От планинарската група се бяхме отделили ние тримата. Поне за този преход. Вече бяха двойка, но не от онези дето само се гледат в очите, така че не се чувствах излишна. Напротив, беше ни добре заедно.
– А, как започна всичко? Все пак нещо се е случило по-така…
– Нищо по-така. В началото като постъпих имах неблагоразумието да му подаря подарък. Имаше рожден ден и аз без да го знам що за човек е, бам, подарък, който му се стори смешен.
– Е, какъв беше подаръкът?
– Стихосбирка на някакъв третокласен поет, но иначе много сърцат…
– Хм, стиховете, макар и посредствени оголват вътрешността на човека, тайните му. Нещо може би го е жегнало?
– Може би, но то между нас няма нормален разговор, че да разбера. С такова отвращение излиза от стаята като вляза, невъзможно е. А и аз не мога и не искам да доближавам погнусената му физиономия!
– Остави го. Не му обръщай внимание.
– Ох, дано по-скоро той да спре да ми обръща внимание.
След две седмици Алексей изчезна. Това ми донесе такова облекчение, че изобщо не се поинтересувах, къде е и защо не идва на работа. Появи се месеци по-късно. Ходеше с бастун и изглеждаше като друг човек. Сякаш големият човек в него го беше напуснал и беше останал само малкият. Беззащитен, апатичен, тъжен, самотен… Не ме забелязваше, ала не от злоба, просто си имаше други, много по-сериозни проблеми. Имаше нелечимо заболяване в напреднал стадий. Това разбрах от колегите, чак след като си отиде. Тоест, почина. Бях толкова същисана, че се почувствах ужасно. Този гигант на мъжката интелектуална сила, на заяждането, на цинизма, на себелюбието… Беше си получил заслуженото! Но… дали? Демонът го беше уморил и след това, напуснал, за да си намери друга жертва-агресор и друга жертва-потърпевш с ниско самочувствие, като мен. Мислех си, дали нямаше как по друг начин да се развият взаимоотношенията ни, ако не бях постъпила толкова наивно още в самото начало?!
-Не се измъчвай. Мисля, че същото щеше да стане. Рано или късно. – Мери се опита да спре самообвиненията ми и да ме успокои. После добави. – Може би все пак е трябвало да опиташ да поговорите.
-Ако знаех как ще свърши всичко щях да опитам, със сигурност. Но пък, ако ще стане същото, какъв е смисълът да опитвам?
– Е, няма как да разберем, какво е щяло да стане, след като не си опитала! – Максим се пораздразни от скубането на коси и от въртенето в кръг на едни и същи повтарящи се въпроси без отговор. Аз млъкнах.
– Има и друг вариант. – Макс се оживи. – Изобщо да не е предполагал какво ти причинява. Представи си, че майка му и баща му така са се държали един с друг вкъщи и за него това отношение да е било нещо нормално, обичайно, непреднамерено, ненарочно злобно… просто семейна среда и маниер на общуване. Лошо наследство.
– С никой друг не се държеше така! – изстрелях веднага натъртено.
– Откъде знаеш? Да не би да познаваш всичките му роднини, съседи, приятели и да знаеш как се е държал с тях?!
– Хайде, стига. – обади се отново Мери. – Дайте да се огледаме, че май изгубихме пак пътеката.
Слънцето бавно, но неотклонно полягваше на запад и трябваше да побързаме, защото не ни се нощуваше на открито. Засилихме темпото и ритмичните стъпки на трима ни меко затрополиха по гърба на планината като ръченица. Пътеките тук нямаха нищо общо с твърдото усещане в града по асфалта. Земята под нас леко пружинираше и поемаше всяка стъпка в кратка прегръдка. Кракът потъваше за секунда, за да отскочи нагоре като на акробат. Ако пък се затичаш, може и да полетиш замалко заради нежните тласъци отдолу. Но рискът от изкълчване е голям и запечатан в глезена на левия ми крак от миналото лято. Вятърът подсилваше шеметния танц и свистеше в ушите ни като ехо на гайда. Песента му се носеше от върховете на дърветата, погалваше тревите по билото и се завихряше около нас. После пак се връщаше в гората, за да усили гласът си и така до безкрай…

Бях потънала в своите мисли. Почти бях забравила Извор, който ненадейно ми напомни за себе си една вечер край огъня.
– Роузи, мога ли да дойда с теб до Златния град?
– Какво? Откъде знаеш за него? Да не си ме подслушвал? – така се ядосах, че и без това лошото ми настроение изостри до краен предел трите кратки въпроса.
– Не, не. Как можа да си го помислиш… Видях една твоя рисунка в стаята ти миналата седмица докато бяхме още в сивия град. Кули сред облаците с развети знамена. Аз сънувах нещо подобно предната нощ и реших да те изненадам. Сънувах приказен златен град, със същите кули, далеч отвъд морето. Когато видях рисунката ти, си помислих, че явно сме сънували заедно. Не е ли невероятно! Мислех, че ще се зарадваш…
– Сънували сме заедно?! По-абсурдно нещо не бях чувала.
Станах рязко и се запътих към своята шатра. Ето ти сега, приятелство. Цяла нощ не можах да мигна. Въртях се в леглото си и се питах – Какво да правя с Извор? Толкова ме беше обсебило пътуването до Златния град, че съвсем забравих за него. Не можех просто да го оставя. Но и не исках да идва с мен. Реших да изчакам с категоричните решения, докато не се прибера вкъщи, при моите йероглифи. При спомена за свещените знаци на стената в моя дом сърцето ми се разтуптя. Може би вече са повече?! Отговорите на всичките ми въпроси висяха на тази стена. Трябваше час по-скоро да се прибера!
На следващата сутрин керванът мудно потегли. Извор се правеше на разсеян и съзерцаваше изгрева, но тайничко хвърляше по някой поглед към мен. Приближих се и му казах приятелски:
– Не се притеснявай, ще вземем най-доброто решение. Сега те каня в Града на Розите. Бъди мой гост!
Той се ухили до ушите.

ИСТОРИЯТА НА ИЗВОР

– Знаеш ли, Роузи, мълчах толкова дълго, защото просто не знаех как да започна този разговор. От всички разпокъсани случки в моя живот не знам как да сглобя нещо цялостно. Всичко е толкова объркано, че… ми е трудно не само да започна. Но след престоя ни в сивия град, след цялото това пътуване като че ли нещата започват да се подреждат и картината ми се поизбистри. Започвам да разбирам повече себе си и своя път. Моят град беше мъничък и страшно приличаше на стария град на Сивия. С тази разлика че имаше няколко рекички. Прекрасни и буйни, често прекарвах времето си наблюдавайки прескачащите се вълни по камъните. Не обръщах много внимание на хората около мен. Ти казваш, че това са мислите ми, въпросите, терзанията… и сигурно си права. Аз обаче не се интересувах от тях и въобще не знам как са се чувствали.

Спомням си, че един ден при мен до реката слезе едно детенце. Попита ме дали не искам да си поиграем. Аз нищо не му казах, дори не го погледнах. То се повъртя, хвърли няколко камъка в бързеите и накрая дойде и пак опита да ме заговори:
– А ти, чичко, кой си?

Първо се подразних на това „чичко“, все пак бях само на 18. После като погледнах досадното хлапе в очите, си спомних майка си. Не защото детето приличаше на нея, а защото приличаше на мен. Аз така преследвах нея и я засипвах с въпроси – нещо, което често я дразнеше и изнервяше. На мен тогава не ми пречеше и не спираше въпросите, както и сега детето, но споменът тотално ме извади от инертното съзерцаване на рекичката.
А ти кой си и нямаш ли си друга работа?
Това беше грешка. Хлапето седна до мен и започна да разказва безкрайната си история. Как живеело в дома на децата досами стария храм. Как майка му го изпратила на пазар с някакви жълти стотинки в джобчето, които не стигнали даже за един хляб. Той не искал да се върне в къщи с празни ръце, затова решил да потърси някакво скрито съкровище тук до реката, с което да помогне на семейството си. Повечето обитатели на града живеели бедно, но не се оплаквали. Били задружни и се справяли заедно с всички трудности. Той щял да отиде да повика и другите деца, за да се запознаят с мен, защото според малкия аз съм бил това скрито съкровище!
Не бях чувал досега подобно определение за себе си. Не ми хареса. Това означаваше много любопитни погледи и много очаквания. Преди да успея да го спра, детето изтича бързо по склона и изчезна. Аз се поогледах и си тръгнах. Тогава живеех в една изоставена колиба в края на града. Забързах натам и се скрих зад паянтовата врата, мушнах се под старото мръсно одеало на пода и се опитах да подремна. Не успях да заспя нито тази, нито следващата нощ. Погледът на малчугана ме преследваше. Беше разочарован, че съм го изоставил. Нищо не казваше, само ме гледаше строго с полуразплаканите си очи. Не издържах, станах и се запътих към дома на децата. Нямах никаква представа къде се намира. Тръгнах напосоки. Срещнах една възрастна жена, която носеше вързоп с дърва от гората. Беше се превила на две от тежестта и едвам ходеше. Опитах се да й помогна, тя обаче се дръпна рязко и извика. Явно я бях уплашил. Закрачих бързо към близката улица преди някой да се е появил наоколо, привлечен от виковете на жената. Не знам защо, но инстинктивно бягах от всякакво човешко присъствие. Хората ме плашеха. Помислих си, дали да не се прибера в колибата, но и това не беше вече решение. Животът, с който бях свикнал досега се променяше със или без мое участие, без да съм го търсил или искал. Явно дълбоко в себе си съм имал други стремежи, след като това детенце ме откри. Нали това беше моят град с моите мисли в него. Колкото и да бягах и да се криех от себе си, то ме откри! Недоволствах вътрешно и едновременно с това се вълнувах. Промяната е толкова жизнено необходима, че дори и страхливците тайничко си мечтаят за нея. Но аз не бях готов за моята промяна. Бях проспал и пропилял толкова време, че когато водата нахлу в града ми единственото, което бях способен да извърша беше да избягам. Затичах се презглава към близките възвишения и безпомощно наблюдавах оттеглянето на водата. Тя беше дошла през потоците. Не знам дали децата не са предизвикали по някакъв начин наводнението, надявам се да разбера някой ден.

Водата напускаше бавно очертанията на града, понасяйки със себе си всичко. От къщите нищичко не остана. Дори рекичките пресъхнаха, потънаха в недрата на земята. Сега си мисля, че явно не съм се погрижил за изворите, затова си отидоха. А можеше водите да достигнат до повече места. Сухи места, там където се нуждаят от вода. Всичко се нуждае от вода! Спомням си, че хората в града пълнеха стомни от един единствен чучур край една от рекичките. Години наред. Можехме да направим нещо повече с нея. При теб откъде идва водата, Роузи, как се справяте в твоя град?
Честно казано, никога не съм се замисляла откъде идва водата в моя град. Тя просто си тече от чешмите и фонтаните. Все едно да се питаш – откъде е кръвта във вените, кой я осигурява и как достига до дясната ти ръка. Докато не те заболи ръката, не се замисляш.
Само свих рамене и Извор продължи нататък:
После, живеех по стария си начин. Оказва се, че с цял град като владение, потенциали и имот, аз съм живял като просяк, като без град. Голям глупак се оказах! А аз си мислех, че съм предвидлив и умен, вярно малко мързелив и страхлив, но в никакъв случай, глупак! Да знаеш, че има много такива хора като мен. Изгубили от глупост градовете си се скитат като кучета из пустошта. Аз се запознах с няколко. За малко да се простя и с живота си. Тези хора постепенно изгубват човешкия си облик. Стават жестоки като хищници. Слава Богу, аз не стигнах дотам. Твоята роза дойде тъкмо навреме. Бях си набавил разни примитивни оръжия. Докато ви наблюдавах как кръстосвате руините в главата ми назряваше план. Мислех да отмъкна провизиите ви, а ако падне и още нещо, щеше да е добре. Тогава те видях да оставяш розата на мястото на портите на моя град и… и поисках да имам приятел. За пръв път в живота си.

Очаквайте продължение… Към VI част

Виж I част
Виж II част
Виж III част
Виж IV част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0