Градът

Разказ на Елена Богатинова – IV част

И така, на третия ден достигнахме целта на това наше пътуване – Сивият град. Тук очевидно ни очакваха отдавна, едва доближихме крепостните стени и пронизителния звук на фанфарите огласи околността. Портите се отвориха с трясък от четирима мъже – очевидно специално тренирани и обучени за тази дейност. Отваряха ги с голи ръце и мускулите им изпъкваха предизвикателно, добре очертани от специалните им доспехи. Посрещна ни и ни съпроводи процесия от мъже и жени със строги лица, празнично нагиздени. Лекичко извъртах глава докато крачехме тържествено по улиците, за да разгледам сградите. Те наистина бяха само и изключително сиви, всички построени от стъкло и метал. Помпозното шествие спря пред дома на Победата – там живееше Господарят на града. Това беше един класически небостъргач, най-важната сграда и съответно – най-сивата и най-високата. Цялата ни скромна делегация се побра в един от асансьорите и потеглихме…надолу. Явно тукашният господар трудно е преживял бедствията и беше решил проблема по този начин – беше се подсигурил, окопавайки се. Стигнахме до най-долния етаж. Там ни посрещнаха други хора, вече по-малко на брой. Личеше си, че бяха от по-приближените – нямаше и сянка от припряност в действията им и излъчваха неподправено достолепие. Господарят ни очакваше в една пищна зала. Очакваше ни и празнична вечеря. Сложиха ме да седна на единия край на дългата маса – той, господарят, вече беше седнал отсреща – облечен бляскаво, едвам виждах лицето му от толкова далече. Струваше ми се едър мъж, висок и чернокос, с дълга коса до раменете. Ах, как ми се искаше да погледна в очите на този човек! Дали не бяха и те сиви и непроницаеми, като града му?

– Как пътувахте, Господарке от града на розите? – Гласът звучеше някак уморено.
– Съвсем добре! – изчуруликах бодро. – Беше вълнуващо пътуване, за първи път напускам града си.
Да. Винаги има първи път, – каза многозначително Сивият. – Когато аз излязох оттук за първи път беше преди повече от десет години. Исках да изпълня мечтите си. Да отида отвъд морето и го направих!
– Сигурно е страхотно да изпълниш мечтите си!
– А, това е просто израз. Мечтите, това е желанието за новости, за свобода, авантюристичният дух. Пътувах, видях много свят. Научих много неща и част от тях донесох тук.
Една от жените наблизо ми направи знак, когато понечих да попитам още нещо и аз млъкнах. Нямах нищо против. Толкова бяхме изгладнели, пък и гозбите ухаеха апетитно под носовете ни. След вечерята всички се отпуснахме блажено в меките кресла. Реших да възобновя разговора, с риск да наруша някое неписано дворцово правило.
– А, как преживяхте голямото наводнение? Беше някъде преди четири лета, доколкото помня. Въпросът ми увисна за малко. Поде го неочаквано една дама, очевидно близка на господаря.
– Беше много отдавна всъщност, почти не помним някакви особени подробности.
– Беше преди да замина втория път отвъд морето! – Сивият се поизправи на стола си, като че ли поизнервен от посоката на разговора.
– Всъщност за справянето с последствията от наводнението и всички останали неприятни случки в града повече знаят по-старите обитатели. Оставих ги сами да се оправят! За мен по-вълнуващи бяха срещите със света оттакък. С главозамайващите научни постижения, с изящните предмети на изкуството, с колосалния порядък – невиждани в тази провинция!
Последните няколко думи бяха произнесени с такъв патос, че последвалото застиване на разказващия при оживяването на спомена направи тишината болезнена. В паузата си дадох сметка, че този човек явно страдаше, но притъпяваше умело пристъпите.
– А защо се върнахте, защо не останахте там, където ви харесва? – въпросът ми като че силно го подразни, усетих го по тона на следващото изречение, което изплющя като камшик.
– Защото се налагаше – отсече и се изправи, след него и всички останали. Направи знак да се приближа. Никога няма да забравя лицето му с дълбоките сиви очи, които въпреки студенината си, гледаха все още по детски мило. Не беше толкова възрастен, колкото си мислех. Усещането за старост идваше от умората му. Всичко наоколо излъчваше умора и безразличие.
– Радвам се, че ми гостувате, милейди. Ще се постаря да направя престоя Ви приятен. Не се притеснявайте да поискате всичко, от което се нуждаете.
Не беше обиден. По-скоро не обичаше да говори за себе си. Благодарих сърдечно, след което се отправихме към приготвените за нас покои. На следващата сутрин решихме с моя приятел от града на многото извори, да се поразходим. Тръгнахме без посока из оживените улици. В сравнение с тукашните темпове моят град си беше направо флегматичен. Тротоарите гъмжаха от народ, по улиците пъплеха колони от коли, сградите бяха толкова високи, че небето изглеждаше като издължен син прозорец в дъното на тунел. Спогледахме се и забързахме към покрайнините – и двамата знаехме, че там ще е по-различно. И наистина беше. Попаднахме в „стария град”, който за разлика от други подобни места по света, беше в покрайнините. Тук времето беше с десетилетия изостанало – по кълдъръмените тесни улички никой не бързаше. Всъщност хората бяха много малко, в сравнение с тълпите в центъра. На фона на ясното небе, слънчевото време и цветните градини лицата им изглеждаха пределно мрачни. Имаха изражението на тълпата, а като се замислих – имаха навъсения поглед на господаря си.
Хрумна ми дръзка идея – да се опитам да разведря непроницаемия мрак в господаря на града като си поговоря с жителите на покрайнините! Експериментът много се хареса и на моя спътник – така се втурнахме към най-близката къща, че се запрепъвахме, забравили за паважа под краката си. Похлопахме на изящна дървена порта, все още запазена, въпреки напора на бедствията и годините. Отвори ни спретнат старец с въпросителен поглед зад очилата.
– Здравейте, ние сме гости на вашия град. Дали ще бъде възможно да Ви зададем няколко въпроса? – толкова бързо изстрелях баналното си питане, че не успях да прикрия притеснението. Старецът ни изгледа и двамата от главата до петите, без изобщо да бърза. Без да каже и дума отвори също толкова бавно портата. В малкото дворче имаше масичка с няколко стола, изящни и старинни. Седнахме и дойде най-неудобният момент – въобще нямах идея какво да говоря. Най-неочаквано се включи Извор, моят спътник. Откакто се запознахме за първи път го виждах толкова оживен и разпален.
– Знаете ли, този град е изумителен. Напомня ми едно място където живеех преди… – тук свъси леко вежди и след малко продължи: – Все едно. Дали двете толкова различни лица на града, центърът и покрайнините, не са били някога едно цяло?
– Естествено, че са – размърда се раздразнено старецът. Усети се и надяна маската на добрия тон. – Виждате ли, всичко започна след последното нападение. Господарят на града замина, отново, и като се върна реши да преобрази из основи града, така както изглеждал един от големите градове отвъд морето. Така и така повечето сгради в центъра били разрушени, та той реши да ги превърне в небостъргачи. Трябваше да има място за всичките му мисли! Преди нападението те се побираха в три-четири-етажните кооперации, но… след като реши, че трябва да е в крак със световните тенденции, откакто взе да се информира, нещата набъбнаха неимоверно. Забрави за старите си мисли и желания, изостави ни в покрайнините. Откри нови мисли, с които да се занимава. По-актуални, по-интересни. Но както младите, така и старите – не сме доволни – отсече старецът, поклати глава и се облегна назад в креслото си.
– Мислите ли, че има нещо, което да го зарадва? Нещо забравено? – включих се и аз.
– Да го зарадва? Този себичен, капризен тиранин! – старецът се ядоса, стана и застана с гръб към нас. Постоя така известно време, след това се върна на мястото си и продължи.- Знаете ли, трябва да помисля върху това. Ще ме извините ли? Ще се радвам да ме посетите пак. Изражението на лицето му беше променено. Раздразнението и досадата си бяха отишли, той беше угрижен и в същото време, обнадежден.
Запрепъвахме се пак с Извор по паважа навън, но този път вълнението ни вкара в абсолютно мълчание. И двамата мислехме усилено, но всеки беше поел в своя посока. Когато го погледнах в асаньора на небостъргача чак тогава забелязах, че очите му не бяха просто сини. В синьото се виждаше и някаква земя. Бяха синьо-зелени, плътни и дълбоки. Нещо в мене трепна и аз така се сепнах, че чак леко извиках. Все едно някой силно ме разтърси за раменете. Чух гласа на Извор, изобщо не обърна внимание на подвикването – говореше за стареца и къщата, че пак трябва да отидем. А аз си мислех за земята отвъд морето. Много силно ми се прииска да говоря със Сивия. Земята отвъд придобиваше очертания вече и в моите мисли. Дали беше същата земя? Трябваше непременно да поговорим. В мен напираха толкова много въпроси!
Реших все пак да отложа визитата си за следващия ден и добре направих, защото през нощта сънувах сън. Той ме отведе в моя град и в моя храм. Беше тъмно. Само йероглифите на стената ми като че светеха в бледи златисти отблясъци. Приличаха на мъждукащи свещи залепени на стената. Дълго време се взирах и в светлината на тези пламъчета проследих своето пътуване отвъд морето. Видях един Златен град, чийто Храм светеше на слънцето, като моите мъждукащи нощни йероглифи. Градът беше далече, много далече. Преминах огромното разстояние за миг, както само насън човек може да пътува. Събудих се с тази светлина в очите си и с усещането, че никога няма да мога да стигна толкова далече наяве. В сънищата всичко е лесно и близко. Не споделих съня си с никого, въпреки че Извор няколко пъти ме попита как съм. Мълчанието ми го натъжи, но как да се доверя на човек, който съвсем нищо не ми разказа за себе си през всичките тези дни заедно?! Реших все пак да поотложа още малко посещението при Сивия, за да обмисля добре въпросите – трябваше да имам стратегия и да разбера точно това, което ми трябваше. Една сутрин, докато се шляех сама безцелно из калдъръма в стария град, погледнах нагоре към небето и видях птицата* от моя храм. Тя кръжеше високо и само бледите и контури на фона на облаците ми помогнаха да я видя, плуваща нетърпелива в небесно-синьото. Познах я веднага и разбрах, че от задънена улица се излиза само нагоре. От друга страна, време беше да си вървим у дома. Прибрах се бързо, взех една от моите рози и се запътих към покоите на господаря. Разбира се, междувременно бях известила за посещението си. Той ме очакваше в стая, в която досега не бях влизала. Тя не беше сива! Беше в някакъв неопределен бонбонен цвят с весели перденца на прозорците. После разбрах, че това е детската стая. Само че, тук деца нямаше! Приближих се тържествено и подарих своята роза на Сивия. Разказах му набързо защо ме наричат Господарката от града на розите. Той се усмихна първо снизходително, а след това лицето му бързо се промени. Оказа се, че и той е сънувал странен сън.

– Разговарях с баща си – започна тихо той. Беше забравил официалния тон и говореше съвсем обикновено, даже леко се запъваше. – Всъщност това е един разговор, който проведохме, когато бях на 16 години. Просто си го спомних, бях тотално забравил за него. За разговора…
Мълчанието започна да става неловко.
– И…за какво си говорихте?
– За мен и за него – каза след малко Сивият. – За нас. Заа…всичко. Не знам точно. Беше отдавна. Но това, което много добре си спомням сега е гласът. Тонът, с който ми говореше. Аз тогава не обичах много баща си. Нали знаеш, пречеше ми на свободата.
– И какъв беше тонът му? – усетих пробуждането на стария гняв, със сигурност не това беше смисълът на съня.
– Тонът… Той беше благ и нищо не забраняваше. И сега чувам гласа му в главата си, не чувам думите, а само гласа, като музика! – Сивият стана и се обърна към прозореца.
– Аз дойдох всъщност да ви попитам за земята отвъд морето.
– Говори ми на ти, моля те. Така и така, вече се познаваме. Аз те харесвам, да знаеш. Ти си интересен човек, въпреки младежката ти наивност.
Благодарих смутено, не разбрах това комплимент ли беше или дружески съвет за печелившото поведение в обществото.
– А може би…заради нея – измънка като на себе си Сивият и тогава осъзнах, че в този човек се пробуждаше нещо истинско и забравено. Явно старецът от покрайнините беше търсил старателно и беше намерил скъпоценност из захвърлените вехтории.
– Когато отпътува оттатък дали успя да достигнеш Златния град?
Въпросът ми го изненада много.
– Откъде знаеш за този град?
Не исках съвсем да се разкривам, замълчах. Той продължи ентусиазирано:
– Там говорят за него като за някаква легенда. Не съм го виждал, а и малко от хората там са го виждали…Срещнах веднъж един странен младеж, който само за Града говореше, май го беше сънувал. Питаше наляво и надясно как да стигне, но …не разбрах какво стана с него. Сега си спомням и едно дете, което ме покани там, на гости! – При този спомен той така искрено се ококри, след като Градът е легенда как ще те канят там на гости?!
– Толкова бях пленен от всичко останало отвъд морето, че никак не ме привличаше толкова Златния град. Разбираш ли, там отвъд има невероятни неща. Толкова различни градове, красиви и величествени,шумни и клокочещи от оживление. Мостове, катедрали, чудеса. Сега си мисля, че може би съм пропуснал много като не съм видял и Златния град. Но…човек не може всичко да има.
– Аз трябва непременно да го намеря.
– Защо? Какво толкова има там.
– Храмът.
– Храмът?
– Ти в твоя град нямаш ли си храм?
– Имаше някаква стара постройка на върха на хълма в центъра, но никога не съм влизал вътре. Това ли трябва да е храмът?…Аз го съборих и там построих училище. Мястото ми трябваше. Пък и за какво ми е храм? На теб за какво ти е?
Говорехме си като две деца от различни земи и всеки се удивляваше на порядките в света на другия. Но земята ни е една и не сме чак толкова различни, колкото често си мислим.
– Моят храм оживя, когато влязох и заживях вътре. И моят е стар, най-старата постройка в града. Това, с което ме изпълва не мога да намеря в никой друг дом в града си. Той оживя и възстанови изцяло града от огненото нападение и оттогава нищо лошо не ни е сполетявало.
Той ме гледаше с уголемените си сиви очи и си личеше, че полага неимоверни усилия да схване невероятната ми история. Сега си дадох сметка колко е невероятна наистина.
– Все едно ми разказваш някаква приказка. Всъщност сега се замислям, че училището, за което ти говоря е най-успешната ми инвестиция. Там децата на моите граждани се чувстват чудесно, за разлика от самите граждани… Не мога да разбера защо все са недоволни! – Тук спря и май вече започваше да разбира, за какво му говоря.- Не може да бъде. Това е най-изумителното нещо, което съм чувал.
Зарадвах се, че успях да изненадам с нещо този видял какви ли не чудесии човек. Изправих се, трябваше да тръгвам. Не научих кой знае какво за Златния град, но като че ли това, което получих като информация беше едно добро начало.
– Непременно да дойдеш пак.
– Ще дойда!
Потеглихме обратно без много шум. Вниманието на жителите на града беше привлечено от други гости. Пътуваща трупа от артисти, нашумял зрелищен театър, чийто спектакъл беше същата вечер. Нашето заминаване остана почти незабелязано. Само група усмихнати пенсионери се беше скупчила на изхода на небостъргача. По букета от рози в ръцете на един от симпатичните старци се досетих, че това трябва да са нашите изпращачи. Разбира се, прочутата театрална трупа също беше отседнала в тази сграда – тук се посрещаха всички знатни гости. Нашите изпращачи едва се забелязваха сред тълпата от журналисти и суетящи се всякакви хора. Почувствах се като на витрина, която предлага приятелство за продан – кой от гостите ще впечатли и развълнува повече стопанина и чие приятелство ще бъде прието за по-ценно? Кой ще успее да стигне по-дълбоко из подземните коридори на царството му и на кого ще се доверят всичките тайни? Разбира се, театралната трупа не търсеше приятелство, а вероятно финансиране. Но…дали ако след години намина насам, към Сивия град, господарят би си спомнил лицето ми и нашия последен разговор?
– Приемете, господарке от града на розите, нашите почитания и благопожелания.
Срещнах усмихнатия поглед на стареца с букета. Разбира се, това беше онзи навъсен обитател на стария град, който ни прие преди няколко дни в дома си.
– Ще се радваме да ни гостувате отново.
– Предайте на господаря и моите благодарности за топлия прием. Предайте му също и моята покана – ще се радвам да го видя някой ден в града на розите.
Прегърнах силно стареца и вече бях сигурна, че идването ми тук не е било напразно.

Очаквайте продължение…

Към V част

 

Виж I част
Виж II част
Виж III част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0