Градът
Разказ на Елена Богатинова – II част

Виж Първа част

Когато се събудих грееше слънце. Музиката я нямаше. Градът приличаше на потънал кораб. Тук-там стърчаха комини, жици и стълбове. Бях прекарала нощта на стълбите пред храма. Обърнах се и влязох. Спомних си една странна среща: човек с изпито лице и студен поглед ме застигна веднъж из улиците на града. Без изобщо да го питам каквото и да било, приближи и измърмори:
– Храмът на града е пусто и безинтересно място. Не влизай никога, защото ще те погълне!
Аз не му обърнах внимание, защото се бях запътила съвсем в друга посока, но думите му се запечатаха в съзнанието ми. Сега си ги спомних и се замислих: кой ли беше онзи и дали щях да го срещна пак? Той не беше от обитателите на града. Лицето му нямаше нищо общо с останалите и не го познавах. Как ли беше влязъл?!
През следващите дни продължих да идвам до хълма, успокояваше ме дори само седенето на стълбите. След изморителната работа по възстановяването на града имах нужда от почивка и я намирах тук, далече от суетнята и оплакванията на другите. Иначе работата вървеше и след няколко седмици почти всички къщи изглеждаха по-старому спретнати и кокетни.
В храма* беше празно, но въпреки това нещо ме променяше само докато стоях и се оглеждах. Ставах някак по-лека и умът ми се проясняваше, олекваше ми на душата и не изпитвах никаква нужда да говоря, само слушах тишината. Не е изненадващо, че тук нямаше обитатели. За мен не беше – сякаш белите стени очакваха точно мен, а не някоя моя небрежна мисъл. Тази вътрешна констатация малко ме смути, почувствах се като в клопка и побързах да изляза.
Навън ме чакаше един от обитателите на Дома на Любовта. Веднага го познах по усмихнатия поглед. Заговорихме се и поехме нататък. Започнах често да гостувам в този дом и най-накрая заживях и там. Харесваха ми топлите разговори, сърдечната атмосфера и откритите погледи на моите събеседници. В Дома на Грижата нямахме много време за разговори, там хората бяха заети и много делови в отношенията си. Само че, както в повечето задушевни разговори, не успявах да изразя всичко докрай. Разговорите ни постепенно поизчерпаха своята емоция и смисъл. А и сладката меланхолия вече не ми беше интересна. В къщата постепенно се възцари мълчание.
Домът на Любовта много ми допадаше. Беше приветлив, артистично разхвърлян. Приятните, усмихнати обитатели се грижеха неуморно за мен и удовлетворяваха всяко мое желание. Отвъд вититите стълбища се виждаха някакви тъмни коридори със затворени в дъното врати, в които не ме съветваха да влизам. Тези килери ме смущаваха или по-скоро вероятното им съдържание, но не задавах въпроси. Имах чувството, че ще наруша някакъв крехък баланс и последствията ще са неприятни за всички. В центъра на дневната грееше камина, както си му е редът. По прозорчетата висяха шарени завески, по стените – красиви картини. Един ден реших да ги разгледам по-отблизо. Всяка беше различна от съседната, но всички имаха някакво неуловимо съгласие по между си. Постепенно осъзнах, че този вътрешен унисон идваше от мен – нали това беше моят град. Откритието не ме зарадва, стана ми досадно и почувствах нуждата да намеря друго лице и друг свят, който да ме очарова и който да изследвам и наблюдавам. Реших на следващия ден да изляза и да посетя съседния град.
“Да изляза извън укрепените стени в пустошта наоколо и да поема в непозната посока към съвсем непознат град?! Колко ли далече се намира?” – изведнъж спокойствието ми се изпари и тези мисли нахлуха внезапно в главата ми. Обзе ме неочаквано вълнение, въпреки страха от неизвестността.
След поредната закуска под угрижените погледи на моите домакини най-накрая смутолевих някакво обяснение за развълнувания си вид и успях да изляза. Не биваше още нищо да споделям за намеренията си, тъй като лесно можех да бъда разубедена. Предчувствах вълната от въпроси и побързах да предотвратя нахлуването. Озовах се пред масивната порта и внушителната фасада на Дома на Откритията. Той притежаваше също толкова внушителни стълбища и грамадни зали. Приличаше досущ на музей. Експонати обаче липсваха. Екскурзоводката, която изникна пред мен само сви равнодушно рамене и отмина. Постоях, постоях, чудех се да се ядосам ли или да се натъжа. Беше все едно.
Ето, открих един безполезен дом в моя град, който незнайно защо беше изобщо проектиран! Постепенно взех да осъзнавам, че първото и най-голямо мое откритие до този момент беше самият град, в който живеех. Ако това беше сън, заслужаваше да го опиша подобаващо и да сложа книгата на почетно място – зад най-красивата витрина. Но тъй като всъщност се събудих тук, нямаше как да сънувам! Този дом очевидно очакваше моите осъзнати открития и аз единодушно реших да му ги предоставя. Запътих се ентусиазирано към Дома на Любовта, в който все още живеех, когато всичко около мен се разтресе и над града зазвуча тревожният вой на сирени.
О, не, отново наводнение!
Затичах презглава към Дома на Любовта с надеждата там да се скрия, но в момента, в който прекрачих прага, нападението започна. Огромни огнени кълбета летяха във въздуха и възпламеняваха къщите наоколо. Гледката беше толкова ужасяваща, че се бях вцепенила до прозореца и не можех да помръдна. В стаята влезе крещейки един от обитателите и се втурна към мен. Повлече ме нанякъде като повтаряше, че трябва да се скрия. И…оттук нататък вече нищо не си спомням. Дойдох на себе си на пода в Храма. Беше хладно, но студът ми подейства освежаващо. Огледах се и забелязах нещо на една от стените. При последното ми идване тук всички стени бяха успокояващо бели и празни. Така се развълнувах, че бързо си поех въздух, изправих се и застанах лице в лице с йероглифа**. Приличаше на нещо като лабиринт. Съвсем схематично изписан. Меандър. Спомних си, че с този символ украсяваха корнизите по фасадите на къщите, стени, дамаски и какво ли още не. С две думи, беше ми познат. Тук обаче изглеждаше различно. Стоях така известно време, втренчена в стената, когато се появи още един йероглиф! Това беше една хоризонтална елипса със заострени краища***, приличаше на уста и аз инстинктивно започнах да шептя нещо. Стреснах се от собствената си реакция и седнах на пода.
Колко беше спокойно тук, колко бях спокойна тук. Започнах да плача. Сякаш в мен нещо са размърда и изригна. От вътрешността ми бликна река от стаени думи-ридания. Почувствах се като бутилка, която дълго време е чакала да бъде отворена и сега пенливото вино бързаше да излезе цялото.
temple
Колко много сълзи,
колко много тъга от неясното, от скритото в мрака,
от тази неопределеност, от тази неудовлетвореност…
От тази затвореност зад двете очи на едно същество много по-свободно и по-голямо,
принудено да обитава дребния плашлив и слаб човечец,
да познава неговия свят и да му помага да живее!
Да му помага да обича, да побеждава, да открива,
да търси и намира себе си и по-големите неща от себе си!
Никога не забравих този плач, защото беше толкова първичен и реален. Толкова пречистващ.
Това беше плачът на Адам и на Ева, които се намериха извън пределите на Рая и разбраха,
че не ще се върнат никога вече.
Това беше пак техният плач, когато разбраха,
че ще се върнат заради любовта на Баща си. Но…
след много, много време,
път, мисли, чувства, хора, страхове…
Победи, загуби, труд и чакане…
Радости, скърби, ученичество и постоянство…
Търпение, говорене, мълчание, вслушване и чуване…
Ликуване, творене, гледане и виждане…
Промяна, смърт и възкресение…

Не след дълго излязох навън. Целият ми град се беше превърнал в пепелище. Неясно какво и кой беше спрял нашествениците и те не бяха нахлули на тълпи да плячкосат докрай малкото ми царство. Спомних си изведнъж целия ужас на пожара. Огнените кълбета идваха едно след друго и не само разрушаваха по пътя си къщите, но и запалиха всичко. Андрей ме беше донесъл на ръце до храма и ме беше оставил там. Той знаеше, че това е най-безопасното място и се беше върнал да помогне на останалите. Сега из града тичаха хора и обясняваха един на друг как врагът се оттеглил в тъмнината малко преди да събори портите. Нещо го беше спряло преди съкрушителния удар. Може би точно пробуждането на Храма…
От този ден започнах да живея в Него. Покоят, който ме прегръщаше не можеше да се сравни с обичайните удобства, които тук липсваха. Чак сега почувствах, че и този Дом* е жив или може би оживя в момента, в който усети постоянното ми присъствие. Чакал ме е, за да заживее отново. Храмът наистина оживя и преобрази целия ми град. Възстанови всички сгради, улици и съоръжения. По необясним за мен, чуден начин. Всичко разцъфна като цвете, постепенно и неумолимо. Без да се наложи да преместя и тухличка. Само наблюдавах и трудно вярвах на очите си. Хората на града жужаха като пчелички, усмихнати и ведри, и под техните ръце се случваше това чудно преобразяване.
Защо чак сега открих тази тайнствена и толкова реална творческа сила?! Та това беше моята сила, на моя Храм в моя град! Започнах честичко да навестявам стената с двата йероглифа с надеждата да се е появил още някой. Освен че украсяваха скромния вътрешен интериор на дома ми тези знаци бяха дълбоко свързани с моята вътрешно осъзнаване. Един ден мe осени идея и се втурнах навън. Прекосявах мислено улиците докато бързах и се опитвах да си спомня всички магазинчета и стоките, които се продаваха там. За съжаление констатирах, че нямаше онова, което търсех. Трябваше ми златна боя! Мърморех под нос и обикалях ли, обикалях с надеждата някъде да намеря. Накупих приблизителни цветове, тъмно-жълто, кафеникаво, охра, сребристо, но златна боя, такава каквато си я представях, просто нямаше. Зачудих се, защо ли никоя от къщите в града ми не харесваше този царствен цвят.
Най-накрая ще изляза навън! – при тази мисъл отворих широко очи от вълнение.

Виж продължението – към III част
_________________________________________________________________________

*Храмът е свещена територия, вход към Небесната реалност, наричана от древните “доброто място”. Най-първичният храм е в сърцето – там, където правим своите избори и взимаме важните решения в живота си. Производен архетипен образ на Храма е Домът- осветено, облагородено и защитено място за стопанина и за неговите близки. Интересен паралел намираме между старата поговорка “Моят дом е моя крепост” и по-изначалната формула “Твоят храм е моя крепост”.
** Образната реч, йероглифното писмо, свещените знаци, са в основата на писмеността и на човешката цивилизация и култура изобщо.
slovo-rech – на древно-тракийски и древно-египетски означава “реч, уста, слово, врата”

hram-orphei – на древно-трайкийски означава “храм” и се произнася “орфей”.

Производен или подобен на него е и йероглифът home-place-hieroglyph, означаващ “дом” .

*** “Преминаващият през мистерията на Смъртта и Възкресението, преживява вътрешна трансформация и така побеждава и покорява силите на злото и е способен да управлява живота си” – древна орфическа (т.е. храмова, сакрална) концепция. /виж – “Тракийското писмо декодирано 1, 4″/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0