Градът
Разказ на Елена Богатинова – III част

Виж I част
Виж II част

– Хей, китарке, не си ли гладна? – къдравата глава на Максим закри небето пред очите ми, в което бяха полетели мислите ми.
– Виж какво, престани да ме наричаш така, казвам се Алби!
– Алби от, ааа … Албертина, Албена, Абигейл… или нещо друго?
– Няма значение, просто Алби. И не съм гладна, – троснато му отговорих, изправих се и седнах в тревата. Всъщност нямаше защо да му се дразня толкова. Проблемът беше, че все ме стряскаше без да иска.
– Ще ми донесеш ли, моля те, китарата? Ще ми се да си посвиря.
– Охо, разбира се. Искаш ли публика?
– Публика – не, но компания – да.
%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d1%8a%d1%82-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0%d0%b71 Макс се затича към хижата и бързо-бързо се върна задъхан с китарата. Седна до мен и зачака. Глупавата му усмивка се беше изпарила. Не бях кой знае каква китаристка и не обичах да свиря пред хора. Общо взето носех китарата със себе си като приятелче и за авторитет. Това и костваше доста неугледен вид и липсваща струна. Исках да изразя по някакъв начин движенията в душата си, да им помогна да излязат навън. Знаех, общо взето, няколко акорда, които засвирих в различини комбинации и звукът на китарата се сля красиво с песента на щурците наоколо. Магично! Започнах да си пея тихичко, а Максим мълчеше, слушаше и гледаше пред себе си. Когато спрях да свиря той просто стана и отиде при другите. Нищо не каза. Останах така заслушана в хора на щурците. Моите трудноизтговорими вътрешни вълнения бяха получили тяло от звуци и сега волно тичаха по поляната. Изпитвах облекчение и бях в очакване за някакво следващо тайнство*. Само планината и синевата на небето не могат да те накарат да запееш, но могат да ти помогнат. Залезът неусетно беше изместен от блещукащи звезди по черното вече небе. В светлината на отворената врата на хижата една внимателно-стъпваща фигура се приближаваше към мен в тъмното. Това беше Макс, който носеше нещо за ядене.
– Другите все питат за теб. Ако искаш, можем да хапнем и да отидем при тях. Като им казах, че си свирила на китарата искат и те да те чуят. Заинтригувани са.
– Бързо ще им мине, – казах весело и поех подадения сандвич. – Тук навън се свири другояче. Не обичам концертите, свиря за себе си и евентуално за приятели.
Макс се усмихна свенливо и дрънна с два пръста по китарата:
– Ще ме научиш ли?
– Ти да не мислиш, че е толкова лесно! Аз едва докарвам някакъв приличен звук, пък и да те уча… Е, може всъщност. Що не!? Поне няколко акорда мога да ти покажа. Знаеш ли, тя е като човек. Китарата. Има си тяло и глас. Само че гласът и е отвън и използва тялото като усилвател. Може би е изобретена точно за да помогне на нас, хората, да си извадим гласовете. Да бъдем открити към себе си и към другите. То човек е нормално да се прикрива, личните ти неща не са за всеки, нали?! Но…знаеш ли, все така се получава, че от много прикриване, онемяваме. Говорим разни неща – ще отида там, ще напрява това, времето е лошо или хубаво, но много малка част от това което изговаряме съдържа нещо от този вътрешния глас. Сами себе си не познаваме, което е тъжно. Как да обичаш другите, като не обичаш себе си? Как да обичаш нещо, което не познаваш и не те интересува много? Сещаме се за тия неща, чак когато стане напечено, когато живота те притисне в ъгъла. Но, може тогава вече да е късно! Да сме изгубили безвъзвратно способността си да говорим със себе си и с другите…
Максим ме гледаше недоверчиво.
– Нещо не те разбирам добре. Искаш да кажеш, че в човека има някакъв друг глас?
– Добре, наречи го мисъл, чувство, дума, име … Да, има едно неизречено име*, може би даже с бащино и фамилия, естествено различни от тези, които са ти дали твоите родители. Име, с което е наречена душата ти, още преди да се родиш. Име, което чака, да го разбереш. Да го изречеш. Стои си в теб и расте заедно с теб, съзрява. А може би и умира, ако не го откриеш навреме и не те интересува. Разбираш ли? Винаги ли си знаел кой си? Това, което казват другите за теб? Не си ли чувствал някаква вътрешна пустота, противоречие, дискомфорт? Не ти ли е било тясно в кожата ти, не ти ли се е искало да си по-добър, по-голям, по-силен… от това, което си?
– Ааами, да. Мисля, че те разбирам. Донякъде.
Той млъкна, аз – също. Сърцето ми биеше учестено. Когато изговориш такива неща пред някого се чувстваш някак оголен. От друга страна все едно даваш съществуване на отвъдните си мисли, даже крила им даваш и те политат като птици, предизвикват света и го променят и …вече нищо не е същото. Заслушахме се в нощния пулс на планината. След малко Макс заговори шепнешком:
– Знаеш ли, аз харесвах в училище едно момиче. Беше…ъ…такава като тебе. Бодлива. Гледаше страшно всички и все сама си ходеше. В очите и припламваше огън и на мен това много ми харесваше. Опитах се да и бъда приятел, получи се – донякъде. Може би бях единствения човек, с когото Мия разговаряше по-задълго. Въпреки това имах чувството, че за нея бях като невидим. Гледаше през мен и ми говореше. Един ден майка и я заведе на лекар, защото беше станала по-нервна и раздразнителна от обикновеното. Предписаха и някакви лекарства и оттогава пламъкът в очите и угасна. Не гледаше така враждебно, но и пламъкът си отиде. Не знам какво стана с нея. Скоро след това напуснах училището и се преместих. Сигурно и това не е забелязала.
– Човек има нужда от приятели, не от лекарства. Пък и те, приятелите, са най-добрия психолог. Ако те обичат…
– Аз ти обяснявам, че въобще не и пукаше за мене, ти… – Макс така се ядоса, че се развика, стана и тръгна нанякъде в тъмното. След малко се върна, наведе се към мен и каза рязко: – Нищо не разбираш!
_________________________________________________________________________

%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d1%8a%d1%822

Докато се придвижвахме из пустошта имах много време да разгледам околностите. Огромните количества багаж говореха красноречиво за специалната ни мисия. Не спирах да се чудя, за какво е цялата тази прекаленост. Все пак, разбирах донякъде опасенията на моите приятели и спътници. Мен също ме връхлитаха страхове, но мисълта ми летеше по-далече от съседния град. На втория ден минахме покрай някакви руини. Поисках да спрем, за да разгледам отблизо опустошения град. Сърцето ми се сви пред рухналите стени. Помислих си – Водата!
Улиците приличаха на застинали реки от пясък. Основите на сградите така се бяха отмили, че пейзажът изглеждаше като без контур, без очертания.
„Твърде много вода!“ – прошепнах в ума си и потръпнах при спомена за наводнението в моя град. Така може би загива всеки град, който е загубил способност и мотивация да се съпротивлява на мрачните мисли, да изгони извън пределите си отчаянието, сенките и апатията.
„Да. Твърде много вода.“ – и сякаш тази поредна констатация провокира дъжда.
Едрите капки забарабаниха по земята и боядисаха набързо руините в още по-мрачни тонове. Побързахме и се скрихме под едно близко скалисто възвишение, докато решим какво да правим. Дъждът спря и ни помогна с решението – потеглихме отново.
В първите дни на нашето пътешествие мълчанието рядко спохождаше керванът. Моите спътници се оказаха, освен изключително енергични, и много весели хора. Непрекъснато подмятаха закачки, разказваха истории – ценни страници от насъбрания вече фолклор в Града на Розите**. Така се наричаше моят град, защото разменната ни монета беше розата. Такава беше и емблемата изрисувана високо над входната порта. Купувахме и продавахме с букет в ръка. Навсякъде се отглеждаха и хербаризираха най-различни сортове рози.

city-of-roses

От разговорите научих, че един ден в дома на музиката била настанала такава суматоха, че целият град бил настръхнал. И всичко това заради един фалшив акорд! Акордът не се появил само веднъж, иначе не би било чак такъв проблем. Той се „вклинявал” на най-неподходящите места в звучащия фон доста пъти, така че обърквал тотално цялата хармония и съвсем нямало как нещата да отминат незабелязано. Първо се появили съседите, да разберат какво става, след това дошли разтревожени и други от по-музикалните обитатели на отдалечените къщи. Като слушах техния разказ си спомних как един следобед скучаех в дома си и се чудех с какво да се захвана. Тогава живеех в Дома на Любовта и все още не бях открила храма като моя крепост***. Докато почиствах камината, започнах да си тананикам някаква мелодия и чак след известно време забелязах, че тя никак не се вписва в останалия звуков фон около мен – бях се изолирала тотално от ставащото и звучащото наоколо. „Явно предстои промяна” – си помислих тогава и часове по-късно връхлетя огненото нападение. След това открих и храма. Беше изумително – как се подреждаха случките в града ми като един вълшебен тайнствен пъзел на едно вътрешно усъзряване, търсене и откриване на света. Като разплитане кълбото на Ариадна или по-скоро оплитане, изтъкаване на личност от светло естество****.
Докато така безгрижно и весело си разказвахме разни истории ни настигна човек. Той изглеждаше много зле – мръсен, изнемощял и отчаян.
– Видях ви до руините на моя град, но се страхувах да ви се покажа – каза.
Чак когато съм оставила роза на мястото на рухналата порта разбрал, че сме приятели и решил да ни последва. Преразпределихме набързо багажа и освободихме една камила. Човекът се качи върху нея и почти веднага заспа. Лицето му излъчваше такова успокоение, че не спирах да го наблюдавам. Чудно беше как успяваше да се задържи на гърба на движещата се камила. Може би и затова сънят му беше кратък. При едно изкачване са размърда и събуди. Погледна ме смутено и явно му трябваше време да си спомни нашата първа среща. Усмихна се едва и заби поглед в гърба на камилата. Когато спряхме реших да му предложа място до мен край огъня. На въпросите ми отговаряше едносрично и по всичко личеше, че не му се говори. Реших да не досаждам повече и да дочакам момента, в който той сам ще пожелае да ми разкаже своята история. Разбрах само, че наричали града му – Мястото на многото извори. Така нарекохме моя нов приятел – Извор, както аз бях – Роузи, според името на моя град.

_________________________________________________________________________

* Името е една от уникалните личностни същности в човека. Има различни видове имена – повечето изразяват добри качества на характера, благодатни състояния на душата (Радост, Мила, Огнян, Светла, Искрен и т.н.) Има и имена, които говорят за отношения на Бога с човека – Мария означава мястото на Духа, Петър – канара (“…и на тази канара ще съградя църквата Си” Ев. по Матей ).
Освен рожденото си лично име, търсещият човек получава и скрито име, дадено му от Христос (“На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано…” Откр.на Йоан). Способността на човека да нарича, да назовава, да дава имена е божествена.
** Розата от най-древни времена е символ на Божествената тайна.
*** “Твоят храм е моя крепост” – този израз е част от древна посвещенческа молитвена формула. За повече подробности виж “Тракийското писмо декодирано 1”.
Светлият Аз или Истинният Аз (Анок Май) е една от орфи-метите и орфи-стазите на Орфеевата Заветна Медитация ( виж “Тракийският Орфизъм за напреднали” от Цветан Гайдарски)

Към IV част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0