В света на падналото човечество, историите за обреченост са по-близо до природата на душевността му и по-сладка е невъзможността за надделяване над злото.

Митът за Орфей и Евридика – разпространен  от древните елини, е познат на широк кръг читатели с тази история, как Орфей се изкушава да погледне назад – за да зърне любимата си Евридика, но тази негова слабост я запраща завинаги в подземното царство на Хадес.

Фактът, че този мит се възпроизвежда в човешкото съзнание векове наред, вдъхновявайки до днес множество творци, означава само едно: човешкият ум е устроен така, че да възприеме образът на Орфей, който губи любимата си чрез съмнение и страх, отколкото обратното.

За мислещият и търсещ човек обаче, този край на мита едва ли е бил някога задоволителен и достоверен. Нека разсъдим!

“Орфей”, худ. Tadeusz Styka, 1908 г.

Една такава легендарна личност като Орфей,  на която и до днес се носи славата на велик адепт на Свещения Логос – създател на Орфическите мистерии и тайнства в ранните предхристиянски храмови служения, певец с познанието за тайните на звукоизвличането, чиито звуци заповядват на зверовете и укротяват видими и невидими сили, едва ли би отивал подобен злочест край.

Нима е възможно наистина такъв Орфей да не изведе любимата си от подземното царство?

Нека да погледнем в забравените писменни източници и  сами да се уверим!

Свидетелство за Орфей от самите траки:

Из „Тракийските Хроники”книгата Нави 4:16 („Хрониките на Хаброзалмокс“ – Corpus Regum Thracae-liber regum primus et secundus id est Navvi):

„Когато стигнаха до новия приготвен гроб за тялото на момичето, ето – Орфей стоеше пред входа и простря жезъла си над умрялата. Очите му излъчваха скръб, но погледа му беше твърд.

Шествието се спря и зачака думите му. Но той не проговори, а застина неподвижно като статуя, сякаш не беше там, а някъде другаде.

Настъпи тягостно мълчание, което продължи дълго. Близките се смущаваха и не знаеха какво да правят, защото младежът не изглеждаше добре и стоеше блед, безмълвен и вцепенен пред гроба. Толкова ли я е обичал – прошепнаха някои) – Да не би и той да иска да умре с нея? Да повикаме баща му да го прибере у дома и утеши, а ние да продължим с погребението?

И докато се чудеха какво да сторят, ето – Орфей вдигна поглед към небето, изправи жезъла си нагоре, като докосваше с долния му край десницата на момичето и рече: „Евридика, тебе казвам, дръж се за жезъла ми и се върни с мене в света на живите!“

Ръката на девойката се раздвижи най-напред и хвана жезъла на Орфей, дихание задвижи гърдите ѝ и руменина нахлу в лицето ѝ. И като въздъхна, бавно отвори очи и се огледа наоколо.

„Благодаря ти Орфей, че дойде за мен чак в царството на мъртвите, за да ме върнеш към живота. Да, ти дойде при тъмната стена и рова, които разделят световете – там, където са звездите, които не изгряват, нито залязват и няма слънчев лъч. Ти ме повика по име в непрогледната тъмнина и ми протегна ръка сред бездънната бездна. Ти извървя заради мен стръмния път с риск за своя собствен живот. Любовта ти ме спаси и сърцето ми принадлежи само на теб, защото и аз те обикнах…“

И в този ден Орфей взе Евридика за своя жена. От този ден тя остана в царския дворец и в храма, скрита от погледите на враговете и любопитните, вярна на своя съпруг и на завета на своя Бог. Затова злите езици и невярващите сред народа мълвяха, че Орфей не бил успял да я изведе от смъртта докрай. Но посветените в тайните знаят, че той успя. Те познават Евридика и знаят, че е жива и до днес. Както Анох – библейският Енох – вървя с Бога и е жив и до днес…“

Други източници за извеждането на Евридика:

Иоан Цец, „История“ II, 843-867:

„Евридика бе съпруга на Орфей.
За нея казват, че умряла от змия ухапана,
ала била изведена на светлина отново, щом
Хадес с Кора омаял с музика Орфей.
[алегорично обяснение –
Евридика била излекувана от мъжа си]
Че можел да лекува тези, сам той ни казва
в „Литика“ епически и пише тъй: […]“

Също подобно писмено свидетелство на Диодор Сицилийски, IV, 25,1-4::

„… И след като споменахме за Орфей, няма да е неподходящо да се отклоним за кратко и да поговорим за него. Той бил син на Еагър, трак по род, и в образоваността, пеенето и поезията далеч надминавал всички, за които има някакъв спомен… Участвал и в похода на аргонавтите, и поради любовта към жена си се осмелил по невероятен начин да слезе в Хадес. И като очаровал Персефона с красивата си песен, я убедил да съдейства на желанието му и да му позволи да изведе от Хадес мъртвата си жена, подобно на Дионис. Защото и за онзи разказват, че извел майка си Семела от Хадес и като ѝ предал безсмъртието, сменил името ѝ на Тиона…“

Еврипид – „Алкестида“, 357-360:

„Да имах аз Орфеевият глас, език, и ако можех на Деметра щерката или съпруга ѝ със химн да запленя и да те изведа от Хадес, слязъл бих…“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012 г.)

„Ако имах песента на Орфей, за да те измъкна, след като склоня Коре или Плутон, и това бих сторил“ (“Извори за историята на Тракия и траките”, БАН, 1981 г.)

„Ифигения в Авлида“, 1211-1214:

„Да имах аз Орфеевото слово да подчинявам камъка с припявка, със реч, когото искам, да омайвам, така бих сторила…“ (Д. Табакова, 2012)

След прочита на тези текстовете се разбира съвсем ясно, че същестуват два избора в човешкото съзнание за изход в мита за Орфей и Евридика, два подхода, два начина на мислене, които създават две реалности за битие.

Единият е победоносен, чрез силата на боготворческата реч, която извежда душата от Хадес, а другият е този на човешката слабост и неспособност, която е обречена.

Тези две реалности са факт, защото, ако не беше така, нямаше да съществуват другите писмени свидетелства за Орфей – победителят над смъртта.

Очевидно са се носели слухове сред съвременниците му и се е знаело, че е извел Евридика чрез тракийската боготворческа реч, която не всеки познавал и умеел да говори, но съвсем ясно личи от някои писмени свидетелства, че е пожелавана от други непосветени в тайните на Свещения Логос – поревнували за външната ѝ сила: „Да имах аз Орфеевото слово да подчинявам камъка с припявка, със реч, когото искам, да омайвам, така бих сторила…“

Дали поради завист елините са измислили своя версия за трагичния край на Орфей – обречен да страда завинаги за Евридика, или просто са описали своя история за някакъв друг Орфей – с цел поука, но реално се натъкваме на два типа начин на мислене, които създават два възможни противоположни изхода.

Всъщност тези два подхода на мислене са и до ден днешен съществуващи, валидни. И днес човека си тъне в незнание и всякакви стихии го обезсилват и лишават от възможността да бъде смел в любовта си, дръзновен и познаващ силата на мисълта и речта, която твори битиета. И също така винаги е имало и ще има малцина макар на брой, които създават нова история, творят и разширяват светогледа на човечеството, влизат в Хадес и извеждат души, ухапани от змии. И всичко това е въпрос на поглед, на вяра и на личен избор най-вече. Ако предците ни са оставили свидетелства за подобни явления, това би трябвало да ни замисли днес, кой е истинският Орфей.

Орфей в подземного царство и Слизането на Христос в Хадес

Отляво: “Орфей в подземного царство”, Щрихова гравюра, Франция, 18 в.; Отдясно: “Слизането на Христос в царството на Смъртта”, худ. Joakim Skovgaard, 1891 – 1894 г.

А Орфей, в крайна сметка, не е ли  предтеча на Божия Син – Иисус Христос, който чрез Словото си заповядвайки на силите извърши множество знамения за идещото Божие царство, което „насила се взима“, като остави пример на последователите си, не как да станат религиозни фарисеи, пазещи съботата, а да стъпкват под нозете си змии и скорпии, чрез думите Му на Сила?

Същите думи на Сила са били и в древния патриарх – отецът на тракийския народ – Орфей, който ние днес възхваляваме  без да познаваме. А свещената реч на траките*, която е в основата на съвременния ни български език, все още има силата да връзва и развързва, да отваря и затваря врати.

"Ръката, която подаде за мен...", худ. Диляна Ангелова, ( Arena di Serdica ) 11.05.2019

“Ръката, която подаде за мен…”, худ. Диляна Ангелова, (Arena di Serdica ), 11.05.2019 г.

Затова не случайно е останала тази мъдра приказка в народа ни: „Казана дума, хвърлен камък“ – така, че да знаем като говорим какво реално сътворяваме и да си спомняме, че от нас зависи дали ще изведем нечия душа от Хадес или ще я върнем обратно там, поради колебанието си, страховете и неверието.

Автор: Нина Томашова-Иванова

_________________________________________________________________

* Не случайно Иван Вазов в стихотворението си „Българският език“, започва с думите „Език свещен на моите деди…“

* Още за свещената реч на траките: „Защото гърците са празнословци, о Царю, и речта им има сила само да дефинира и описва ялвенията, и затова и такава е цялата гръцка философия – суетна глупософия, словоохотливост и многоречие. Ние за разлика от тях, използваме не силата на красноречието, но на древните Сътворяващи Звуци за промяна на света.” /„Послание на Тракиеца Асклепий до Египетския Цар Амон” (Corpus Orphicum)/