Евтаназия

(Из “Лекарят и душата”, Виктор Франкъл)

Логично възниква въпросът дали някога сме в правото си да отнемем на един смъртноболен шанса да умре от „собствена смърт“; шанса да осмисли живота си до последния му миг дори ако тогава може да става дума вече единствено за реализация на ценности на приспособяването – т.е. въпросът как пациентът, „страдащият“, се отнася към страданието си в неговия върхов и последен момент. Неговата смърт, доколкото тя е негова, е част от живота му и едва тя го превръща в смислена цялост. Проблемът, с който се сблъскваме тук, е проблемът за евтаназията, но не само в смисъл на помощ в часа на смъртта, но и в по-широкия смисъл на предизвикване на смъртта и слагане край на на мъките. Евтаназията в тесния смисъл на думата никога не е представлявала проблем за лекаря. Медикаментозното облекчаване на смъртните мъки е нещо разбиращо се от само себе си, а моментът, в които е уместно да се направи това, е въпрос на такт и изглежда не се нуждае от дискусия в принципно отношение. Отвъд тази помощ и евтаназията в тесния смисъл на думата, многократно и на различни места са правени опити за разрешаване със закон на евтназията в смисъла на слагане край на живот, който „не заслужава да бъде живян“. В тази връзка бихме искали да кажем следното. Първо, не е работа на лекаря да съди относно ценността на нечий човешки живот. Той е упълномощен единствено да помага когато може, и да облекчава болките, когато трябва, да лекува, доколкото може, и да се грижи за хората, когато не е в състояние да ги излекува. Ако пациентите и техните близки не бъдат убедени, че лекарят възприема сериозно и буквално тези си задължения, доверието в него ще бъде изгубено веднъж завинаги. Тогава болният няма да знае дали лекарят се приближава към него все още като негов помощник или като палач.
Тази принципна позиция не допуска изключение също и когато става дума не за нелечими заболявания на тялото, а на душата. Защото кой се наема да пророкува още колко дълго някоя, смятана днес за нелечима, психоза ще остане такава. Преди всичко обаче не бива да забравяме, че диагнозата, според която един пациент страда от смятана за неизлечима психоза, е въпрос на субективна увереност и не може да бъде обективно обоснована в такава степен, че въз основа на нея да бъде произнесена присъда относно това, дали пациентът трябва да живее или не. Известен ни е един случай на ступор, продължил цели пет години, така че мускулатурата на болния атрофирала и той трябвало да бъде хранен по изкуствен път. Ако този случай бе поставен на обсъждане пред лекари, със сигурност някой от тях би попитал дали няма да е по-добре да се сложи край на мъките на този човек. Е, краят на историята даде най-добрия възможен отговор на подобен въпрос. Един ден пациентът пожела отново да започне да се храни както преди и да стане от леглото. Започна да се упражнява да ходи и след време закърнелите мускули отново бяха в състояние да го държат на крака. Няколко седмици по-късно той бе изписан и скоро започна да изнася доклади във вечерни университети за пътешествията си от времето преди да заболее. По-късно в приятелски кръг разкри някои подробности от времето на заболяването си, за нещастие на някои от санитарите, които не се бяха отнасяли твърде добре с него, тъй като не бяха предполагали, че години по-късно той ще бъде в състояние да опише преживяваното със смислени думи.
Възможна е и следната аргументация: страдащият от психотично заболяване е неспособен да възприеме собствения си интерес, така че като заместници на болната му воля ние, лекарите, трябва да сложим край на живота му, тъй като болният най-вероятно сам би сторил това, ако умопомрачението не му пречеше да схване недостатъка си. Ние сме на съвсем друго мнение. Лекарят трябва да служи на волята и правото на живот на болния, а не да отрича тази му воля или това право. В този смисъл е поучителен следният пример: млад лекар бе заболял от меланосарком и сам вече си бе поставил правилната диагноза. Колегите му напразно се опитваха да го убедят, че урината му случайно е била подменена с тази на някой от пациентите: той се промъкна през нощта в лабораторията и сам направи изследвания. С напредването на болестта близките му започнаха да се опасяват от опит за самоубийство. Какво направи обаче болният лекар? Той започна все по-силно да се съмнява в първоначалната си – правилна – диагноза. Когато се появиха метастази в черния дроб, той започна да си открива безобидни заболявания на черния дроб. Така неволно се самозаблуждаваше, воден от избуялата в последните стадии на заболяването воля за живот. Тъкмо тази воля за живот трябва да уважаваме, а не против нея, в името на някаква идеология, да отричаме на човека правото на живот.
Често бива изтъкван друг един аргумент, а именно че страдащите от неизлечими душевни заболявания (и най-вече духовно непълноценните по рождение) представляват икономическо бреме за обществото, непродуктивни са и с нищо не служат на общността. Как стои въпросът с тази аргументация? В действителност идиотите, които карат ръчна количка например, са „по-продуктивни“ от, да кажем, побелелите старци, седящи в някой старчески дом. Но дори и онези, които се ръководят единствено от критерия на полезността за общността, биха се отвратили от идеята да бъде сложен край на живота им заради тяхната непродуктивност. Защото всеки ще признае, че някой обичан от близките си човек представлява незаменимият обект на тази обич, което придава смисъл (пък било то чисто пасивен) на живота му. Не всички обаче знаят, че по правило тъкмо умствено изоставащите деца в своята безпомощност са особено обичани и обградени с най-нежни грижи от страна на родителите си.
Според нас лекарят е подвластен на безусловния си дълг да спасява тогава, когато може, дори в случаите, когато има работа с пациент, направил опит да сложи край на живота си и чийто живот виси на косъм. В подобна ситуация лекарят е изправен пред въпроса дали трябва да остави самоубиеца на избраната от самия него участ или не, дали трябва да се противопостави на волята му или да я уважи. Някой би могъл да отвърне, че лекарят, който в случай на опит за самоубийство прибягва до терапевтична намеса, се вживява в ролята на съдбата, вместо да я остави да свърши своето. На това отвръщаме: ако „съдбата“ искаше да остави въпросния, уморен от живота, човек да умре, тя щеше да намери начини и средства да направи така, че лекарската намеса да се окаже закъсняла. Щом обаче тя го е оставила все още жив в ръцете на лекаря, този лекар трябва да постъпи като такъв, а не да се вживява в ролята на съдия, който въз основа на лични светогледни приумици или напълно произволно решава дали някой трябва да съществува или не.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0