На Радослава

На перона беше пълно с хора. Родители, приятели, деца и всички посрещаха своите синове, братя, мъже. Изпитах малко неприятно чувство от това, че мен никой не ме чакаше, но не го показах и за миг. Премина в устата ми само като лош вкус. Все пак аз съм Капитан от Кавалерията на Негово Величество и повечето от мъжете около мен са моите подчинени. Аз съм техен авторитет и пример за подражание. Да не говорим, че съм от род на все достойни мъже, доказали своята преданост към Короната и Родината. Всички се връщахме от маневри и тактически приготовления за предстоящата война. Бяха ни разпуснали за три дни, за да се видим с близките си и да се насърчим.

Нали все пак за тях се бием и умираме! Може би пак да си изясним /да нямаме съмнение/ смисъла на всичко това. Аз поне нямах колебания и това го показвах във всичко. Все пак под мое командване бе цял полк от Кавалерията. Моите момчета ме следваха като един. С някои от тях сме съученици от Военното училище, други са синове на семействата, които се грижеха за земите на рода ми. Бях много горд с тях. Предани, верни и смели. В боя връхлитахме като стихия. Това си мислех, вървейки по перона, пълен с хора, когато очите ни се срещнаха. За един кратък миг, като песъчинка от вечността, се случи това и ме погълна.

В този миг всичко изгуби смисъл. Олюлях се, но запазих самообладание. Поех дълбоко въздух – това ми донесе непоносима болка в гърдите, но продължих твърдата си и уверена крачка напред. Прибрах се много бързо. Целунах майка си, която единствено ми липсваше и жадувах да видя. С татко си отдадохме чест с мъжкото ни ръкостискане, все пак като министър на войната в момента беше изключително зает. Изтичах по стълбите нагоре до стаята си, отпуснах се и чак сега емоцията се разля в мен като океан. Сърцето запрепуска, кръвта нахлу в главата ми и щеше да я пръсне, краката не ме задържаха и аз се проснах по очи на леглото. Очи, вперени в едно едничко видение.

Целият този образ, стоящ пред мен, очите и усмивката й, поеха ускорения ми пулс и дори задъхан или без дъх, не мога да определя, всичко битуваше, съществуваше, но като някакъв друг непознат за мен свят. Изгубих се. Дали изобщо бях заспивал или не, също не знаех, но от прозореца усетих полъха на идващия ден и се изправих. Пак с усещането за мигновение. Всичко беше с космическа скорост или пък беше замръзнало в застой, изглеждаше ми еднакво. Погледнах през прозореца и видях пейзаж, който ми се стори, че виждам за първи път. Мъгла обгръщаше началото на деня и нищо не можеше да се различи. Само светлината на слънцето подсказваше за зараждащия се нов ден. Той се бореше да пробие пелената, вдъхвайки сякаш жизнено дихание. Очертаваше и разкриваше всичко по нов начин.

Помня поляните с огромния дъб в средата, потока в долината, хребетите на югоизток, които ограждаха земите ни… исках да им разкрия чувствата си. Бяха ми близки, а и исках да споделям, исках да крещя пред цялата Вселена. Вдишвам и я усещам, тя присъства навсякъде. Не искам да я издишам. Ревнувам за всяка глъдка въздух. Ненаситен вдишвам запъхтян, все по-начесто като след целодневна езда. Виждам я как ми помахва с тревичката. Виждам силуета й под дъба. Клоните му ми заприличаха на ръцете й, сякаш ме викат с жест между листата със същата грейнала усмивка и приканващ поглед. Ревнувам дори от дървото. Вятърът я галеше преди мен, птичките я виждаха преди мен и радостно й подсвирваха. Росата я обливаше преди мен, земята я понасяше преди мен, слънцето я огряваше преди мен и денят я обгръщаше преди мен. Болеше ме от всичко това. Но пък можех да я усетя във всичкото това и така то придобиваше смисъл. Чак
сега ми се разкри и засия, можех да се пресегна и да я докосна. Да я поздравя в тревичката с калинката на нея.

Намирах я навсякъде. Вдишвах я от всичко и задържах дъха си безкрай. Не исках да я пусна. Изпивах я с поглед от росата. Чувах смеха й в птичките. Разговарях си с нея във вятъра. Не знаех как ще продължа занапред. Натиснах звънеца и помолих да извикат моя доверен помощник. Той познаваше всички и всичко в града. Имаше си специален талант. Никога не му позволявах да ми донася клюкарски сведения за когото или каквото и да било, но в момента само той можеше да ми помогне. Разказах му с военна точност описанието й, като се стремях максимално да укрия подбудите си, помолих да я покани на среща под дъба днес по пладне. Сега със сигурност времето замря болезнено. Опитах се да го запълня с душ, закуска и обличане на парадната ми униформа, но това бе за кратко. После отново ме погълна напрегнато очакване. Нищо не можеше да се сравни с това страдание за предстоящата ни среща, а аз съм се сражавал в дузина битки и след няколко дни ми предстоеше нова. Въпреки всичко устоях и срещата наближи. Запътих се по пътеката към дъба. Дали винаги е бил толкова внушителен? Препъвах се по пътека все едно ходех и по нея за първи път.

Под дъба зърнах силует. Това ме ободри, концентрира и подреди. Отново бях хладнокръвния Капитан от Кавалерията на Негово Величество, но когато я достигнах и очите ни се срещнаха, отново потънах в онази безкрайна прегръдка на вечността. С ясно съзнание й се предадох. Всичко отново спря или ни погълна безкрая, не мога да определя. Усетих една мравка в тревата близо до ботуша ми, нарамила товара си, как вдигна глава, погледна и с разбираща усмивка ме заобиколи. Чух близкото жужене на пчелата над цъфналото цвете как сякаш ми каза: „Тръгвам! Няма да Ви притеснявам!“ Песента на птички от клона на дъба над нас придоби потаен, приглушен звук в хармония със случващото се. Дори потокът в далечната долина чух как забърза по камъните си надолу в игрив и радостен бяг, в едно с ритъма на сърцето ми. Клоните на дъба, разлюляни от вятъра се здрависваха приятелски в радостно съгласие и дори Слънцето спря движението на облака, за да ни се усмихне одобрително.

Представих се с дискретен поклон, на което и тя отвърна подобаващо и поехме по пътя на един
стандартен разговор. Това ми помогна да се съвзема и въпреки, че бях изцяло под нейна власт , все пак се постарах да чуя нещо от разговора ни. Брат й също бил войник – ефрейтор в 7-ми пехотен взвод на Негово Величество, както и баща й, каза тя и че според нея врагът ни нямал шанс пред добре въоръжената ни и отлично подготвена наша армия:

– Все пак всеки трябва да изпълни дълга си към Краля и Отечеството! – каза тя.
Това ме потресе. Аз вярвах в това, което тя каза, но точно в този момент този дълг ми се стовари като огромна канара, тежест, която не можех или по-скоро не исках да нося. Дори парадната ми униформа ме стягаше, дотам че въздух не ми достигаше. Отклоних поглед от нея и тръгнах с малки крачки встрани в лека разходка. Тази маневра ми позволи да разкопчая горното копче на куртката си – нещо, което не бих си позволил при никакви обстоятелства, като поведох и разговора ни в друга посока. И така, през родовете на семействата ни, най-новите достижения на науката, малко история и радостната новина за новородения наследник на короната, времето отлетя като ангелско присъствие.

Така я възприемах аз, като видение. Но в нашия свят един кралски офицер и една неомъжена девойка не бива да остават насаме за дълго. Със същата фина деликатност тя намекна за това, аз реагирах като войник и завърших с пожелание за благоденствие на семейството и късмет на брат й в предстоящите събития. Пак с поклон, срещата приключи. Отново болката на очакването се загнезди в гърдите, но все пак знаех, че ще я видя на приема, организиран у дома от баща ми вечерта на утрешния ден. Преживявах срещата ни отново и отново. Не помня почти нищо от разговора, но помня всичко, което докоснах, вдишах и вкусих. Помня всеки кичур на косата й, затаен дъх и смях. Музиката на гласа й, всяка нейна стъпка по тревата, дрехата около раменете и ханша й, както и ударите на сърцето, които подскачаха под гръдта й. Малко се поизчервих от тези мисли, но усетих в устата си сладостта им.

На следващия ден трябваше да се срещна с поданиците, които се грижеха за земите ни.
– Те много те обичат и ще се радват да те видят! – каза баща ми.
Той подбира думите си много внимателно, защото знае, че като министър на войната се изпълняват безусловно. Аз се подчиних на волята му и рано сутринта препуснах към хребетите, за да се срещна с поданиците и да участвам заедно с тях в един тържествен обяд в моя чест. Те наистина много ме обичаха. Все пак ме познават от малък, а и синовете им бяха под мое командване. Посрещнаха ме много радушно, като собствен син. Прав беше татко, тази любов наистина окуражава войника. Синовете им ми отдадоха чест, а дъщерите им свенливо ми се поклониха. Бях свикнал с този поглед от страна на неомъжените девойки. И докато преди го пренебрегвах и дори неглижирах, сега отдадох почит и им се поклоних на всяка една поотделно. Вече добре разбирах страстта зад това. Това ги смути, но и зарадва. После се разходихме из земите ни около хребетите. Обиколихме и конюшните, откъдето беше и моята двугодишна кобила. Познавах всичките коне още от раждането им.

По пладне се събрахме в къщата за тържествения обяд. Молитвата за освещаване на трапезата я изказах аз. Помолих се и за това всички присъстващи да се завърнем живи и здрави при майките си – думи, които сякаш чувах във въздишките им. На сбогуване всеки с мъка сдържаше сълзите си и аз включително, но все пак трябваше да бързам, за да се подготвя за приема. На приема братовчедка ми, заедно с моя помощник, ме представиха на всички присъстващи. Разбира се, погледите на неомъжените девойки отново издаваха стеснителност и свенливост, но също надежда и очакване.

Изящно пременени, всяка търсеше в себе си смелостта и храбростта, за да стои и понесе на крехките си рамене товарът, който и мен щеше да смаже – да бъдеш желан и да желаеш. Бреме, което достойно носеха, а това заслужаваше моя поклон. В момента, в който я видях на предните редици, очакваща със същата сияеща усмивка повторната ни среща, цялата ми храброст се изпари и аз просто я подминах. Нямаше да имам сили да застана пред нея и всички да видят любовта ми. Подобен скандал в такъв момент беше немислим, а и за мен тази любов беше тъй чиста, че не исках никой дори с поглед или мисъл да се докосва до нея. Побързах и взех чаша с шампанско, която изпих малко по-бързичко от общоприетото. Застанах встрани и започнах диалог вътре в себе си относно кое може и кое не. Скандалът допустим ли е и ако “Да!”, кога би било най-подходящото време за него?

Ами баща ми? Ами нейните родители? А предстоящата битка? Да танцувам ли изобщо… Може би с няколко дами, за да се разбере, че още не съм си избрал жена, и какви ли не още странни решения се блъскаха в ума ми. Ако продължаваше тази агония по-дълго време, със сигурно щях да откача. Можеше дори изобщо да не танцувам. Дали това щеше да я обиди или вече я бях обидил? Болката напираше в гърдите ми. Потърсих я с поглед и отново се намерихме. Тръгнах инстинктивно. Хванах се за нея и просто не изпусках погледа й. И тя тръгна към мен. Срещнахме се по средата. Музиката започна. Започнах танца на живота си. Показах любовта ни на целия свят и това ме изпълни с гордост. Бях готов за тази битка на живот и смърт. През цялото време не свалихме погледите си един от друг и в края на танца й прошепнах най-трудните думи, излизали някога от устата ми:
– Обичам те!

Поклоних се, целунах ръката й и тръгнах на война. Наистина сега всичко имаше истински, жив и верен смисъл. Сбогувах се с майка си и потеглих към поделението. Пристигнах навреме, рано сутринта. Събраха ни всичките офицери за последни указания и всеки се зае с подготовката на своята войскова част. Нямаше никакво излишно говорене. Даже беше тихо. Чуваха се кратки команди и още по-кратки отговори. Тракане на снаряжение и пръхтене на коне. Всичко се подреждаше като картина изпод четката на някой невидим художник. Исках да отида при врага и да му кажа, че сега вече имам какво да губя. Искам да обичам, искам да живея. Искам да им кажа, че не ме разбират. Искам да ги попитам:
– А вие обичате ли?

Тогава за какво воюваме или пък е именно за това?! Но по това, че обичаме и сме обичани, ние даже си приличаме. Вглеждах се в лицата на момчетата си, дали и те си задаваха същите въпроси? Наближи времето и военната машината се раздвижи, като перфектно смазан механизъм. По команда артилерията започна своята песен, сипейки дъжд от снаряди върху противника. Дори по този звук можеше да се чуе мощта и превъзходството на оръдията ни. За да не останат без пехота, врагът изпрати кавалерията си в атака. Разбира се, беше грешна стратегия, но нямаше избор. Наши малки отряди от по 11-12 кавалеристи прорязваха стройната редица на врага с мълниеносни атаки, взимаха по няколко жертви и даваха по толкова. И така 4-5 пъти. Това не спря атаката, но разреди формацията. След тях аз на свой ред поведох основната кавалерия и ударих разстроените им редици фронтално. Нямаха вече избор и изпратиха в пълна атака пехотата си. Всичко започна да се слива. Един мащабен хаос, където всеки е враг. Трябва само да запомниш посоката. Мислите ми обаче поеха в друга посока.

Отново се върнах под дъба и тя пак беше там. Вече си говорихме открито за истинната Любов. За
нея, за мен, за нас. Битката си вървеше, но аз не бях там. Носех се някак над нея. Там също разпознах и други като мен – братя по мечта. Всеки я живееше сега.

Не помня живота си, беше като на сън, но сега с Любовта влязох в Живота.
Няма сбогуване, има само Любов!

*Бел. авт.: ефуош от бохарски – воля, желание

/Янко Богатинов/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0