/Из Писмо на Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман/
Циклите започват с космогоничния мит “Музиката на Айнурите”. Там се разкриват боговете и Валарите (или всемогъщите – англицизирани с думата “богове”). Те са, както бихме се изразили, ангелски същества, чиято функция е да упражняват предадената им власт в своите сфери (на управление и ръководство, но не и на сътворение, създаване или пресъздаване). Те са “божествени”, т.е. първоначално са били “отвън” и са съществували преди сътворението на света. Тяхната власт и сила идва от знанието им за космогоничната драма, която те възприемат най-напред като драма (т.е. както ние възприемаме разказ, съчинен от другиго), а после като “реалност”. От гледна точка на чисто повествователния подход това, разбира се, цели да бъдат осигурени същества с красота, мощ и величие от същия порядък като тези на “боговете” от висшата митология и същевременно да са приемливи – поне донякъде – за ум, който вярва в Светата Tроица.
След това бързо се преминава към историята на елфите, или към самия “Силмарилион”; към света, както го възприемаме ние, но разбира се, преобразен в полумитичен стил – този свят взаимодейства с разумни и телесни създания, повече или по-малко сравними с нас самите. Знанието за Драмата на Сътворението е непълно – непълно у всеки отделен бог и непълно дори ако се обединят всички познания на пантеона. Защото (отчасти за да се изкупи злото на бунтовния Мелкор, отчасти за довършване на цялото в най-тънки подробности) Създателят не е разкрил всичко. Двете главни тайни са сътворяването и същността на Чедата на Бога. Боговете знаят само, че те ще дойдат в уреченото време. Така Чедата на Бога са сродни и първично обвързани, но и първично различни. Тъй като са и нещо съвсем “друго” за боговете, в чието създаване те не са изиграли роля и не представляват особен обект на желание и обич за тях. Това са Първородните, елфите, и Къснородените, хората. Участта на елфите е да бъдат безсмъртни, да обичат красотата на света, дa я довеждат до пълен разцвет със своите дарби за деликатност, съвършенство, да траят, докато трае и тя, да не я напускат дори когато е “убита”, а да се връщат – и все пак, когато дойдат Къснородените, да ги учат, да им проправят път, да “вехнат”, докато Къснородените растат и усвояват живота, от който тръгват и едните, и другите. Участта (или Дарът) на хората е тяхната смъртност, свободата от кръговете на света. Тъй като гледната точка на целия цикъл е елфическа, смъртността не се обяснява митично – тя е загадка на Бога, за която се знае само, че “укрит е замисълът на Бога за хората”: скръб и завист за безсмъртните елфи.
Както казвам, легендарният “Силмарилион” е своеобразен и се различава от всички други подобни творби, които познавам, по това, че не е антропоцентричен. В центъра на погледа и интереса не са хората, а “елфите”. Неизбежно хората се намесват – в края на краищата авторът е човек и ако има читатели, те ще са хора, а хората трябва да се появяват в нашите разкази такива, каквито са, а не преобразени или частично представени като елфи, джуджета, хобити и т.н. Но те си остават в периферията – дошли по-късно и затова второстепенни герои въпреки растящото им значение.
В космогонията има падение – можем да го наречем падение на ангелите. Макар и съвсем различно по форма от това в християнския мит. Тези разкази са “нови”, те не произхождат пряко от други митове и легенди, но неизбежно трябва да съдържат значителна част от широко разпространените древни мотиви или елементи. В края на краищата аз вярвам, че легендите и митовете до голяма степен са сътворени от “истина” и на практика ни представят нейни аспекти, които могат да се възприемат само по този начин, и много отдавна някои истини и поуки от този тип са били открити и трябва винаги да се появяват отново. Не може да има “история” без падение – в крайна сметка всички разкази са за падението, – поне не за човешките умове, каквито ги притежаваме и познаваме.
И тъй, елфите имат падение, преди техният “разказ” да се превърне в история. (По обяснените вече причини никъде не се споменава първото падение на човека – хората излизат на сцената едва когато то е отдавна отминало и само се носи мълва, че за известно време са паднали под властта на Врага, а сетне някои от тях са се разкаяли.) Основното повествование, същинският “Силмарилион”, разказва за падението на най-надарените елфически племена, изгнанието им от Валинор (своеобразен рай и дом на Боговете) в далечния Запад, завръщането им в Средната земя, тяхното родно място, отдавна попаднало под властта на Врага, и войните им срещу него, в които силата на елфите все още е видима и реална. Името идва от факта, че събитията са изтъкани около съдбата и значението на Силмарилите (“сияние на чистата светлина”), наричани още Първичните Безценни камъни. Чрез сътворяването им е символизирана главно под-творческата функция на елфите, но Силмарилите са нещо повече от обикновени прекрасни творения. Има светлина. Това е светлината на Валинор, станала видима чрез двете Дървета, Сребърното и Златното. Врагът ги е унищожил от злоба и Валинор е помръкнал, макар че от тях, преди да загинат окончателно, е извлечена светлината на Слънцето и Луната. (Подчертаната разлика тук между тези и повечето други легенди е в това, че Слънцето се явява не като божествен символ, а като заместител, и “Слънчевата светлина” (светът под слънцето) става нарицателно за света след падението и изопаченото, несъвършено виждане.)
Но върховният майстор на елфите (Феанор) е пленил светлината на Валинор в три върховни безценни камъка, наречени Силмарили, преди Дърветата да бъдат осквернени или погубени. Така оттогава насетне тази светлина живее единствено в тия камъни. Падението на елфите идва чрез собственическото поведение на Феанор и седмината му синове към камъните. Те са похитени от Врага, вградени в неговата желязна корона и охранявани в непристъпната му крепост. Синовете на Феанор дават страшна и светотатствена клетва за вражда и мъст срещу всеки, та бил той и от боговете, който дръзне да претендира за права над Силмарилите. Те покваряват и повечето си сродници, които се вдигат на бунт против боговете, напускат рая и отиват да водят обречени войни срещу Врага. Първият плод на тяхното падение е война в рая, убийство на елфи от елфи и това заедно със злокобната клетва помрачава целия им сетнешен героизъм, като поражда предателства и проваля всички победи. “Силмарилион” е история на Войната на елфите-изгнаници срещу Врага, която се води в Северозапада на света (Средната земя). В нея са вплетени няколко разказа за победата и трагедията и всичко завършва с катастрофа и изчезване на Древния свят, света на дългата Първа епоха. Безценните камъни са възвърнати (чрез финалната намеса на боговете) само за да бъдат загубени навеки за елфите – единият в морето, другият в заемните дълбини, а третият като небесна звезда. Тази поредица от легенди приключва с видение за края на света, неговото разрушаване и пресътворяване и завръщането на Силмарилите и “светлината отпреди Слънцето” – след една последна битка, която, предполагам, е повлияна най-вече от норвежкото видение за Рагнарьок, макар и да не прилича особено на него.
Докато историите стават все по-малко митични и все повече заприличват на предания и балади, в тях се вплитат хората. Най-често това са “добри хора” – родове и техните предводители, които са отхвърлили службата на злото и чувайки слухове за Боговете от Запада и върховните елфи, бягат на запад и се срещат с елфите изгнаници в разгара на тяхната война. Хората, които се появяват, са предимно от Трите рода на Бащите човешки, чиито вождове стават съюзници на елфическите владетели. Контактът между хората и елфите вече предвещава историята на следващите епохи и като лайтмотив се появява идеята, че у хората (каквито са днес) има примес на “кръв” и наследственост от елфите и че изкуството и поезията на хората до голяма степен зависят от нея, или поне се изменят под нейно влияние. Затова има два брака между простосмъртни и елфи – като по-късно и двата се сливат в потомството на Еарендил, представено от Елронд Полуелф, който се появява във всички истории, дори и в “Хобит”. Главната от всички истории в “Силмарилион” и една от най-пълно разработените е “Историята на Берен и Лутиен, елфическата девойка”. Тук, между другото, срещаме първия пример на мотива (който ще стане доминиращ при хобитите), че големите политики на световната история, “колелата на света”, често се въртят не от владетели и губернатори, дори не от боговете, а от привидно незнайните и слабите – поради тайния живот на сътворението и онази част, неизвестна на всички мъдреци освен на Единствения, която въвежда Чедата на Боговете в Драмата. Именно прокуденият простосмъртен Берен успява (с помощта на Лутиен, обикновена девойка, макар и от кралско елфическо потекло) там, където са се проваляли армии и доблестни бойци: той прониква в твърдината на Врага и изтръгва от Желязната корона единия Силмарил. Така спечелва ръката на Лутиен и постига първия брак между безсмъртни и простосмъртни.
Като история това е героично-приказна балада (според мен красива и силна), която може да бъде възприета сама по себе си само с най-общи, смътни познания за историческия фон. Но тя е и основна връзка в цикъла, който без нея ще загуби пълния си смисъл. Защото добиването на Силмарила, тази върховна победа, води до катастрофа. Клетвата на Феаноровите синове става осъществима и страстта за Силмарилите довежда до гибел всички елфически кралства.
Има и други разкази, разработени почти също тъй цялостно, и все пак несвързани с общата история. Например “Децата на Хурин”, трагичната повест за Турин Турамбар и неговата сестра Ниниел – където героят е Турин, фигура, която би могло да се каже (от хора, които харесват тия неща, макар да не са твърде полезни), че е взела елементи от Сигурд Волсунга, Едип и финския Кулерво. Или “Падането на Гондолин” – главната елфическа твърдина. И разказът на всички разкази за “Еарендил Скиталеца”. Той е важен като герой, който довежда “Силмарилион” до края, а също и защото чрез потомството си осигурява основните връзки и герои на преданието от по-сетнешните епохи. Неговата функция като представител на двата рода, елфически и човешки, е да намери морски път обратно към страната на Боговете и като посланик да ги убеди отново да помислят за Изгнаниците, да ги съжалят и спасят от Врага. Съпругата му Елвинг произхожда от Лутиен и все още притежава Силмарила. Но проклятието продължава да действа и домът на Еарендил е унищожен от Феаноровите синове. Това обаче дава решението: Елвинг се хвърля в морето, за да спаси Силмарила, идва при Еарендил и с мощта на великия Камък те най-сетне стигат до Валинор и изпълняват заръката – на висока цена, вече никога да не се завърнат сред елфи и хора. Тогава боговете отново пристъпват към действие, от Запада идва велика сила и Твърдината на Врага е унищожена; а той самият е изхвърлен от Света в Пустотата, та вече никога да не се появи в телесна форма. Останалите два Силмарила са изтръгнати от Желязната корона само за да бъдат отново изгубени. Принудени от клетвата си, последните двама синове на Феанор ги открадват и са унищожени от тях, единият се хвърля в морето, другият – в земните дълбини. Корабът на Еарендил, увенчан с последния Силмарил, е издигнат в небето като най-ярка звезда. Тъй свършва “Силмарилион” и заедно с него преданието за Първата епоха.
