/Из Писмо на Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман/
Следващият цикъл разказва или би желал да разкаже за Втората епоха. Но за Земята това са мрачни времена и малко от тогавашната история може (и трябва) да бъде разказана. Във великите битки срещу Първия Враг земите са разбити и съсипани, а Западът на Средната земя е опустошен. Узнаваме, че елфите изгнаници са получили ако не заповед, то поне строг съвет да се върнат на Запад и там да намерят покой. Вече няма да живеят постоянно във Валинор, а на Самотния остров Ересея, откъдето се вижда Блаженото кралство. Хората от Трите рода са възнаградени за своята доблест и вярност, като им е разрешено да живеят “най-далече на запад от всички простосмъртни”, на великия остров Нуменоре, една своеобразна Атлантида. Разбира се, боговете не могат да отменят простосмъртната им прокоба или дарба от Бога, но Нуменорците имат дълъг живот. Те вдигат платна, напускат Средната земя и създават велико кралство на мореплаватели там, откъдето може да се съзре Ересея (но не и Валинор). Повечето от Върховните елфи също се връщат на Запад. Не всички. Някои хора, сродни на Нуменорците, остават по земите недалече от морските брегове. Някои от Изгнаниците не се завръщат или отлагат завръщането (защото пътят на запад е винаги открит за безсмъртните, а корабите в Сивите заливи – вечно готови да отплават). Освен това орките, гоблините и другите чудовища, създадени от Първия враг, не са напълно унищожени. А остава и Саурон. В “Силмарилион” и преданията за Първата епоха Саурон е обитател на Валинор, изкусен да постъпи на служба при Врага и да стане негов главен пълководец и слуга. От страх той се разкайва, когато Първият враг е окончателно победен, но в крайна сметка не изпълнява каквото му е заповядано – да се яви на съд пред боговете. Остава в Средната земя. Много бавно, започвайки от добри мотиви: да се пребори с разрухата в Средната земя, “занемарена от боговете”, той се превръща в ново въплъщение на Злото, в твар, жадуваща за Пълна власт – и затова изгарян от още по-люта ненавист (особено към боговете и елфите). През целия здрач на Втората епоха Сянката на Изтока на Средната земя все по-силно налага своята власт върху хората – които се множат, докато елфите започват да чезнат. Така се оформят трите основни теми: Отлагащите елфи, които се задържат в Средната земя; израстването на Саурон до нов Мрачен владетел, господар и божество на хората; и Нуменор-Атлантида. Те са разгледани аналитично в две Предания или Летописи: “Всевластните пръстени” и “Падането на Нуменор”. И двете са важна основа за “Хобит” и неговото продължение.
В първия разказ виждаме нещо като второ падение или поне “грешка” на елфите. По принцип няма нищо нередно в тяхното неблагоразумно оставане, все още печално с … (липсва част от текста в самия ръкопис) … простосмъртните земи на техните някогашни героични подвизи. Но те искат невъзможното. Искат мира, блаженството и съвършените спомени на “Запада” и все пак да останат на простосмъртната земя, където техният престиж като върховен народ над дивите елфи, джуджетата и хората е далеч по-голям, отколкото на дъното на йерархията във Валинор. Така ги обзема натрапчивата мисъл за “залеза” – начина, по който промените на времето (неотменим закон за света под слънцето) се възприемат от тях. Те стават печални, а тяхното изкуство (така да се каже) – антикварно и всичките им усилия всъщност са своеобразно балсамиране – макар да съхраняват и древния мотив на своя род, разхубавяване на земята и изцеление на нейните рани. Чуваме за запазено кралство в крайния Северозапад на това, което е оцеляло от някогашните земи на “Силмарилион”, управлявано от Гилгалад, и за други селища като Имладрис (Ломидол) на Елронд; и за славно обиталище в Ерегион, върху западното подножие на Мъгливите планини, близо до мините Мория, главното кралство на джуджетата през Втората епоха. Там за пръв и единствен път се поражда дружба между обикновено враждуващите народи (на елфите и джуджетата), а ковашкото изкуство достига небивали висини. Но мнозина от елфите се поддават на Саурон. В онези ранни времена той все още е красив, а мотивите му сякаш отчасти се съчетават с тези на елфите – изцеляване на опустошените земи. Саурон намира тяхното слабо място, като намеква, че ако си помагат взаимно, могат да направят Запада на Средната земя красив като Валинор. Всъщност това е прикрита атака срещу боговете и подстрекателство да се опитат да сътворят отделен, независим рай. Гилгалад отхвърля всички подобни предложения, Елронд също. Но в Ерегион започват неуморен труд – и елфите стигат най-близко до заплахата да се поддадат на “магията” и машините. Използвайки знанията на Саурон, те създават Всевластните пръстени (във всичките тези предания “власт” е прокобна и зловеща дума, освен когато се отнася до боговете).
Основната власт (на всички пръстени) е възпирането или забавянето на упадъка, (т.е. “промяната”, смятана за нещо нежелателно), съхраняването на обичаните и желани неща, или поне тяхната видимост – това, в общи линии, е елфически мотив. Но освен това те подсилват естествената мощ на притежателя и така се доближават до “магия”, мотив, който лесно може да бъде покварен към зло и жажда за надмощие. А накрая имат и други сили, произхождащи по-пряко от Саурон (Некромантът, така е наричан, когато хвърля мимолетна сянка и мрачна поличба на страниците на “Хобит”) – например да правят невидимо материалното тяло и да разкриват пред погледа нещата от невидимия свят.
Почти изцяло със собственото си въображение елфите от Ерегион създават трите върховно красиви и могъщи Пръстена, насочени към съхранението на красотата – те не дават невидимост. Но тайно, в подземния Огън на своята Черна земя, Саурон създава Единствения пръстен, Пръстена-повелител, който съдържа мощта на всички останали и ги контролира, тъй че носителят му да вижда мислите на всички, използващи другите пръстени, да властва над всичките им дела и в крайна сметка да ги пороби завинаги. Той обаче си прави сметката, без да помисли за мъдростта и тънката проницателност на елфите. В момента, когато слага Единствения на пръста си, те усещат това, осъзнават тайната му цел и се изплашват. Укриват Трите пръстена така, че дори Саурон не узнава къде са, и те остават неопетнени. Останалите се опитват да унищожат.
В последвалата война между Саурон и елфите Средната земя, особено на запад, е разрушена още по-тежко. Ерегион е превзет и унищожен, а Саурон заграбва много всевластни пръстени. Дава ги за поквара и заробване на онези, които ги приемат (от амбиция или алчност). Оттам идва и “древният стих”, който се явява като лайтмотив на “Властелина на пръстените”:
Tри пръстена за елфите-крале под този небосвод
и седем за джуджетата в дворците им от камък,
да вземат девет хората със краткия живот,
един – за Мрачния владетел с трон от черен пламък
в страната му Мордор, където тегне мрак.
Така Саурон става почти върховен господар на Средната земя. Елфите се укриват на тайни места (все още неразкрити). Последното елфическо кралство на Гилгалад едва се крепи на най-западните брегове, където са пристанищата за Корабите. Елронд Полуелф, синът на Еарендил, поддържа нещо като магическо убежище, наречено Имладрис (в превод Ломидол), на най-източната граница на западните земи. Но Саурон властва над множащите се орди на хората, които не са имали контакт с елфите, а чрез тях – и с истинските и съхранени Валари и богове. Притежавайки Единствения пръстен, той управлява растяща империя от огромната черна кула Барад-дур в Мордор, близо до Огнената планина.
Но за да постигне това, той е принуден да позволи на голяма част от собствената си мощ (често срещан и значим мотив в митовете и приказките) да се прелее в Единствения пръстен. Докато го носи, властта му над света нараства. Но дори да не го носи, тази власт съществува и е в съзвучие с него – той не “отслабва”. Освен ако някой друг завладее пръстена и бъде обладан от него. Ако това се случи, новият собственик (стига да е достатъчно силен и героичен по природа) може да предизвика Саурон, да стане господар на всичко, което той е узнал и сторил след сътворяването на Единствения, и по този начин да го низвергне и да си присвои мястото му. Това е пагубната слабост, която той сам е въвел в своето положение при усилията си (предимно неуспешни) да пороби елфите и от желание да придобие контрол над умовете и волята на слугите си. Има и друга слабост: ако Единственият пръстен бъде премахнат, унищожен, тогава мощта му ще се разпръсне, същината на Саурон ще падне до точката на изчезването и той ще се превърне в сянка, блед спомен за една зла воля. Но той дори не помисля, не се бои от това. Пръстенът не може да бъде унищожен от никого, освен от твореца си. Не може да го разтопи друг огън, освен негаснещият подземен пламък, където е изкован – а той е недостъпен, в Мордор. А и тъй велика е коварната сила на Пръстена, че който го използва, бива поробен от него; не е по силите на ничия воля (освен неговата собствена) да го нарани, захвърли или пренебрегне. Така си мисли Саурон. Така или иначе, Пръстенът е на пръста му.
