Избавление

Настъпил решителният момент. Първо се спуснало патето и тихичко пристъпило встрани от вълка, който сладко-сладко похърквал. После слязла Доби, а зайчето все се бавело и отстъпвало назад.

– Ох, Хрумко, просто не мога да сляза, само като погледна вълка, се разтрепервам – вайкал се Мирко, а зъбите му силно тракали.

Не се страхувай, Мирко, ще успееш. Щом се ужасяваш от вълка, тогава не го поглеждай. Когато се спускаш покрай него, гледай право във въжето.

Мирко повярвал на тези насърчителни думи и се престрашил. Съсредоточил погледа си към въжето и бавно се спуснал. Всичко минало благополучно – вълкът си спял и не помръдвал. Последен се спуснал Хрумко, помахал с опашка на другите да го последват и всички тихо тръгнали след него. Когато се отдалечили достатъчно, се затичали. Накрая, за да загуби вълкът следите им, нагазили малко в потока и повървели покрай брега.

А потокът бил все по-буен, дърветата оредявали, ставало все по-светло. Това бил краят на гората и животните закрачили с удвоени сили. Последни дървета, малко храсталаци и зад тях – прекрасна гледка – голямата река, която търсели, течала широка и спокойна през поляните, нататък се виждали зелени възвишения, а сребристата линия на реката светела като път през тях.

Най-после сърцата на нашите приятели се отпуснали и зарадвали. Всички седнали на меката трева и заприказвали един през друг. Не можели да се нарадват на лисичето, което било героят на деня. Надпреварвали се да го хвалят за многобройните идеи, с които ги спасило. Но тъй като Хрумко бил скромен и не искал да говорят за него, веднага сменил темата. Той помолил Мирко да му разкаже по-подробно за Чудната градина, за която бил чул съвсем малко предишната вечер, скрит в храстите. Мирко отново започнал да разказва, а останалите притихнали омаяни – не им омръзвало да слушат тази история. 

Само Доби била разсеяна и сякаш умът й бил другаде. А имала за какво да мисли. Защото през цялото време тя таяла лоши чувства към лисичето и все го подозирала. Но през този ден Хрумко толкова пъти им спасил живота, толкова пъти рискувал своя живот заради тях, че сега съвестта я гризяла. И когато настъпила вечерта и всички се приготвили да спят, Доби извикала лисичето настрана и му казала:

– Хрумко, искам да ти се извиня, постъпих много лошо.

– За какво ми се извиняваш, Доби? Нали през целия ден бяхме заедно и не си ми направила нищо лошо – учудил се Хрумко.

– Да, не съм направила, но мислите ми за теб бяха лоши. Винаги съм мразела лисиците и никак не можех спокойно да понеса мисълта, че ще вървиш с нас. Не можех да повярвам на думите ти, че искаш да се промениш. Но ти на дело доказа промяната си и аз видях, че не съм права. Затова те моля да ми простиш.

– Прощавам ти, Доби – казал Хрумко и прегърнал с все още изцапаната си в зелено лапичка кученцето.

Още дълго седели и приказвали. А луната тази вечер изгряла усмихната, защото видяла раждането на едно ново и красиво приятелство.

 

Мечката

Утринното пролетно слънце отдавна погалило с топла ръка земята, но уморени от вчерашните приключения, нашите приятели още спели. Първо се събудило патето – не че си било съвсем отпочинало, но любопитството да види Чудната градина го изгаряло отвътре.

– Хайде, хайде, ставайте – взел да подвиква Любчо на другите. – Време е да тръгваме, вече не сме далеч, да побързаме!

Животните отворили очи малко неохотно, но не станало нужда дълго да ги подканя, защото и техните сърца били изпълнени с нетърпение по-скоро да видят мечтания си нов дом. 

Сега пътят бил по-лек, не се налагало непрекъснато да се оглеждат и ослушват. Имало само няколко хълма за изкачване, но това никак не ги плашело. Когато наближили първия хълм, отнякъде се чули плач и викове:

– Помощ, помощ, няма ли кой да ми помогне?

Плачът бил толкова жалостив, че сърцата на нашите приятели се свили и без да се замислят, те тръгнали да търсят откъде идват виковете. Изкачили изпречилите им се камъни и в открилата се отпред долчинка видели странна гледка. В скалите наблизо се виждал отворът на голяма пещера, който обаче бил здраво затъкнат с един огромен камък. А плачът идвал иззад камъка. Хрумко се приближил и извикал:

– Хей, кой си ти вътре и какво се е случило?

– О, Слава Богу, някой се появи – извикал радостно гласът от пещерата. – Аз съм мечката Грамадана. Всяка година спя зимния си сън в тази пещера. Но преди два дена се събудих от страхотен тътен и открих входа запушен с този грамаден камък, който явно се е откъснал от отсрещната височина и се е търкулнал тук долу при мен. Винаги съм се гордеела с голямата си сила и мислех, че лесно ще го избутам. Но как ли не се опитвах – не можах. А на всичко отгоре се чувствам все по-отпаднала, цяла зима не съм хапвала нищо и ако остана още дълго в пещерата, сигурно ще умра от глад. А вие кои сте?

Разказали те кои са и накъде са тръгнали. Като чула, че отвън се намират зайче, пате, куче и лисиче, мечката попитала с отчаян глас:

– Ама само това ли сте? Няма ли сред вас някое по-голямо и по-силно животно?

– Да, само това сме, но не винаги спасението е в голямата сила, Дана. – отвърнал Мирко. – Знаеш ли Хрумко колко пъти ни спаси живота с бързия си ум.

– Е, добре, дано измислите нещо, във вас ми е надеждата – въздъхнала тежко мечката. – Само по-бързо, че гладът изгаря стомаха ми.

Животните се оттеглили да се посъветват как да отместят камъка. Доби съжалявала, че оставили въжето на дървото при вълка, но така или иначе, тук въжето не можело да помогне – камъкът бил много тежък. И други идеи имало, но все неподходящи. Всички седели замислени, Мирко дори ровел разсеяно земята, а когато Хрумко го погледнал, изведнъж скочил и извикал:

– Ура, измислих! Ще започнем да копаем точно под камъка, докато той хлътне в дупката, а разклати ли се веднъж, после Дана сигурно ще може да го избута сама.

Всички се зарадвали на идеята, само Любчо недоволствал:

– Ама сигурно ще трябва да копаем няколко дена. Кой знае колко ще се забавим … – патето говорело така не защото имало лошо сърце и не искало да помогне на мечката, а понеже било нетърпеливо час по-скоро да стигнат в Чудната градина. 

Но другите казали:

– Ех, пък и ти, Любчо, нима можем да оставим Дана да загине в пещерата? По-добре да се залавяме за работа.

И дружно започнали да копаят. За щастие, земята под камъка била мека, но дори и така работата вървяла бавно, защото лапичките на животните били мънички и бързо се изранили. Слънцето вече прежуряло и всичко живо се изпокрило да обядва и да поспи, но край пещерата трудът не секвал, защото един живот бил в опасност.

Любчо се опитал да копае с човка, но никак не му се удавало и спрял.  Решил вместо да стои и да гледа, да свърши и той нещо полезно и тръгнал да търси храна за другите. На брега на реката открил диви марули, каквито знаел, че Мирко много обича, и спрял да накъса от тях. По едно време видял, че водите на реката носят нещо като голямо черно кълбо. Станало му любопитно какво е това и се приближил да погледне по-добре. Кълбото се оказало  цял рояк пчели, които с всички сили се опитвали да се измъкнат от реката и силно жужали, но водата толкова ги била намокрила, че не успявали да излетят, а все повече потъвали. Някои вече били полуудавени и нямали сили дори да извикат за помощ. Любчо не могъл да понесе тази гледка, скочил веднага във водата и започнал да спасява пчелите, като ги вадел на брега с човката си. Полека-лека успял да ги извади всичките и бил много радостен. Горките пчелички лежали изтощени на брега, но скоро слънцето поизсушило крилцата им, те се посъвзели и казали на Любчо:

– Безкрайно много ти благодарим за това, което извърши, патенце, отсега нататък ти си наш пръв приятел. Ела да ти дадем от нашия ароматен горски мед.

Но Любчо поклатил глава:

– Няма нужда да ми се отплащате, а пък и без това аз не ям мед, така че задръжте си медеца и си вървете поживо-поздраво.

Пчеличките чак избръмчали при мисълта, че някой може да не обича мед. Но какво да се прави?

– Добре, патенце, ако някога имаш нужда от помощ, извикай ни – ние живеем в една хралупа в онова високо дърво ей там – казали пчеличките, помахали с крилца за сбогом и отлетели.

А Любчо накъсал още марули и се върнал при приятелите си. Там работата кипяла, но дупката под камъка не била още достатъчно голяма. Явно било, че ще се наложи да преспят. Слънцето вече залязвало, прелитащите птички подвиквали:

– Време е за сън, време е за сън!

Уморените животни налягали в тревата и толкова бързо заспали, че не чули как луната им прошепнала ласкаво:

– Лека нощ!

 

Отново на свобода

Два дена минали в неуморен труд. Най-после дупката станала по-дълбока и камъкът хлътнал леко в нея. Доби, изплезила езиче от преумора, извикала:

– Дана, ние сме готови, сега е твой ред, напъни се и бутни камъка.

Ала мечката била толкова изтощена от глад, че дори не успяла да се зарадва. С мъка се надигнала и отишла до камъка. Събрала всичките си сили и го побутнала, но той се помръднал едва-едва.

– Не мога да го поместя, нямам сила – разплакала се Дана. – Ако само можеше да хапна нещо…

– Добре, ще ти донесем нещо да се подкрепиш, но какво всъщност ядат мечките? – попитал Мирко.

– Малинки, къпинки, боровинки…- занареждала Дана с тъжен глас – но по това време те още не са узрели. Ех, ако можеше да намерите малко медец, той би ме съживил…

– Медец ли? Че откъде да го вземем? – извикали всички учудени.

Никой не знаел откъде да намерят мед, затова зайчето плахо се обадило:

– А не искаш ли да опиташ малко марули, знаеш ли колко са вкусни…

Но мечката така силно изръмжала при тези думи, че Мирко млъкнал веднага. Изведнъж Любчо се плеснал по главата с крилце и се затичал с всички сили към високото дърво в далечината, стигнал до него и завикал:

– Пчелички, пчелички, покажете се!

Няколко пчели веднага се подали от хралупата и закръжили над Любчо.

– Колко се радваме, че отново те виждаме, патенце, ти все пак реши да ни се обадиш. Какво те води при нас?

– Имам нужда от вашата помощ – обяснил Любчо. – Нали казахте, че може да ми дадете от вашия мед – дошъл съм да взема малко.

– Да не би да си решил да проядеш мед? – захихикали пчеличките.

– Не ми трябва за мен, а за един приятел, който умира от глад. Моля ви, побързайте!

Засуетили се пчеличките и изнесли две големи пити мед. Любчо не можел да ги носи сам, затова изпратил една пчела-пратеник да извика някой от приятелите му. След малко дотичали Хрумко и Доби, грабнали медените пити, поблагодарили и хукнали обратно. Хрумко се покачил на камъка, подал си главата през образувалата се цепнатина и извикал:

– Дана, ставай веднага. Носим ти мед!

– Мед? – удивила се мечката. – Намерили сте мед! – и с нови сили се повдигнала, поела питите, които Хрумко й подал, и заблизала меда толкова бързо, че за броени минути го излапала всичкия. Ех, сега вече можела и да се усмихне. Станала, поразкършила се, погледнала с надежда към късчето синьо небе, сияещо през процепа, и се приближила към камъка. Побутнала го и й се сторил като перце. 

– Пазете се! – извикала Дана на животните отвън и с един напън търкулнала камъка. Изскочила навън и заскачала от радост – танцът й бил малко тромавичък, но от сърце. Само дето едва не настъпила патето – то било толкова мъничко, че изобщо не го забелязала и щяла да го стъпче с големите си лапи, ако в последния момент не било избягало с писък встрани.

– Свободна, свободна, отново съм свободна! – пеела мечката. – Мислех си, че никога вече няма да видя небето и слънцето, да се потъркалям в тревата, да се поотъркам в някое дърво. А сега освен всичко това имам и щастието да срещна приятели като вас. Искам отсега нататък винаги да сме заедно.

– Но, Дана, ние не живеем наблизо, просто минавахме и спряхме тук само заради теб, а сега път ни чака – казало зайчето.

– Добре, тогава ще дойда с вас, където и да отивате – не се поколебала мечката.

Като чуло това, патето я погледнало ужасено и извикало приятелите си настрани:

– Ама вие да не мислите да я вземем с нас?  Само тая мечка ни липсва – каквато е огромна, ще стъпче някого по пътя.

– Ее, Любчо, защо все те е яд на Дана? Сигурно защото одеве без малко да те настъпи, но тя го направи без да иска, затова не й се сърди – примирително казала Доби.

Останалите се съгласили с нея, така че Любчо трябвало да се примири и закрачил след тях с наведена глава. А по пътя Мирко и  Дана спорели кое е по-лошо – да се възгордееш, че си много силен, или пък сърцето ти постоянно да се свива от страх. Слънчицето отгоре ги слушало, подсмивало се и мислело, че нито едното не е хубаво. Но нищо не казвало – знаело, че Мирко и Дана сами ще се досетят за истината, и само им пратило по една целувка – мек слънчев лъч върху  челата им.

/Следва продължение . . . /

 

Автор: Мариана Василева

Илюстрации: Павлина Папазова