Животът с неизчерпаемия си потенциал на форми и начини на съществуване е логосна програма за утвърждаване и развитие на реалности от порядък, хармония и красота. Своеобразният език, изписващ битието, въздига живота като нещо свещено и изключително, много повече от елементарна сума от частици и елементи, свързващи и самовъзпроизвеждащи се в различни комбинации. Човекът, като естествена част от този единен цялостен комплекс от създания с тяхната неповторима ценност и незаменимо място, е в психофизична връзка и зависимост от цялата материална общност. Ценностното отношение към Творението като към нещо осветено, като творческа изява на Святия Дух, е деградирало във времената. Съвременният човек все повече обръща грижата си за него в алчно консуматорство, а делата му, вместо за добър стопанин, говорят за немарливост или идолопоклонство. А предците ни са имали друг ум – в него е била жива представата за целия създаден свят като произлязъл от един първичен свят и носещ неговия отпечатък. Съзнанието за Първоизточник, чрез Който са всички биологични видове и всички форми на материята, все пак остава живо в човека, за което свидетелстват различните обреди, ритуали, традиции и творчество. Въпреки научно-техническият и информационен напредък, човечеството продължава да съхранява изобилие от архетипни образи и символи. Като матрица на неговото въображение и част от субстанцията на вътрешният живот, те намират израз в цялостната човешка дейност и са средство за въздействие и послание.
В митовете и легендите, в апокрифни източници, Светото писание и в съвременната научна литература са вложени вярванията, откровенията и достиженията на човечеството през цялата му хилядолетна история относно разбирането на скритите послания в едни от най-прекрасните и величествени творения в заобикалящия ни свят – растенията.

Произходът на думата растение вероятно идва още от времето на траките. В писмеността им, оставена върху тракийски артефакти се разкриват познанията им освен за външните явления на видимия свят, така и за скритата му същност. В древно-тракийското пиктографско (рисунъчно) писмо от енеолита (5000г. пр.н.ера) със символите звезда, нож и слънце се изписва дума, която се произнася „ра с та/ти“ и се превежда като утре. В последователността на знаците е заложена идеята, че светът (долната земя) е недоброжелателно място, където битуват нощта и злото, и само в издигането към небето е оцеляването на естеството. В свободен превод пиктографските символи могат да се тълкуват така: Има бъдеще (утре) за тези, които се стремят към светлината. Като най-важен фактор, необходим за развитието, светлината оказва влияние върху цялостния изглед на растението, формата, разположението и цвета на листата, влияе на растежа на цветовете и плодовете. Жизненонеобходима за всяко растение (и живо същество), намалената й интензивност забавя жизнените процеси и повишава чувствителността им спрямо болести и патогени, а в своя оптимум осигурява доброто нарастване на здрави растения, с ценни естетични качества и висока продуктивност.

От всички растения дървото е може би най-универсалният символ на духовните механизми и закомерности, действащи зад завесата на видимата реалност. Изправеният ствол, въздигането към небето, вдълбочаването и короната, пълна с плодове говорят на възприятията и на положените архетипи в човека за изобилие, дълговечност и сакралност. В книгата на Енох (слав. версия) се споменава, че дори и небесните същества гледат на Творението с възхищение:

„Ония, които са на небето, знаят всичко, което става на Земята.
…Те наблюдават с възхищение живота на дървото например –
как се покрива с листа, които после окапват…
Те се възхищават и на плодовете, които раждат дървесата
и разбират много добре, че Оня, Който живее вечно, прави за хората всичко.
Те знаят, че всички неща, които стават през всяка година
са неизменно следствие от Господните повеления
и затова, когато Бог реши, всички неща могат да изчезнат.“




Носител на дълбоки послания, дървото присъства като неделима част от иконографията, храмовата живопис и каменопластика не просто като декорация, а като носител на слово, действащо благотворно на осъзнатото и несъзнателното в човека.

Във фолкора и митологията на всички народи се среща мотивът за Световното дърво, което пресъздава идеята за триделното устройство на света – короната символизира горния свят, обиталище на Бог, Неговите ангели и светци, стволът е земното битие, а корените – подземния свят. В индуиската религия дървото Бодхи (вид смокиня) става символ на духовно израстване, когато бъдещ престолонаследник получава просветление под него и се превръща в основна фигура в будизма. Според ислямската традиция на листата на Световното дърво са написани имената на човеците, а ангелът на смъртта събира окапващите по волята на Аллах листа и отвежда определените да умрат. В митовете на скандинавските народи космическото дърво Игдрасил е огромен ясен, свързващ световете, в короната на който бог Один се пренася в жертва за да даде руните (тайно слово) като дар за хората. Африканският му аналог е внушителен боабаб, при маите е дървото Сейба, което крепи небосвода, в митологиите на индианците е тотемен стълб. Всички тези дървета са несъвършени копия на един образцов първообраз, нечовешки модел, запечатан в човешките дълбочини, независимо от религиозната и расовата им принадлежност.

Като знак за релация между видимия и невидимия свят, дървото присъства в легенди и народни приказки, възпято е като вечен символ на живота – често то е от злато, а по клоните му слиза „Млада Бога“, да дарува „добра дарба“. Еквиваленти на Световното дърво присъстват в обредността на мистичната народна практика. Бъдникът – дървото, което гори в огъня през нощта срещу Рождество, гегата на коледарите, суровачката, сватбеното знаме, кумовото дърво са умален модел на Вечното дърво, Негово ритуално присъствие в установения ред от специфични действия в личното или народно свещенодействие. Русалийските празници обединяват множество ритуали за изцеление, в които дървената тояга е задължителен елемент – тя може да е със стилизирана змия, кадуцей в горния край, гега.[1] Всички тези ритуални атрибути по мистичен начин онагледяват вертикалния принцип на лечение и трансформиране на болестта от корена на метафизичната й причина. Всеки ритуал живее като архетип в човешката вътрешност и е по божествен образец, който изисква подражание. Благодарение на подражанието, чрез жестове и знаци, участниците в обреда се проектират както в първичното си въздигнато състояние, така и в първичното време, в което обитава първообраза. Преминавайки мистерийно като през врата от профанното в свещеното време и състояние, човек се възвръща към онази съвършена природа, която носи дълбоко в себе си и в това първоначално състояние, което е изгубил.[2] Ето защо Дървото на Живота символизира човека, който е осъществил целта на творението и през завесата на временното и ограниченото отново се връща в безсмъртие. Съзнанието за грехопадение, смъкнало човека стъпала по-ниско в битието, от това , към което той се чувства призван, е общочовешко чувство, изразено в разнообразни митове и символи. Характерен образ за вярата в небесния произход, от където черпи сили за съзидателност и изобилие в земното си битие, е обърнатото дърво с корени, сочещи нагоре към небето, и клони, падащи надолу към земята. С множеството си клони, които имат един и същ първоизточник, дървото е и образ на цялото човечество.

Годишните пръстени на дървото наподобяват йероглифа на Аза, както и Колелото на живота.

Идеята за дървото като човешки двойник, широко разпространена в културата на народите по света, отразява мирогледната концепция, според която човекът е умален вид (микрокосмос) на Световното дърво (макрокосмос). Запазената в народното творчество древна представа за човешкия образ като еквивалент на дърво на живот намира отражение в твърде често срещания мотив за превръщането на момък и девойка след смъртта им в дървета; дърво, под което лежи болен юнак, не зеленее. Младите се сравняват с младо дръвче, болните със сухо дърво, старецът на голяма фамилия със столовато дърво. В българските народни песни иглолистните дървета, образ на безсмъртието и вечността, се сравняват с мъжа, а по-крехките, слаби, както и овощните дървета изобщо, символ на постоянно променящия се свят, с обновлението, възпроизводството и животворното начало, се сравняват с жената. Преоткривайки символиката на тялото си, на своя антропокосмос, човек достига до нова оценка за себе си. Всеки микрокосмос има своя център, свое идеално и свещено място – една мистична, но реална география, често съвършено непозната и неизучена.

Изследвайки това пространство в себе си, човек се докосва до свещеното – тази точка на пресичане на реалности, която е и Стълб, и Врата към небето. Символиката на дървото се използва и тълкува в християнството – самият Христос става Дърво на Живот, посадено на Голгота и свързвайки като ос измеренията, се превръща във врата. Кръстът, отъждествен с космическото дърво, осъществява невъзможния достъп и осигурява завръщането в рая. Връзката между небето и земята става възможна чрез Него и в Неговото изкачване е спечелването на безсмъртие. В архаичните и първобитни мистики на много племена, в митологията на християнски и нехристиянски народи е залегнал мотивът за изкачване на дърво, лиана, планина и възвръщане в състояние на желаното райско съществуване.
Най-универсалното от мистичните изживявания, явяващо се вход към тази жадувана реалност, е молитвата. Библейските текстове я определят като влизане във „вътрешна стаичка“, онова обиталище на човешкото сърце, където се осъществява мистичното завръщане в рая. Кухината в сърцето, подобно на хралупата вътре в дървото, наподобяваща утроба, стават символ на трансформация, преминаване във друго измерение и ново раждане. Идеята за дървото като портал между два свята е застъпена в обредната ни практика чрез ритуала за провиране на болни хора през хралупи и процепи в дървета, с надежда за чудо и изцеление.

Чрез годишното повтаряне на времената се ражда отново и самото дърво, започвайки своето съществуване с пълен запас от жизнени сили. В тайната на повторното му пресъздаване религиозният човек предвкусва своето собствено възстановяване. Зажаднял за това славно състояние, човек периодично се стреми да го възстанови с помощта на редица ритуали. Така в празничната обредност му се разкрива сакралното измерение на Живота и изживява светостта на своето съществуване като Божествено творение. Колективната памет съхранява във фолклорни теми споменът за онова предисторическо време, в което форма и съдържание са едно, и в празничните събития се отзнаменува възвръщането към първоначалното единство на всеки образ с неговия първообраз, живеещ в небесни места. Всички ритуали възпроизвеждат божествен модел и в тяхното участие има освещаване на време и пространство, опит да се възстанови първоначалното, „чистото“ време място и да се влезе в Света на Живите.[3]

КЪМ ВТОРА ЧАСТ

Автор на статията: Мариана Сичанова
Специалист-биолог

______________________________________________________________________________

Използвана литература:

[1] Библия. 1992. Св. Синод на Българска православна църква, София
[2] Иваничка Георгиева. Българска народна митология. 1993. Изд. Наука и изкуство, София
[3] Мирча Елиаде. Сакралното и профанното. 1998. Изд. Хемус