Живеенето съобразно свети модели и архетипи става живеене със сърцевината и би помогнало за раждането на по-истински и по-цялостен образ в човека. Откриването на зашифрованото би отнело силата на страховете и предразсъдъците, и би въздигнало надеждата за осезаемо и трайно връщане към истинския живот. На съвременният човек му е нужна чувствителност и духовен взор, за да преоткрие смисъла и силата на тези знаци, с които е изписан целия всемир и да прогледа за цялата духовна съкровищница, вложена във пръстния му съд.

Символиката в периодичното умиране и раждане на дървото има своя първоизточник на Небето, а самото Творение се превръща в плоскост, върху която се проектира идеята за периодичното новораждане. Цикличното завръщане към смъртта е необходимо условие за ново начало и във възраждането на дървото е скрит мотива за вечното повторение – всяка година и сезон, месец, ден и миг всичко започва отначало и непрекъснато се подновява.

Разчитането на скритите кодове дава нов прочит на древната традиция да се боготворят и почитат определени дървета.

Дъбът изпъква сред останалите дървета с голямата си знакова сила и заряд. Заради дълголетието си и твърдата си дървесина е символ на продължаващия живот, плодородието и безсмъртието. Синоним на сила и устойчивост, внушавайки мъдрост, достолепие и величие, се счита за свещен от много народи и се смята за единственото дърво, което може да замести храма. В Древен Рим, при келтите и древните германи са се почитали малки дъбрави, които приемали за свещени. В българската народна вяра е била застъпена традицията хората да се черкуват и венчават под стари дъбови дървета, когато в селището е нямало черква. Най-важните обреди ставали под тях и досега там се правят курбани и молебени за дъжд. Погледнато през призмата на образния език вече е ясно, че едно свещено дърво не е боготворено само по себе си, а защото показва нещо повече, нещо свещено и е проявление на сакрална реалност (йерофания).

Спецификата на отделни видове дървета често се използва като код в Свещените писания и качествата им се употребяват в алегоричен смисъл, визирайки състояния на човеци или народи.
Маслината е дърво, което винаги се е свързвало с божествените измерения, от които протича енергия към всички останали светове. В Библията е спомената като първото растение, видяно след потопа – маслиновото клонче, донесено от гълъба в ковчега на Ной, носи послание за надежда и живот. Образът й при древните народи се е свързвал с победата, плодородието и жизнеността, а в християнството ясно говори за Христос. Маслото от плода на дървото е основа за святото масло за помазване, първообразът на което е Христос – Помазаникът. Неслучайно местността, където Той прекарва последната и най-тежка нощ в земния Си живот се нарича Гетсимания – Преса за маслини, в която като отрасъл и плод от „ пъна Иесеев“, Божият Син потича като нетварно миро, освещаващо всички, които го приемат.
Дълголетието и плодородието на маслината е възпято в Псалмите като образ на мирен и благосъстоятелен живот:

„Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза;
Синовете ти – като маслинови клони около твоята трапеза“ (Пс. 128:3)

Съществува поверието, че това дърво никога не умира, защото младите филизи, които излизат в основата на ствола, могат да пораснат и да родят, подновявайки непрекъснато корена.

Смокинята, подобно на маслината, има значителна роля в образността в Свещените писания. Отличава се от останалите плодни дървета със способността да дава до три генерации плод за година и с най-дълбоко разположените корени сред плодните дървета. В евангелските послания нейните качества се използват като код, чрез който символно се говори за фарисейската религия и неспособността й да принася плод. Христос, господарят на лозето, в което расте смокинята, прекарва три години от Своето служение да пътува из Израел да търси плод, но седмица преди смъртта Му е видно, че „религиозното дърво“ е безплодно. Смокинята е картина на юдейската религиозна система, чийто мъртъв религиозен дух е публично прокълнат: „нека повече никой човек да не яде от това дърво“. Дълбочините, до които й е дадено да достига и способността да ражда изобилно правят именно смокинята да се използва като метафора и скрито сравнение, поучително и образно да обяснява целта на съществуването на отделната личност и на цели нации – да се дава плод.

От всички дървета, споменати в Библията, най-хваленото е кедърът. Хубостта му се състои във величавият изглед на хоризонтално разпрострените му клони, оформящи пирамидална корона. Заради осанката си, внушаваща високомерие и превъзнесеност, често е използван от древните пророци като символ на гордост. Кедровата дървесина е с изключителни качества – много красива, приятна на допир и с нежен аромат. Заради своята дълготрайност и благоуханност изделията от нея са много ценни, и понеже не подлежи на гниене, старовременните са я използвали в изработването на саркофази. Патриарх Кирил от Александрия (412-444) сравнява дървесината на кедъра с Тялото Христово като нетленно.

Характеристиките на отделни дървета се използват в обредното наричане – древна практика за призоваване и приемане на блага. Цялата система от слово и обредни действия са отражение на старото вярване на българите за човека като дърво, за връзката му с отвъдната реалност и равновесието между тях. Вярата в магическата сила на словото сбъдва благополучие в живота чрез извикване благите същности, положени в дървото – сила, достойнство, красота, зачеване, развитие, равновесие, покой. Началото на човешкият живот в миналото се е посрещало с редица обреди, включващи мистични словесни формули. Бабата акушерка благославяла детето да влезе в благодатта на плодните дървета – да е като „блага ябълка“, „червена калина“, които заради червените багри на плодовете си са традиционни символи на хубостта.[4] Потупването на децата със зелена или сурова вейка с вярата, че ще пренесе своята жизнена сила, е естествената потребност в човека да претворява своя живот в образи чрез слово и жест, като първичното тук не е единствено пожелание за здраве и благополучие, а въплъщаване на древната концепция за въздигане до едно изгубено състояние. И до днес е запазена традицията в деня на сватбата младоженците да посадят дърво, призовавайки да им бъде според образа му – здрави основи във взаимоотношенията, плодовитост, дълъг семеен живот. Така дървото става олицетворение и на жизненият път на човека, който паднал от клоните на Свещеното дърво като семе на земята, преминава през измерения, за да достигне отново светлината. В българският фолклор образа на дървото украсява редица предмети от бита, глинени и метални съдове, пафти и накити, извезан е в килими, бродерии и шевици, основна фигура е в мистичните ни практики, като помощник във вечната борба за надмощие на светлината над тъмнината.

Художник: Рафал Олбински

Тъждествеността между човекът и дървото, както и метаморфозата на едното в другото, показват живата представа за човешкото същество като обиталище на онзи живот, който протича като животворен сок и се проявява с цялото си многообразие във всичките му елементи. Всяко дърво, като аналог на човека, има своите отличителни белези и характерни качества – едни от тях дават плод и хранят човешкия род, ценната дървесина на други е подходяща за изработване на лодки, кораби и за отопление, здравите корени на трети предотвратяват ерозията. Един вид се различава от друг по изгледа на ствола и клоните; кората, която ги покрива може да е гладка, грапава или набраздена, корените на едни са надълбоко, при други – на повърхността. Голямо е разнообразието във формата, вкуса и свойствата на плодовете им – едни са меки, други са с черупка, съхраняващи различни по форма и размер семена. Водата, извличана от корена, храни сърцевината и кората на стъблото, преминава в клоните и филизите, разпределя се в листата, превръща се в клей, смола и кехлибар и дава растеж на плодовете, който според състава си са сладки, тръпчиви, горчиви, кисели или мазни. Символизмът при плодовете е обусловен освен от специфичните им качества, така и от механизма за предаване на цялата заложена сила в дървото чрез семката (костилката). Листът, физиологично най-активния и жив орган в растението, в който се извършват едни от най-уникалните процеси в природата – фотосинтезa, транспирация, дишане и усвояване на минерални вещества, носи особена символика в своята морфология. Макар и разнообразни по текстура и консистенция (тревисти, кожести, с или без восъчен налеп), с различни видове жилкуване и прикрепване към стъблото, независимо дали е прост лист (с една петура) или сложен (няколко петури към една дръжка), сред дърветата листът се среща най-вече с формата на око/уста, сърце и длан. Тези творчески начала и същности, присъщи на човека, способни да сътворяват и претворяват реалности, не са категория, принадлежаща само на човешката раса, а проява и първопричина за съществуването на целия видим (и невидим) свят от една по-висша Личност.

Присъщо на самата му природа, изразява неговата богоподобна същност и като една от най-великите сили в света, мъдро управлявана, се превръща в предпоставка за промяна и изцеление. По примера на дървото, описано в една от най-непонятните книги („Откровение на св. Иоан“), чиито листа „служат за изцеление на народите“, човек е способен да изцелява битието си чрез съзидателната сила на своя поглед, слово и дела, и да решава по творчески начин възникналите проблеми. Всяко творчество, подобно на откъснато листо, съчетава два сякаш изключващи се и противоположни , но всъщност неразделни процеси. То е полет и издигане в реалността на въз-Духа, но и слизане и материализиране във видимата действителност. Както отронените листа падат на земята и обогатявайки почвата, подобряват нейната структура и газообмен, способността й да задържа влага и създават добра хранителна среда не само за самото дърво, но и наоколо, така в творчеството има отделяне от източника и облагородяване на реалността, подобряване на нейното плодородие и „здраве“.

Художник: Владимир Куш

Образът на дървото, както и всеки образ, е мултивалентен, и неговото частично и непълно тълкуване го прави едностранчив и заблуждаващ. Пълен, следователно и верен, е само този образ, който се възприема като сноп от значения. Като средство за познаване на истинската реалност, те са като „прозорци“ към един свят преди времето и понеже са вечно живи и всеобщо достъпни, благодарение на тях могат да общуват и да се обединяват хора с различни езици, култура и вероизповедание. Образите са и мост към сакралното и в неговото преминаване се добавя още едно име към дългия списък oт определения за човека – homo symbolicus. Образният език, така естествен за душата, разкрива скрития смисъл и съдържание, вложени в дървото – то е Онзи космически Ум, Който свързва светове и измерения; в различните традиции е Господ, изобразен фитоморфно; образ е на времената и състоянията в човека; символ е и на големия, дългопаметен, здрав род.

 

 

 

Отделните значения на дървото като символ са обвързани едно с друго, и запечатани в човешката вътрешност, посочват пътя към една свръхсетивна реалност. Носталгията по изгубеният рай и желанието за живот в съвършен свят изправят всеки пред личния му кръстопът – неосъзнато връщане към материалната природата, блед отпечатък на изначалния свят или поемането по пътя навътре, при висшите тайни и замисъла на Твореца, в които се разрешават проблеми и потичат благодати във всяко човешко дело и поприще.

Автор на статията: Мариана Сичанова
Специалист-биолог

КЪМ ПЪРВА ЧАСТ

______________________________________________________________________________

Използвана литература:

[4]Мирча Елиаде. Митът за вечното завръщане. 1994. ИК „Христо Ботев“