“Покръстването” на България от Византийския Ортодокс – религиозната и езиковата реформа на княз Борис – 9 век
(“Тракийското писмо декодирано – IV”, Стефан Гайд)
Косвено свидетелство за всичко казано по-горе представлява следният документ от 16 век, който е известен като “Тиквешкия препис на Солунската легенда”, която се счита от мнозина експерти за много по-ранен автобиографичен разказ под авторството на самия Св. Кирил Философ. Въпреки че е била считана за апокрифна книжнина, легендата съдържа някои ценни сведения, които са потвърдени и в по-древния препис на краткото житие на Св. Кирил, известно под името “Успение Кирилово” в българския летопис от 11 век и др. документи. Ето какво пише в самия документ:
. . .
В горе посочената творба, типична за житийната и апокалиптичната литературна традиция, наблюдаваме умело съчетание от образния език на виденията и реални случки във физическата действителност. Стилистиката на книгите откровения е изключително разпространена по онова време, когато за автора е било важно освен чисто историографски сведения за случки във физическия свят в хрониките да се поместят и събитията от невидимия свят на героя мистик, откъдето всъщност той е движен и откъдето идват неговите пориви. Затова тази литературна форма, използвана изключително често от духовните мъдреци, е смесица от притчи, алегории и символи, съчетани с животоописанията от битовата действителност. Този творчески почерк и похват използва идеограмните форми, пречупени през призмата на легендарни феномени, за да даде жива картинност на реалните случки в интимната вселена на автора и да разкрие същинските духовни събития, скрити зад живота във видимия физически свят. Така зад обикновеното и прозаичното (като твърде “семпло” на пръв поглед!), както и зад легендарното и приказното (така изглежда то за “необученото око”!) в текста умело се скриват от писателя твърде дълбоки съдържания, явни и разбираеми само за Посветените в мистичния Език на мъдреците. Този метод на “закодиране” съобщенията към Посветените е особено актуален през времето, когато свободата на словото е жестоко преследвана. Има много примери за свещени писания, съдържащи различни пластове на съобщения към всички поколения на духовните Синове на Светлината, от които винаги актуален образец остава текстът на Апокалипсиса (Откровението) на Св. Ап. Йоан. Но нека се върнем отново към Кириловия разказ и неговото твърде любопитно съдържание. От горе изложения текст става ясно още от самото начало, че Св. Кирил Философ познава добре “църквите на Великата патриаршия Александрия” и че именно в Александрия той приема своята мисия да отиде в земята на тези, които на езиците славянски се наричат “Бльгаре” и “их уверит”, т.е. да ги напъти и утвърди във вярата, както и “да им даде закон”. Забележително е, че не се казва нищо за някаква съществуваща мисия на Св. Кирил да създава каквато и да било нова азбука! Напротив – става ясно, че всъщност мисията на Просветителя е напътствие и утвърждаване във Вярата, която явно вече е приета от местните (иначе няма какво да се “напътства и утвърждава”) заедно с узаконяването Й според наредбите на вселенската църква (естествено, според мярката и аршина на тогавашната съборна православна църква на Константинопол). Т.е. основната му задача се състои в това християнството по българските земи да се “повизантийчи”. Това е нещо подобно като да се върне една схизматична (отцепила се или отцепена) църква в лоното на всеобщата църковност, какъвто проблем Българската църква има през вековете многократно, като за последно такава схизма се осъществява в края на 19 век – отделянето Й от вселенската патриаршия в Истанбул (на т.нар. Български Великден). И така, от разглеждания текст става ясно, че Св. Константин Кирил служи като обединител и помирител на гърци и българи във вярата в изпълнение на Христовия идеал: “Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии чеда…” Така че целта на мисията му категорично не е създаването на никаква нова азбука! Пък и как би могъл да твърди самият Кирил Философ нещо подобно, след като много добре знае, че повечето от буквите, които предстои да “даде на славяните”, не са нови, но се съдържат в Александрийската Бохарска Библия, която стои на всеки олтар в църквите там и с която той е очевидно твърде добре запознат. Не случайно в горния документ е отчетливо казано, че именно “от олтара” Св. Кирил чува Гласа, който го изпраща на тази свята мисия до българите. А това, което е на олтара в Александрийските църкви, е Бохарската Библия. Този “Глас” изразява съвсем точно същинската мисия, която по откровение свише Св. Кирил приема, а именно да намери народа и територията – прародина на Езика, на който е написана Отворената Библия Бешой (Бесика). Тези негови дългогодишни търсения на Извора – земята и народа на Прорицателната Бохарска Библия, която за него отдавна е станала Източник на най-висше откровение в Християнския гносис (познание), – дават плод едва когато успява да установи родствената връзка между бохарския език (езика на бохарите) и езика на “блъгарите”, което се случва чак в края на периода, описан в неговия разказ. До този момент от разказа си обаче той все още не е разбрал връзката между траките беси, Бохарската Библия и “блъгарите” (подобно на нас, преди да открием тази връзка). Още по-знаменателен е фактът, че сам Св. Кирил е в недоумение относно земята “Бугарска”, където живеели според Зова на мисията му тези, които се зовели по негово време “Бльгарьi”. Твърде любопитен при справка е и фактът, че думата “Бохарска” се пише на бохарския диалект по следния начин: . . . и правилно се произнася “бохар”, но би могла да бъде прочетена и като “бугар”!!! Колко интересно! Ето че Св. Кирил е в Александрия, чете Бохарската Библия, която – забележете – може да се произнесе и като “Бугарска Библия”, и очевидно Св. Кирил осъзнава своята мисия като пратен от Бога учител сред народа, който е известен на него (а вероятно и на други учени мъже на неговата епоха!) като традиционен първоизточник на тази “Бугарска Библия” (Бохарска Библия). Какво по-логично от това, че впечатленият от Прорицателната Библия Бесика (на Бохарски език), която изучава отблизо в Александрия, Кирил Философ е поревнувал и пожелал да бъде мисионер сред народа, от който той разбира, че тя е произлязла, и който се намира някъде в своята “Бугарска” (Бохарска) земя. Проблемът на Св. Кирил е очевидно не в това, че не знае къде живеят “Бльгаре” (защото всеки митрополит в Александрия, Крит, Кипър или Солун по това време е знаел и би го напътил), но че не знае все още в началото на мисията си дали “Бугари” (“…….” = “Бохари”) и “Бльгаре” е едно и също понятие!!!
Много показателен в горната творба е моментът, в който българите са набедени от гръцкия митрополит, че са човекоядци. Очевидно и тогава е “текла старата пропаганда” (позната още от античността за траките), че българите са “диваци и варвари”. Както е известно, винаги, когато гръцкото духовенство вменява на някого ерес, то го “надарява” и с всички всевъзможни грехове и извращения (за пример нека си спомним и по-късните всевъзможни хули и клевети по адрес на богомилите), та дано поне нещо “хване дикиш” пред лековерните, суеверните и страхливите. Нищо ново под слънцето, нищо не се е променило в това отношение, но същото и до днес продължава! В случая обаче гръцката “правоверна” пропаганда не е успяла да убеди Константин Кирил, че българите са диваци, неспособни да бъдат създатели и носители на такава възвишена и велика култура, език и писменост, каквито той е открил в Бохарската Библия. Но дали все пак “БОХАРИТЕ” (БУГАРИТЕ)”, на чийто Свещен Език е написана Прорицателната Библия, са същите “БЛЬГАРЕ”, това той не може със сигурност да знае до момента, когато ще има възможност да проанализира българската реч, за да види сходна ли е тя с тази, която той познава от Бохарската Библия Бесика, която е изучавал отблизо в Александрия. И наистина, от горния документ става ясно, че когато отива в град Солун, той има възможност да слуша българска реч и дълго размишлява. Очевидно самият Св. Кирил Философ е смутен от факта, че езикът на “Бльгаръ”, който се говори по негово време, не е съвсем идентичен с този на “Бугарската Библия”(“Бохарската Библия”), която той познава (за който казахме по-напред, че е много по-архаичен формулен език на посветените). Това вероятно го обърква за известно време и той не скрива, че се чувства за известно време като “в ад и в тъма”. Не след дълго обаче Просветлението свише го озарява и той описва това като Гълъба на Духа Свети, който му носи в човката си “сноп (свитък) от пръчици, вързани през средата”, и това е знамението, което Св. Кирил казва, че е “прочел и разбрал”. И преди да си кажете “че какво пък толкова е видял Константин Кирил Философ в един такъв “сноп от пръчици, вързани в едно”?”, нека да напомним някои факти, описани в предишните книги от поредицата “Тракийското писмо декодирано”. А те касаят йероглифното изписване на думата “Трак”, “Тракия” и “Тракийски” на най-древната тракийска пиктографска писменост.
. . .
Както е видно, това е снопът от пръчки в знамението, видяно от Св. Кирил Философ. Той представлява Тракия, траките и тракийската писменост и език. Запознатият читател сигурно веднага ще си спомни и старата българска легенда за Снопът пръчки (стрели) и Кубратовите синове, която със сигурност е била известна в древността на хора като Константин Кирил Философ и идентифицираща Българите. В този момент очевидно Св. Кирил осъзнал, че ТРАКИ (БОХАРИ, БУГАРИ) И БЪЛГАРИ СА ЕДИН И СЪЩ НАРОД И ГОВОРЯТ И ПИШАТ НА ЕДИН И СЪЩ ЕЗИК, КОЙТО Е ЕЗИКЪТ НА “БОХАРСКАТА” (“БУГАРСКАТА”) БИБЛИЯ БЕСИКА!!! Чудно ли е тогава, че от този момент нататък според разказа Св. Кирил “забравя” гръцкия език? Зад тази чудесна “амнезия” се крие всъщност скритото послание към Посветените, което гласи: “Пред Тракийския Свещен Език на Посветените, който отваря взора за тайните, скрити в Свещените Писания, гръцкият “онемява”.” Жизненото Дихание в Думите от Писанията, изписвани и звучащи на Тракийски (бохарски) език, прави Прорицателната Библия Бешой Жива и Превъзходна в даване Сила и Знание. Св. Константин Кирил открива неизчерпаемото Богатство и неотменимото Първородство на Бохарските Оригинални Писания на Новия Завет (Библия Бесика) спрямо гръцките преписи. О, Език Свещен на нашите деди…
От разглеждания текст народността на Просветителя Кирил не става явна, ако и да разбираме от него, че е родом от Кападокия и че е учил в Дамаск. (В Сирия по това време живее най-разнообразно смесено население от различни народи и техните поселения.) Едно обаче става пределно ясно от горния документ и то е, че след като Св. Константин открива тайната на Тракия, неговото Верую става идентично с това на Тракийските християни. Независимо дали “по плът и кръв” той е тракиец (т.е. българин) или не, сигурен е фактът, че по дух той е орфик (т.е. живее като тракиец и орфически християнин). Това се доказва и от обстоятелството, че Св. Константин Философ приема за свое монашеското име Кирил, което означава в превод “Богът Слънце” или “Бог е Слънце”, което е израз на орфическата концепция за Бога Иисус Христос – Диона на Тракия (Ре-Дион-Исус – Слънцедатния Иисус).
Оттам насетне в Солунската легенда се казва съвсем иносказателно, но за нас достатъчно ясно, че гърците и българските князе воюват години наред в Солун и че воюват дотогава, докато не им е даден самият Кирил Философ, когото сам Бог е пратил на българите! Друг интересен детайл, отразен в горния документ, напомня на едно знаменателно събитие от апостолските мисии на раннохристиянското благовестие, споменато в книгата “Деяния на Св. Апостоли”, при което Апостол Павел е повикан на сън (в нощно съновидение) от македонец, който го моли да дойде в Македония, за да проповядва Божието царство там. Подобно и в Солунската легенда Св. Константин Кирил идва по подбуждението на Св. Дух, като тук вече има откровение и сред самите “домакини” за височайшия гост, пратен им от Небето: “… дайте ни човека, когото Бог ни е изпратил”. Това потвърждава още веднъж съвсем ясно, че българите, при които е бил изпратен Св. Кирил, в никакъв случай не са били езичници, иначе нямаше да вярват в единия Бог, нито в това, че този Бог им го е изпратил (иначе кой езически бог би им изпратил просветител да ги утвърди в Христовата Вяра?) Колкото до битката между гърци и българи за Константин, тъй като е известно от историята, че такава действителна буквална битка за един човек (в случая Св. Кирил) не се е състояла, вече подразбираме, че се касае за ВЕРСКА БИТКА, на която само мисията на Св. Кирил може да сложи край. А как по-точно, ни казва самият Автор на Солунската легенда – Константин Кирил Философ: “Аз им написах 32 слова. Аз малко ги учех, а те много сами възприеха. И те на православната вяра и на Христа Бога ще се предадат.” Както сами виждаме, Кирил Философ не пропуска да каже, че е написал (а не създал!!!) 32-те букви (слова), които сам той признава, че е приел от Гълъба с Тракийския свитък от пръчици (т.е. от Бохарската тракийска азбука), който “прочел и разбрал, и скрил в пазвата си” още в Солун. Броят им недвусмислено показва, че това са точно 32-те букви на Бохарската азбука, а не буквите на Кирилицата (които в началото са били 35), нито пък тези на Глаголицата (които са били 43 на брой). Не случайно някой от скрибите е забелязал това и за да напасне броя на буквите с този на Кирилицата, е направил поправка в Константиновия препис на Солунската легенда, където буквите са описани като 35 вместо 32. Тук е важно да се обърне внимание на факта, че Кирил Философ подчертава в документа, че той все пак “малко ги е понаучил” (вероятно има предвид няколкото допълнителни букви, които е добавил към Бохарската азбука с нейните 32, за да се достигне броят 35 на Кирилската), но “многото те сами” са си вече имали (тук явно той има предвид повечето букви на тракийската Бохарска азбука, които българите вече са имали). Основното постигнато от мисията му обаче той дефинира като “предаването им на православната вяра”, което води до спиране на религиозната вражда и война между българи и гърци.
И така в крайна сметка администрацията на цар Борис постига завидно по рода си “Соломоновско” разрешение на проблема да удовлетвори както Византийските “православни” (имперски) изисквания, като въвежда “нова” – Кирилска азбука, така и да удовлетвори нуждата и изискването на елитните книжовници на тогавашна България да се съхрани старата свещена Бохарска азбука, вече употребявана от тях векове наред. Така “и Вълкът сит, и Агнето цяло”!
Очевидно още от самото начало обаче е имало и недоволни от това, че се взимат тракийските букви за основа на новата Кирилска азбука и така не се скъсва “напълно” с “еретичното” и “езическото” минало, защото в Търновския препис на Солунската легенда е казано, че Кирил приема 32-те букви не от говорещия Гълъб на Св. Дух, но от “врана грачеща”, т.е. от “нечиста птица” – явен намек за езическия им и еретически “несвет” според тогавашния “ортодокс” произход.
Именно затова особено интересно свидетелство представлява полемичната страст, с която още в началото на своето произведение “За буквите” старобългарският автор отрича всяка възможност за съществуването на първообраз на кирилицата. С кого спори той, чий глас се опитва да заглуши, отказвайки му какъвто и да е дебат? Не е ли това опит да се наложи царевата книжовна визия и реформа на бъдещите поколения, като един път завинаги им се внуши, че няма предшестваща книжовност и духовност, като по този начин се “запушат устите” както на пазителите на “еретическата” (нарочена като такава от Константинопол) Традиция, така и на недоволните представители на “ортодокса” в Константинопол от “непълната” според тях езикова и религиозна реформа? Необходимостта от такава широка държавна пропаганда срещу тезата за приемствеността на “новата” азбука от предшестващата я писменост се корени във факта, че по онова време не само съществуващият книжовен елит, но и грамотните хора в царството, които знаят и ползват бохарската протокирилица, са наясно, че по същество не е създадена нова азбука, но с малки “козметични” добавки кирилицата е презентация на същата стара бохарска писменост, ползвана дотогава в пределите на Българското царство от високообразованите и просветени люде.
Истинската реформа, която обаче Борис е длъжен и не може да не направи, е нов превод на Светото Писание, който да е различен от Бохарския (на Библия Бесика), тъй като освен изискването на Византийския “Св. Синод” да се премахне завинаги “еретичната” Библия на “разпуснатия” от тях още през 6 век тракийски монофизитски епископат самият цар Борис вижда “политическа полза” и затова “историческа необходимост” от въвеждането на съвсем “нов диалектен” превод на Библията в България. Несъмнено една от причините е самият вече прекалено архаичен и трудно разбираем дори за 9 век превод на Бохарската Библия Бешой, който отдавна не представлява живия говорим народен език по това време, а е на свещен формулен език, който само “посветеният” клир разбира. Втората не по-малко основателна причина в планирането на цар Борис са несъмнено неговите имперски амбиции за упражняване на културно и политическо влияние над редица славянски народи и особено над руските княжества, които по това време са още езичници и “имат крещяща нужда от покръстване”. Това обяснява факта, че сред многото сродни диалекти, говорени в България по това време, той избира този, който е и най-близък до руските, и го обявява за “книжовен славяно-болгарски” език, на който и разпорежда да бъдат преведени всички книги на Светото Писание и на държавната администрация.
Оттам нататък съдбата на съществуващите стари документи и Свети писания на Бохарския диалект и с Бохарски букви е вече решена. Те стават постепенно изместени и ненужни на императорската власт и затова методично унищожавани като нежелано наследство от “еретични” и “езически” времена.
Има ли останали някакви следи от това унищожаване? Не са ли достигнали до нас поне някои древни текстове, написани на Бохарската азбука, които да са се съхранили макар по чудо от “чистката” на имперските чиновници? Дали не се е съхранило в някой манастир някое недогледано като “неважно” или “незначително” копие на някакъв библейски или литургичен текст?
Данни за такива останали “по чудо” разсейки от преписи на литургични текстове за щастие наистина има. Именно такова документирано свидетелство е издирено и публикувано в книгата на акад. Цветан Гайдарски “Тракийският орфизъм за напреднали”, където е поместена доказателствена фотография на съхранени страници с литургичен текст под старо невмено (църковно нотно) писмо . . .
. . .
“Красноречив пример за това е лист 107б от Бачковския църковно-певчески сборник, показан на фиг. 1, на който ясно се вижда стар български текст, написан с Бохарски букви… Над Бохарските (тракийски) букви са написани невмените (нотни) знаци, указващи пеенето на текста. Това, че в църковния музей в София, където се държи ръкописът, е посочено, че той датира “откъм средата на 14 век”, може да означава или че някои нотни страници са от много по-древно време, от преди създаването на Кирилската азбука въз основа на Бохарската, и са прибавени впоследствие към сборника, или че Бохарската (тракийска) азбука все още се е използвала като алтернативна писменост по нашите земи чак до средата на 14 век…”
. . .
Освен запазени страници на Бохарската азбука имаме и други не по-малко впечатляващи косвени доказателства за съществуването на Бохарски текстове, предхождащи “славяно-българските” им варианти. Типичен пример за това са някои особености в “славянобългарските” преводи на Евангелията, които сочат по посока на оригиналите, от които са превеждани или заимствани. В случая често това са именно Бохарските им текстове, а не гръцките, както става видно от следните няколко примера: . . .
. . .
Най-неочакваното е, че в Четвероевангелието на Иван Александър (славянобългарски превод от 14 в.) на много места очевидно нарочно е запазена същата структура, което проличава от следния пример: . . .
. . .
От всичко казано по-горе става недвусмислено ясно, че във всичките си преводи на Евангелските текстове на славянобългарски древните скриби и преводачи са взели предвид и отразили важни сакрални страни от предшестващите ги бохарски свещени писания и по този начин са съхранили основни стилистични и смислови особености на древната тракийска традиция още от времето на употребата на древното пиктографско писмо, както и неговия продължител в лицето на бохарското писмо. С други думи, оказва се, че не само Кирилската азбука стъпва върху предхождащата я тракийска писменост (бохарски скрипт, който е създаден въз основа на пиктографския), но и “словяно-болгарският” превод на Светото Писание също стъпва върху предхождащата го тракийска Библия Бесика (на прорицателите), която, от своя страна, е съхранила още по-древните традиции на тракийския орфизъм и вярата в Бог Дион-Исус (Слънце-датния Иисус), когото траките разпознават във въплътилия се Бог Иисус Христос.
От направения по-горе анализ става очевидно, че не всички текстове на Бохарски са били успешно унищожени от “методичната чистка” на царските чиновници и някои са продължавали да съществуват поне до около 14 век, като са послужили при тогавашните преводи на евангелията. Други, макар и малко, като невмените страници в Бачковския сборник са достигнали и до наши дни. Вероятно посочените по-горе примери са само “върха на айсберга” и в църковните архиви си лежат в прах и забвение множество подобни документи, свидетелстващи в същата посока, които поради недостатъчни познания от страна на днешния църковен клир са лекомислено класифицирани просто като “български текстове, записани с “гръцки” букви”. По този начин днешното невежество относно древните ни корени е помогнало допълнително на имперската “чистка” от древно и по-модерно време. (Виж стр. 29-30 за участието на “братята руси” в изнасянето на ценна информация от България и нейното засекретяване в руски и съветски архиви!)
В заключение може да се каже, че чрез своите религиозно-църковни и книжовни “реформи” далновидният български държавник княз Борис удовлетворява не само изискванията на тогавашната “цивилизована Европа” (разбирай Рим и Константинопол) за приемане на България в семейството на правоверните европейски християнски народи (и “побратимяване” с тях), но също и изискванията на своите лични политически държавнически амбиции за приобщаване на съседни славянски народи и руските княжества към сферата на своето влияние (и кой знае, “ако даде Бог” – и към териториалните владения на империята на сина си! – което, както знаем, до известна степен се осъществява!). Но всичко това в окончателния си вид води до неочакван дори за него и администрацията му резултат – а именно този, че то става “за сметка” на потъпкването на най-древните корени на неговия народ и държава в лицето на древната тракийска литературност и традиции – богатства, на които биха се радвали всички негови бъдещи потомци. Дали подобна грешка и недоглеждане относно ценността на древната тракийска писменост, литературност и култура за бъдещето на нацията ни не допускат и някои днешни иначе “далновидни” наши политици и държавници? Нека помислят добре за евентуалните пагубни национални последствия от подобно недоглеждане!
