Виждате ли нещастни бащи? Бащи, които не са слушани от децата си, а и от техните майки? Бащи, изоставени от потомците, след като вече „не снасят пари“? Бащи, които „гневно изпушват“ или бавно се стопяват от невъзможност да променят каквото и да е в своя живот и в живота на обществото?
Това не е само български проблем. И противно на нашия български навик да обясняваме всичко с пари, той не е толкова свързан с парите.
Австралийският психолог Стив Бидълф, станал популярен с книгите си „Възмъжаване“ и „Как се възпитават момчета“, още преди години анализира огромния проблем с бащинството в благоуспяващото австралийско общество. Събира групи угнетени мъже и ги насочва към помирение с бащите и дядовците им и към намиране на силна културна традиция, към която да се придържат.
В същия момент мъжете в бедна Африка са глави на семейства и при загуба на бащата най-големият син или чичо безусловно поема грижата за рода. (Именно така е постъпил и чичото на Иван Вазов, давайки подпора на овдовялото семейство, от което излизат много политици и генерали.) Такива уверени в своята роля мъже, макар подпрени на тояжка и облечени в семпла дреха, се присмиват на странните въпроси, които понякога им задават европейските журналисти…
Идеологията срещу бащите
Ако забелязвате, в момента вървят няколко насоки в така нареченото „развито технологично общество“, към което се причислява и (немалка) България. Това са: постоянно демонизиране на мъжете по медиите, като се говори основно за „баща насилник“, „баща пияница“, „безотговорен баща“ и прочее; елиминиране на мъжете от организациите за защита на деца, жени и майки; очерняне чрез вадене наяве на истински или недоказани „човещинки“ от живота на великите мъже от историята. А също и обвинение в „патриархат“, ако мъжът застане в своята мъжественост – било като защита, било като капацитет, било като авторитет…
Непрестанно се бие и по авторитетите, като се издига за Авторитет вътрешната объркана и страстна човешка душевност и „човешките права, базирани на чувства“. Защо? Защото тази душевност може лесно да се манипулира чрез технологиите и няма нужда явен авторитет да я направлява. Вече не се издигат личности. Много политици на големи държави представляват пълна бутафория. Така е по-лесно. Цели идеологии се вмъкват през глобалното законодателство и скрити в дрехата на „неоспоримата Правда“ опитват да сочат кое е правилно и неправилно – било за мъже, било за жени, било за тези, които се чувстват „флуидни“.
Ако днес една жена се чувства унизена, това се вменява за „нейно право“. Не може да й се предложи защита в спора, носене на нещо тежко, плащане на сметка – тя се чувства унизена. Но може да й се предлагат скъпи подаръци, екскурзии, апартаменти, докато „си живее живота“ като, простете, проститутка („докато свободно си избира партньор“)… Не само приемат, това е станало начин на живот на много млади девойки, макар че и думата „девойки“ вече се изпразва от съдържание.
Както забелязвате, фината идеология чрез подмяна на термините отдавна диктува кое е „унизително“ за една жена. А именно, „да зависи“ от своя мъж. Но не е „унизително“ да зависи от анонимни НПО и безчовечните им кукловоди, които разделят семейства.
Бащите – насилници?
Относно почтената борба срещу домашното насилие, мислите ли, че в предишния век, когато християнските принципи все още силно влияят в света, мъжете са стояли встрани от проблема? Първата организация за защита от домашно насилие е включвала и мъже. Което е изключително силно. Кой насилник ще удържи, като види пред себе си образец на неизкривена мъжественост, застанал в защита на слабите? Но надигащият се по онова време феминизъм, подтикван от определени политически кръгове, напълно нарочно и планирано „открадва“ идеята и създава изцяло женски формации, с което обвинява всички мъже „до доказване на противното“.
В момента се говори за домашно насилие, без да се анализират обществените проблеми, довели до него. Така се всява принципен страх у жената „да се отдаде, да се довери, да се слее с мъжа си“ за цял живот, във вярност и вяра в общата им мисия.
Затова пък се изграждат законови мрежи, в които децата, съпругите (или съседът – доносник) могат да обвинят мъж в насилие и да го вкарат в позорен регистър за цял живот. Какво по-добро средство да държим мъжа, авторитета, бащата „на къса каишка“?
Според значението си йероглифът на мъжки полов орган (на древнотракийската пиктографска писменост, възприета впоследствие и в Древен Египет) означава „зачеване“, но означава и „идея, мисъл“. Това е изначалната, непроменима благодат на мъжа и особено на бащата. „Тате носи, мама меси“ е народната поговорка, която показва, че това, което мъжът разбира, пази и почита, се „сготвя“ от жената за храна на цялото домочадие.
И понеже мъжът има тази силна дарба и свята способност, е голям страх у дадени среди да не би един истински мъж да възпита жена си и децата си в своята вяра, памет, наследство. Затова от една страна се подменя усещането за правда и достойнство у жената, като „нейното лично мнение“ и „нейната лична кариера“ се издигат в култ.
От друга страна, мъжете са хванати за своята страст, „управлявани и направлявани от прелъстителки“, без които да не могат да живеят… Да, всяка тийнейджърка е учена от медиите да става прелъстителка и да използва максимално чара и тялото си. А от мъжа се отнема „дядовият съвет“ да си избере смирено момиче, работливо момиче, уважително към неговия род момиче. Вместо това се засилва присмехът към вековния семеен опит:
„Живей за мига, младеж, и никога не пораствай!“
От мъжете днес се очаква да бъдат не просто „добри“, а „добрички“. Да си мерят думите и да скачат „според тоягата“. И да не държат своята жезъл-тояга на пастир в семейството.
Не е чудно, че все повече мъже не се чувстват комфортно в кожата на авторитет и прибягват до смяна на идентичност. Когато на момчето му се внушава, че всичко, „което му идва отвътре“ – да се бие, да рискува, да командва, да бъде в „мъжки отбор“ … не е добро? Когато вижда успеха на всяка ъпгрейдната красавица наоколо, само защото тя промотира тялото си?
Има един хубав български филм – „Да обичаш на инат“. В кратък разказ там става дума за момченце, което изтърпява атаки от цялото училище, защото е казало пред всички, че учителят пее фалшиво. Баща му, шофьор, е викан за назидание пред директора и учителите, докато осъзнава че синът му е прав и следва да го подкрепи! Това води до промяна и на живота на самия баща, той застава дързостно срещу нарушенията в службата си, дори това да му коства бой.
В този филм самото семейство и детето изграждат бащата като баща. Но реално, без примера на неговия баща, и на неговия баща, кой мъж би устоял срещу Системата?
В момента започва да ни се налага моделът на флуидност в самото бащинство. Днес бащата се радва да има дете, а утре може да потегли след друга примамлива жена („има право, щом има чувства“, нали така писахме по-горе?) и да остави на децата си само финансовата подкрепа. Но нима с пари можеш да купиш Присъствие, Посвещение и траен Избор от бащата да ти бъде баща? Деца, лишени от тази архетипна подпора, търсят реализация, дори болезнено и прекалено, в кариера, в рискови финансови схеми или в заробващи връзки с по-властна половинка…
Също така все по-популярно е да се говори за бащата като донор на семе, но само телесно. Жената е обучавана да използва социалната закрила на обществото (която изначално е нещо добро), за да има дете без баща, дори да го създаде по този начин, замествайки Личност с Финанси… Забележете колко рядко или почти никога не се говори по медиите за задружни семейства, които преодоляват предизвикателствата на Системата и натиска на роднини, за да останат заедно. Забележете колко често се рекламират жени, създали дете без баща, „защото много са искали“. Отново прозира практиката на внушени емоции, инженирана до нетърпимост майчинска нужда, за сметка на притъпената и неинженирана нужда да си благодеятел и благотворител, да живееш за другите, за народа, за слабите.
Бащите – основатели
В много народи и дори в една от новите държави – САЩ, се е съхранявала почит към „бащите-основатели“. Принципите на тези общества са зададени от мъже, наричани бащи на народа си. Според журналиста Ед Ведбел: „Бащите-основатели, група от предимно богати собственици на плантации и бизнесмени, обединиха 13 коренно различни колонии, бориха се за независимост от Великобритания и написаха поредица от влиятелни управленски документи, които ръководят страната и до днес. Без тях нямаше да има Съединени американски щати.“
Ако се замислим за българските бащи-основатели, първо в ума ни ще изплува историята за владетеля Кубрат и безценната притча за пръчките, които трябва да се държат заедно. Противно на общоприетото схващане, синовете му дълго време са оказвали съдействие един на друг с военна сила. Затова не само Аспарух се връща на територията на предците си, а и братята му създават успешни независими държави в Южна Европа. Дори и днес в Испания е почитан владетелят Алцек… Макар че тонове идеология се е изсипала в заличаване на спомена за българските благородни родове, истината за тях все повече възкръсва и заема своето място. Огромна заслуга за издирване на такива данни и документи има и доктор Стефан Гайд, свързващ нарочно прекъснатата връзка на тракийските династии със съвременната българска държава.
Но и в по-нови времена не е ли баща-основател на нашата „свята република“ човек като Левски, и плеяда видни възрожденци (от онези, истинските) с техните идеи за почтеност, ред и независимо развитие на България без „голям брат“?
Вероятно заради искрената почит на народа към Ботев и Левски днес се прокарват идеологически безвкусни продукции, които принизяват и изопачават тяхната духовност и водещи принципи. Филми, а и книги, които водят до омерзение към героите на Духа, продължават да се издават и пускат на българската публика, с идея да затъпят сетивата ни и да подменят паметта ни!
Спасение за българите е да се обърнат към заветите на бащите си, които завети са напълно актуални и изпълними днес, когато ги „преведем“ на езика на съвременното ни битие. Възможно е – и безценно, всеки баща да погледне историята си като свещената история на един народ – с нейните възходи, падения и поуки. И да сътвори род или да продължи род, чието име ще се споменава с респект.
Автор: Павлина Папазова
