Богомилите не изчезват след средновековието.
Тяхното влияние върху обществото, литературата и развитието на Европа
/„Богомилите от България и Босна (Ранните протестанти от Изтока – опит да се възстановят някои изгубени страници от протестантската история)“ – Линъс Брокит/
Но богомилите не изчезнали напълно. През 16, 17 и 18 век откриваме следи на богомилите, понякога като обект на преследвания.
Гардинър и Блънт (Вероятно става дума за Самюел Роусън Гардинър и Джон Хенри Блънт, английски църковни историци от 19 век – Б.р.), двама църковни енциклопедисти, твърдят, че много години в миналото те са имали свои църкви близо до Филипополис. По време на въстанието през 1875 г. (Вероятно става дума за Априлското въстание от 1876 г. – Б.р.) между бегълците от турските зверства и насилието в съседните австрийски провинции са дошли значителен брой от тях.
У. Дж. Стилман, нашият консул в Рагуза, установява, че е имало около 2000 от тях в този град и най-вече от Попово и околността му. Научил е и че те били още многобройни в долината на Неретва и близо до Крешчево.
(…)
Страната, в която се е зародило и където е бил триумфът на учението на тези мъченици, е била потъпкана от петата на фанатичния турчин. Но тяхната вяра се съхранила, проникнала е и е повлияла на религиозния свят в повечето западни земи, повлияла е на социалното развитие и на литературата в следващите векове.
Може да се твърди, че в ранните години на живота си най-големият от италианските поети – Данте Алигиери – е бил виден член на сектата на патарените, едно от имената, с които са били наричани богомилите в Италия. И въпреки че по-късно в живота си вероятно се е присъединил към католическата вяра, доказателствата за неговите ранни убеждения са видими в „Рай“ и „Ад“ на неговата „Божествена комедия“. Същите тези възгледи са завладели напълно и ума на Джон Милтън 200 години по-късно, чието произведение „Изгубеният рай“, що се отнася до теологията и демонологията му, би могло да бъде написано от богомилски дедец или старейшина. Това не е за учудване. Милтън е прекарал няколко години в Италия и е бил в близки взаимоотношения с валдейци, представителите на богомилите в Италия (Валдейците са евангелско движение, което е заело от богомилите и катарите простата организация на апостолска църква и практиката да се проповядва на роден език. Сред ръкописите на валдейците от Пиемонт са намерени катарски текстове, което навежда на мисълта, че сред самите валдейци в Пиемонт са се приютили остатъци от преследваните от католическата инквизиция катари – Б.р.) и Пиемонт, още повече, бидейки секретар на Кромуел, Милтън е проявявал благородна загриженост към тях. По-късно пуритански автори, особено Бакстър, Хоув, Алин (Ричард Бакстър, Джон Хоув и Ричард Алин са путитански теолози от 17 век – Б.р.) и други, дават косвени доказателства в своите писания за изворите, от които техните доктрини и учения са били почерпвани. Дори и да няма други доказателства за връзки на пуританите в по-ранно и по-късно време с богомилите, доктрината за дявола като конкретно същество (personal devil) (Пуританите възприемат дявола като реално и конкретно същество, стремящо се да унищожи човешкия род, така както навремето според „Тайната книга“ конкретният архангел Сатана е станал предател и искал да постави престола си до Божия престол – Б.р.), както сега я поддържат пуританските църкви, е напълно достатъчно потвърждение за такова влияние.
Великите движения на Реформацията, предвождани от Лутер, Мелахтон, Калвин и Цвингли, макар че да са привлекли значителен брой от богомилските и катарските църкви в Южна и Централна Европа, в сравнение с богомилското учение в известна степен са били отстъпление. Протестантизмът на богомилите е бил по-чист от този на реформаторите, те никога не се прекланяли пред Ваал и техните устни никога не са го целували; те никога не са били предани на римския папа или на гръцкия патриарх. (…)
Не е за учудване това, че валдейците в Италия и Пиемонт са отстоявали своята независима позиция, а не както в Англия – където Реформацията загуби последователността си, при това при наличието на наследници на публиканите от 12-13 век (през 15 и 16 век тези изповедници „на истината“ са били често познати като „проповедниците, четящи Евангелието на висок глас“, hot Gospellers). Те вероятно са вдигнали бунт срещу частично осъществяваната Реформация, за да я поведат към пуританизъм, който установил един по-чист протестантизъм и е бил крайъгълен камък на свободните институции в нашата страна.
Духовното потекло, което ние така накратко и непълно проследихме от 10 век до наше време, е нещо, с което всеки истински протестант би трябвало да е горд. Богомилите не са оставили красиви храмове, нито великолепни катедрали, които да правят богослужението пищно и привлекателно, нито някой историк е описал с жив и вълнуващ патос сцените на тяхното мъченичество, при които хиляди хора са жертвали живота си, но не са се отказали от вярата си. Не е имало трубадур, който да обезсмърти в химни духовната им победа, докато пламъците са ги обгръщали като божествен саван. Тяхното вписване е там горе, и Бог, чието одобрение е неизмеримо по-ценно от похвалите на хората, е написал на знамето на Своята любов, което обгръща и закриля най-смирените от страдалите за Него, легендарните думи: „БЛАЖЕНИ СА ЧИСТИТЕ ПО СЪРЦЕ, защото те ще видят Бога.“
