Зайчето

Далече, далече, отвъд широките поляни и зелените хълмове се намирала гората Непрогледна. Дърветата там се издигали нависоко и не пропускали слънчевите лъчи до земята. Долу в ниското било тъмно и страшно. Тук-таме тесни пътечки прорязвали гъстите храсталаци, но само най-силните животни минавали спокойно по тях. Всички останали постоянно подтичвали и се криели – кой в хралупа, кой в храстите, кой в някоя дупка. 

В една такава дупка в корените на огромен дъб живеело със стария си дядо зайчето Мирко. То било сивичко, с малко щръкнали ушички, а опашчицата му била чисто бяла и се виждала отдалече. Като малък Мирко бил весело и игриво зайче, но откакто вълк изял родителите му, животът му станал тежък. От този ден непрекъснат страх изпълвал сърцето му. Зад всеки храст му се привиждал вълк, от най-малкия шум трепвал и така се затичвал, че чак дъхът му спирал. Понякога Мирко се скривал в гъсталаците да помечтае и тъкмо когато си представял, че се излежава спокойно на слънчева полянка, изведнъж изпращявала съчка, Мирко наострял уши и отново се впускал в бяг. Така в постоянен страх минавал животът му.

Един ден Мирко тръгнал с дядо си до една далечна полянка да търсят храна. Стар бил дядо Сивоушко, но все още помнел всички тайни пътечки из гората, а и краката му не били изгубили пъргавината си. Скоро отвел внучето си до полянката със сладките коренчета. Мирко бил толкова гладен, че веднага се нахвърлил да яде и за момент дори престанал да се ослушва. Така и не разбрал откъде се появил грамадният вълк със зинала уста.

– Бягай, Мирко! – викнал дядото и с риск за живота си скочил право срещу муцуната на вълка.

Изненадан, вълкът се спрял, а Мирко хукнал презглава и тичал, тичал, докато стигнал до дома си. Свил се в един ъгъл, а сърчицето му така силно тупкало, сякаш ще изхвръкне. След малко си дошъл и дядото, целият потънал в кръв. Още щом влязъл, паднал на земята.

– Дядо, ранен ли си? – извикало уплашено зайчето.

– Да, мили зайко, вълкът така ме изпохапа, че сигурно няма да живея още дълго.

– О, дядо, – разплакало се зайчето – но какво ще правя без теб, как ще живея сам?

– Не се плаши, Мирко, а седни до мен, искам да ти разкажа нещо важно, преди да умра. Това е една история, която ми разказа моят баща.


Някога, много отдавна, ние не сме живели в тази гора, а в една Чудна градина далеч от тук. Животът там бил прекрасен и безгрижен, тревата – зелена и свежа, дърветата – отрупани с плодове.

Господарят на Градината обичал всички животни и се грижел за тях, а и самите животни се обичали помежду си и никога не се карали.

Само змията била все недоволна и макар Господарят да я обичал наравно с другите, тя говорела на животните против него:

– Ссс … Защо слушате Господаря, не виждате ли, че ни е затворил в тази Градина като в затвор? Нека да избягаме навън, там ще бъдем свободни и ще живеем по-добре.

Отначало животните не обръщали внимание на тези думи, но постепенно някои започнали да се вслушват в тях. А змията все повтаряла:

– Да избягаме навън! Да бъдем истински свободни, а не роби на Господаря!

Накрая през една тъмна нощ змията събрала всички животни, които й повярвали, и заедно избягали от Градината. Повела ги на далечен път.

         – Само почакайте и ще видите в каква чудесна гора ще ви заведа. Там всеки ще си прави каквото си иска и няма да има Господар  – говорела тя, а езикът й съскал и се извивал зловещо.

И наистина ги довела до една гора, ала там било тъмно и страшно. Изплашили се животните, но вече нямало как да се върнат – не помнели пътя назад. На другия ден се пръснали из гората да търсят храна, но тъй като нямало достатъчно, започнали да се карат и бият. И заживели така, в постоянни разпри помежду си. Сред тия животни бил и моят баща. Той много съжаляваше, че се е подлъгал по думите на змията и е дошъл в гората Непрогледна, и ми заръча да се върна в Чудната градина. Ала аз все се колебаех, страхувах се да тръгна сам и така животът ми отмина. Но ти виждаш, Мирко, че тук е невъзможно да се живее спокойно и щастливо. Затова те моля да ми обещаеш, че поне ти непременно ще се върнеш в Градината.

След този дълъг разказ дядо Сивоушко останал почти без дъх, силите му го напуснали. Мирко го погледнал уплашено и попитал:

– Но как да стиган там, дядо, като не знам пътя? 

– Ако го потърсиш, Мирко, ще го намериш. Само не се отказвай. От баща си знам, че първо трябва да излезеш от гората и да стигнеш до една голяма река. Тръгни нагоре по течението й и върви, докато стигнеш до извора й – защото тя извира от Градината.

Казал това дядото, въздъхнал и затворил очи, а Мирко се разплакал безутешно, защото останал сам на този свят.

 

На път

Още на другия ден тръгнало тъжното зайче да търси края на гората. Денят бил хубав, птичките звънко пеели, но Мирко вървял с наведена глава и нищо не забелязвал. Искал колкото се може по-бързо да излезе от тази омразна гора, която отнела скъпите му мама, татко и дядо. Скоро стигнал до малко поточе, където една патица заедно с патенцата си важно-важно цамбуркала и ги учела как да ловят риба. Мирко спрял да си почине, пък и да ги поразпита за пътя.

– Здравейте, лельо Патарано, как сте? – поздравило зайчето.

– Добре, па-па, добре. А ти накъде си тръгнал, зайко?

– Искам да разбера къде свършва гората и да стигна до голямата река.

Патицата го погледнала толкова изненадано, че чак изпуснала току-що уловената рибка.

– Ти, зайко, да не си си изгубил ума? Да не би да си решил да излезеш от гората? Вярно, че тук е доста страшно, но това все пак е нашият дом, никой не знае какви опасности ни дебнат отвън.

– Ама, лельо Патарано, това не е истинският ни дом. Дядо ми разказа как …

Но патицата закрякала възмутено, замахала с крила и изобщо не искала да слуша.

– Въобще не ми ги разправяй тия. Ти си едно неразумно зайче и си търсиш белята. Я по-добре се махай да не те слушат патенцата ми.

– Добре, тръгвам, но поне ми кажи как да стигна до голямата река.

Патицата се подвоумила дали да му каже, ядосано тракнала с човката си един-два пъти, но накрая все пак продумала:

– Нашето поточе води началото си от тази река, така че ако вървиш все по него, сигурно ще стигнеш до реката – с тези думи обърнала гръб на Мирко и дори не изслушала благодарностите му.

Той направил два-три скока, но чул, че някой го вика:

– Хей, зайче, спри за малко.

Мирко се огледал и видял зад голям зеленясал камък едно от малките патенца. Гръбчето му вече било започнало да потъмнява като на големите патици, но коремчето и гърдичките му още били покрити със светъл мек пух. Очичките му така блестели и оглеждали всичко наоколо, че веднага си личало колко е любопитно. Точно затова по време на разговора с патицата излязло на брега и се скрило, защото искало подробно да разпита зайчето.

– Аз съм Любопитко, но ми викат Любчо – представило се то.

–  Здравей, Любчо, защо стоиш тук?

– Исках да поговоря с теб. Стана ми много чудно, като чух, че искаш да излезеш от гората. Къде ще ходиш? Знаеш ли какво има отвън?

В отговор зайчето му разказало цялата история, която чуло от дядо си, а патето слушало със зинала от учудване човка и даже забравило да се оглежда.

– Ах, Мирко, нека и аз да дойда с теб! – извикал Любчо и от нетърпение изпляскал с крилца. – Искам и аз да живея в тази Градина.

– Аз бих се радвал да имам добър другар по пътя, но дали ще те пусне майка ти? – усъмнило се зайчето и погледнало през рамо към строгата леля Патарана. 

– Ами тя тъкмо днес ни каза, че вече трябва да бъдем самостоятелни и да поемем свой път в живота. Точно затова ни беше събрала за последен път заедно и ни заръча всеки да си намери къде да живее и отсега нататък сам да лови риба. Някои от братчетата ми вече си избраха нов дом – Лакомко се засели между онези бели камъни, а Сърдитко – под големия храст. Но на мен животът край този малък поток ми е скучен, а и рибата и червейчетата не достигат за всички ни и все си оставам гладен, така че решено е – тръгвам с теб.

– Е, щом е така, да вървим – зарадвал се Мирко и подскочил високо. Патето помахало за сбогом на семейството си и тромаво заприпкало след зайчето по пътечката – нататък, където потокът се виел между дърветата.

 

Случката при водопада

Тръгнали Мирко и Любчо да търсят пътя към Чудната градина. Отначало им било много странно, че са заедно – толкова били различни и не били свикнали един с друг. Мирко все поглеждал патето и си мислел: “Виж ти, колко е смешно това пате. Има само два крака и едва-едва се тътри. Ами човката му – умирам си от смях само като я погледна. Как ли успява да яде с нея?”

Но и Любчо мислено се присмивал на зайчето: “Тоя пък Мирко колко е смешен. Не стига, че има четири крака и подскача като топка, ами и какви му са дълги ушите, чудя се дали няма да се закачат на някой храст, докато тича.”

Но никой от двамата не смеел да изкаже на глас мислите си.

Вървели край поточето, което ставало все по-широко и по-буйно, колкото по-нагоре по него отивали. Стигнали до един водопад, където потокът падал от голяма височина и водите му се разбивали с все сила в камъните долу. Това място било много опасно и никое животно не смеело да плува или да пие вода наблизо. Зайчето и патето с мъка изкачили стръмнината и когато се поотдалечили достатъчно от водопада, седнали да си починат. 

Тъкмо се канели да тръгват, когато отнякъде се появили няколко патенца и започнали весело да се гмуркат и да си играят във водата. Любчо гледал как жълтите им гръбчета се мяркат в бистрия поток и страшно му се приискало и той да си поиграе с тях.

– Хей, Мирко, ела и ние да се поцамбуркаме малко във водата – предложил Любчо.

– Ами че аз не мога да плувам и не обичам водата – отвърнало зайчето. – Пък и трябва да тръгваме, защо да си губим времето тук?

– Почакай, Мирко, нека малко да си поиграя с тия патенца – извикал Любчо. – Виж колко са симпатични и весели.

– Ама, Любчо, тия патенца са лекомислени и си нямат никаква работа, а ние с тебе има път да вървим – поразсърдило се зайчето, но патето тръгнало към водата, без да слуша думите му.


Скочил Любчо при другите патенца и като почнала една игра – гмуркали се, пръскали се с вода, пляскали с крилца. “Какви сладки патенца. С тях ми е много по-добре, отколкото с това зайче, дето все тича и не може да плува. Я да им предложа да дойдат с нас до Чудната Градина” – помислил си Любчо и разказал на новите си приятели накъде са тръгнали те с Мирко.

Но патенцата отвърнали:

– Не ни се ходи никъде. Тук сме си много добре – плуваме си, печем се на слънцето. По-добре ти остани с нас. 

Натъжил се Любчо при този отговор и не знаел какво да реши – искало му се да е с патенцата, но пък искал и да стигне до Чудната Градина. Какво да прави? И както се бил замислил и отпуснал, не усетил как течението го повлякло надолу към опасния водопад. Когато се сепнал, било твърде късно – водата с все сила го носела надолу. Опитал се да плува срещу течението, но не успял. Тогава завикал:

– Помощ, помощ, помогнете ми, патенца!

Ала патенцата не му обърнали никакво внимание, изскочили на брега и избягали в храстите. Зайчето обаче, макар и да било малко сърдито, грабнало от земята един счупен клон и с големи скокове се затичало надолу към патето. Разпенената и яростна вода тъкмо носела Любчо към най-опасното място и той изгубил всякаква надежда за спасение, когато Мирко дотичал до него и му подал клона. Със сетни сили Любчо се вкопчил с човката си в него, Мирко се напрегнал и го измъкнал на брега.

Паднали задъхани на тревата. Сърчицата им тупкали бързо-бързо и дълго време никой не проговарял. Мирко пръв се съвзел, изправил се и се отръскал от водата. Любчо го гледал засрамено и сякаш се чудел какво да каже. Най-накрая събрал смелост, отишъл и погалил зайчето с човка по главата.

– Мирко, прости ми, че те пренебрегнах заради някакви патенца. Ако не беше ти, щях да загина. Весело ми беше с патенцата, но едва когато изпаднах в беда разбрах кой ми е истински приятел. Отсега нататък ще вървим винаги заедно, нали?

– Винаги заедно – кимнало зайчето, а една прелитаща наблизо червеношийка го чула, харесала думите му и ги запомнила.

– Винаги заедно, винаги заедно – повтаряла червеношийката и летяла, летяла, докато цялата гора заехтяла от тези хубави думи.

 

/Следва продължение . . . /

 

Автор: Мариана Василева

Илюстрации: Павлина Папазова