Наскоро бях свидетелка как мой познат, нежен и уважителен човек, спокойно слушаше малкия си син да псува, като не може да се справи с играчките си. Казах си – дали мъжете не живеят в някаква своя представа кое е „мъжко“ и полезно за техните деца?

В парка съм слушала как на 10-15 малки момчета, обикновено само едно псува като каруцар, и съм усещала именно неговата неувереност, която прикрива с тази „мъжка постъпка“. Може би, родителите му са в чужбина? Може би, нещо друго го наранява непрестанно и то опитва да се наложи и докаже в компанията?

Ако на по-големите хора да псуват е станало като навик, в беззащитните души на децата е доста по-ясно да видим

какви причини ни провокират да псуваме

Докато мъжете обикновено казват, че да изпсуват им олеква (тоест, „предприели са нещо“ срещу проблема си), децата често псуват нападателно, с пълната увереност, че така нараняват и плашат другия. Уви, всички ние, особено децата, но пак ще кажа – и ние големите, усещаме как да бъдем напсувани е физическа рана, и сякаш сме длъжни да й отвърнем. А не дай си Боже, ако го прави към нас близък човек, и не отвърнем на такова нещо, обикновено директно се разболяваме от тежки болести…

Според изследователите, в България жените по-често кълнат, а мъжете псуват. Един мой приятел забеляза, че думата „кълни“ (за растение) и думата “кълна“ като силна магическа реч са едни и същи. Така е, клетвата посява нещо зло, и добре, че българките, за разлика от други етноси, са наследили една вродена предпазливост, знаейки, че ако прокълнат, задължително отровата ще „кълни“ и в тях самите. Но мъжете нямат това съзнание, и щом като псуват усещат облекчение, не правят пряка връзка с някаква вреда за себе си.

Интересно е, че доста изследователи са описали, как за разлика от други наши териториални съседи,

българинът никога не псува Бога и елементи на вярата.

А ще се учудите, ако разберете, че освен лютите и емоционални сърби, за които няма предмет, който да не се псува, сред западните католици също е разпространен такъв грозен обичай. Сърбите псуват на вяра, което извиква огромното възмущение дори у турците… Все пак има и изказвания в тяхна защита, с които не можем да не се съгласим, като Любен Каравелов:

„Аз съм твърдо уверен, че и между българите се намират такива личности, които мислят и говорят, че сръбският език е груб и необработен; а аз мога да уверя почти секиго, че секи един език – ако само тоя език се говори от умен и честен народ – е достоен за уважение и че той е такъв, каквито са и сичките други езици. Езикът се обогащава и украшава от хората.“

В “Български етимологичен речник” думата “псувам” се свързва с думата “пес” – куче. По подобие на гръцката дума “циник” (киникос), която също означава “куче”. А в нуристанските езици psov, psosti напрво означава “погубвам”!

И това е моментът, където сериозно да се замислим и да погледнем към още по-древни корени…

Според изследователя на тракийската древност и език, акад. Ц. Гайд, е изключително отговорно, когато употребяваме несъзнателно

слова, които призовават събития, които се случват в живота ни и в този на близките ни.

Тази най-древна Реч съдържаща се в говора ни (но и като образи в подсъзнанието и сънищата), работи и без да я  „признават” или „приемат”. Всички, служещи си с думи и образи попадат (щат – не щат) под  неумолимия невидим вселенски закон  на Словото и Неговите съдби… Ние сме преди всичко това, което говорим или мислим. Това, което възприемаме през петте ни сетива, всяко преживяване, всяка реалност, в която живеем, е информация, която древните наричали Словото. В Него се движим и съществуваме…

Птах

Птах

Както твърди украинският изследовател на митовете за езика Юрий Комар, в древността “словото било считано за толкова силно средство за въздействие върху околната среда, че самото му изричане не могло да остане безследно. Точно така древноегипетският бог Птах създал целия свят и първите хора “чрез говора и сърцето си” – замисляйки творението и изразявайки (буквално “высловив”, укр. “висловити” значи изразява, т.е. “изливайки в думи”) замисленото.

Руската дума “речь” и съкоренната й украинска дума “рiч” (“вещ”) са пример за уплътняване на думата. Старобългарският глагол “деяти” (“говоря”) е сроден с “деяти ся” (“произхождам, правя се”). Готската дума “razda” (“език”) се родее с другата взаимствана от готски дума “горазд” (“способен, годен, кадърен”). Очевидно са сродни и английските думи thing (вещ, предмет) и think (мисля, да помисля, замислям се обмис-лям; считам, смятам,предполагам; разбирам, представям си).

Руският свещеник Сергий Николаев предполага, че мистичните корени на сквернословието се простират до далечната древност. Хората влизали в контакт с демонския свят, за да се предпазят от неговите нападения. Демоните или били умилостивявани с принасяне на жертви, или били плашени. А плашенето ставало с използване на скверни обиди.

Но демоните били и призовавани със същите думи, когато се показвала готовност за единение с тях.

Така например нецензурните обръщения към жените с леко поведение се срещат още в новгородските записки, правени на брезова кора. Само че там това има съвсем друг смисъл. Това било името на демона, с когото древните магьосници общували. В неговите „задължения“ влизало да наказва провинилите се жени за това, което в съвременната медицина се нарича „лудост на утробата“ или „нимфомания“.

Ако вярващите хора ясно употребяват понятието „демон“,

нека видим и какви явления наблюдават медиците.

В медицинската практика е известно такова явление: при паралич, при пълна загуба на говор, когато човек не може да каже нито „да“, нито „не“, той въпреки това може да произнася цели изречения, които са съставени изключително от ругатни. Явление, което на пръв поглед е много странно, но което говори много. Излиза, че ругатните се движат по съвсем други нервни вериги, за разлика от останалата нормална реч. Какви са тези вериги? Какво (или кой) стои зад тях? Кой показва по този начин своята власт над парализираното тяло?

Има болести, които дават храна за многочислени вицове, макар на самите болни изобщо да не им е до смях. Една от тях е синдромът на Турет. Болните изкрещяват нецензурни думи и изрази. Обикновено започва при малки пациенти с болезнено, непреодолимо импулсивно влечение към изкрещяване на псувня без видима причина.

Замислящ и страшен момент е, че  умственото, психическото и емоционалното развитие на детето, страдащо от синдрома на Турет, по никакъв начин не се различава от развитието на останалите деца.

Ръководителят на белгородския Център за екологично оцеляване и безопасност Генадий Чеурин посвещава 20 години в изучаване силата на псувните. И днес той е убеден, че сквернословието действа пагубно не само на човешкия организъм, но и на всичко живо. Учените са установили, че децата, които често чуват псувни на майка, забележително изостават в умственото си развитие. Колкото по-рано вниманието на детето се насочи към половата сфера, толкова по-бавно протича неговото духовно и умствено развитие. Сквернословието унищожава у детето чувството за срам и много често става мост към последваща деградация. 

Генадий Чеурин опитно доказва, че ругаенето влияе на мъжката потентност и на женствеността. Според неговото заключение, честата употреба на нецензурни думи води до безплодие у мъжете.

А организмът на жената, която псува на майка, става като на мъж…

Науката доказа, че от употребата на ругатни страда здравето на човека в истинското, физическо значение на думата. Един от първите учени, обърнали внимание на тази страна на нещата, е Иван Белявски. Според него всяка произнесена или чута от човека дума носи енергиен заряд, който му въздейства. В продължение на няколко години ученият и няколко негови съмишленици провеждали наблюдения. При хората, които често псуват, много бързо се появявали възрастови изменения на клетъчно ниво и различни хронични заболявания. Във втората група, обратно, общото състояние на организма на участниците било с 5, 10, а понякога и 15 години по-млади от официалната им възраст.

Такива потресаващи резултати с основание обръщат вниманието на все повече млади учени по света към древните култури, и то не за да възродят някой религиозен култ, а за да преоткрият средствата за благополучие и изцеление, които предците, незаквасени с толкова „химия“ са владеели и прилагали. В книгата си „Йероглифите на вдъхновението говорят от Тракия“ изследователите Тодор и Боряна Йотови пишат:

„Как чрез устата творим в живота си?

Езикът ни е колело на мисълта, а мисълта е мощен двигател на трайни промени в нас. Едва ли се нуждае от коментар наблюдението, че хората, които се оплакват постоянно, много трудно излизат от неприятните ситуации, които често се задълбочават и обратно.

Смисълът на думите и начинът на изричане влияе и на околните, и на това как ни възприемат. В процеса на споделяне идеите, които сами по себе си са невидимо родени образи, кристализират и се оформят. Това е и пътят за разгръщане и реализация – идеята придобива повече плътност и творецът започва да „вижда” начини тя да стане реалност.

Словото ни може да отключва потенциали в нас и в околните. Запаленото (отключено да твори през измеренията) слово може да раздвижи огромни маси хора. По този начин, устата се явява трансцендиращ елемент чрез способността да „извика” в съществуване от невидимо във видимо. В зависимост от „качеството” на словото, което изговаряме, ние може да свържем различни невидими реалности с нашето битие и поради това овладяването и целенасоченото използване на този инструмент е така съществено.“

Ако речта на устата ни е такъв мощен инструмент за изцеление, оправдано ли е да я „изпъстряме“ с помия, за да се защитим от невидимите рани в духовния свят?

Да, задължително е да използваме силно слово. Тук няма спор. Но нека преоткриваме силното слово на Истината, пред което съгласно всички древни традиции тъмнината бяга, и злото не може да си намери място.

Автор: Павлина Папазова

EZEROTO.BLOGSPOT.COM


Източници:

*„Детето ви псува? Има такава болест…“ Списание 8, 28 юни 2014

*„За Свещения Тракийски Език и Писменост“, Цветан Гайд, 04.04.2016г.

*Из “Йероглифите на вдъхновението говорят от Тракия”, Тодор Йотов, Боряна Рачева-Йотова

*Газета «МИР», № 9/92 сентябрь 2010 год.

*Антон Страшимиров. „Българи, сърби, гърци. Народноведска студия.“ София, 1918, стр. 69

*Величко Георгиев. „Хич чиляк, дето псува Бога, чиляк ли е?“ от: „Знам ги аз тях! Сърбия и сърбите в българската литература.“

*Петър Добрев. „Езикът на Аспаруховите и Куберови българи“, ИК „Огледало“. 1995, стр. 123

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0