Светът на Силмарилион: Второто падение на човечеството (част III)

/Из Писмо на Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман/

И ето че с напредването на Втората епоха виждаме как в Средната земя се разрастват могъщо кралство и зла теокрация (защото Саурон е и бог на своите роби). На Запад – всъщност в тия предания се разглежда само Северозападът – са несигурните убежища на елфите, докато хората по тия земи остават повече или по-малко непокварени, макар и поради незнание. Най-добрите и най-благородните хора всъщност са сродници на заминалите за Нуменор, но си остават в простичко “омировско“ състояние на патриархален и племенен живот.

Междувременно Нуменор се издига по богатство, мъдрост и слава под ръководството на велики и дълголетни крале, преки потомци на Елерос, син на Еарендил и брат на Елронд. “Падението на Нуменор”, Второто падение на човека (или поне на усъвършенствания, но все пак простосмъртен човек) води до катастрофален край не само на Втората епоха но и на Стария свят, първоначалния свят на легендите (замислен като плосък и ограничен). След което започва Третата епоха, епохата на Здрача, Медиум Аевум, първата епоха на разрушения и променен свят, последната на все още запазеното влияние на видимите, съвсем реални елфи, и също последната, в която Злото приема властваща и осезаема форма.

“Падението” е отчасти резултат от вътрешната слабост на хората – последствие, ако предпочитате, от първото Падение (неописано в тия предания), изкупено с разкаяние, но незаздравяло докрай. Наградата на земята е по-опасна за хората от наказанието! До Падението се стига чрез лукавството на Саурон да използва тази слабост. Централната тема (според мен неизбежна в един разказ за хора) е тази за Прогонването или Забраната.

Нуменорците живеят на остров, откъдето могат да зърнат най-източната “безсмъртна” земя, Ересея; и като единствени люде, говорещи елфическия език (научен в дните на техния Съюз), те са в непрестанна връзка с древните си приятели и съюзници, или сред блаженството на Ересея, или в кралството на Гилгалад по бреговете на Средната земя. По външност и дори по духовна мощ те стават почти неразличими от елфите – но си остават смъртни, макар и възнаградени с тройно и повече по-дълъг живот. Тяхната награда е и тяхната погибел – или начин да бъдат изкушени. Дългият живот подпомага постиженията им в изкуствата и мъдростта, но поражда собственическо чувство към тия неща и събужда желание за повече време, за да им се наслаждават. Предвиждайки отчасти това, боговете им налагат Забрана от самото начало: никога да не плават до Ересея, нито на запад, по-далече от разстоянието, на което се вижда собствената им земя. Във всички други посоки могат да пътуват както желаят. Не бива да стъпват на “безсмъртните” земи и така да се влюбват в безсмъртието (на този свят), което е против техния закон, против особената участ или дарба на Илуватар (Бог) и което самата им същност не би издържала.

Тяхното падение има три фази. Първо, съгласие и покорство, което е свободно и съзнателно, макар и без пълно разбиране. После за дълго време те се подчиняват неохотно, като роптаят все по-открито. Накрая се вдигат на бунт – и възниква разкол между бунтовните кралски люде и незначителното малцинство преследвани Верни.

През първия етап, като миролюбиви хора, те насочват храбростта си към морските пътешествия. Потомци на Еарендил, те стават върховни мореплаватели и тъй като Западът им е забранен, плават до крайния север, където помагат на елфите и хората срещу Саурон и си навличат негаснещата му омраза. През онези дни те се явяват сред дивите хора като едва ли не божествени благодетели, носещи даровете на изкуствата и познанието, сетне пак отминаващи – оставяйки подир себе си много легенди за крале и богове, дошли откъм залеза.

През втория етап, дните на Гордост, Слава и ропот срещу Забраната, те започват да търсят не толкова блаженство, колкото богатство. Желанието да се спасят от смъртта поражда култ към мъртвите и те хвърлят умения и богатства в изграждането на гробници и мемориали. Създават селища по западните брегове, но те са по-скоро крепости и “работилници” на владетели, търсещи богатство, и Нуменорците се превръщат в събирачи на данъци, отнасящи все повече и повече блага отвъд морето с огромните си кораби. Нуменорците започват да коват оръжия и да създават механизми.

Тази фаза завършва и започва последната – с възкачването на тринайсетия владетел от рода на Елрос, Тар-Калион Златния, най-могъщ и горделив от всички крале. Когато узнава, че Саурон си е присвоил титлата крал на кралете и Властелин на света, той решава да низвергне “самозванеца”. Потегля с цялата си сила и величие към Средната земя, и тъй необятна е армията му, тъй страховити са Нуменорците в дните на своята слава, че слугите на Саурон не посмяват да им се изпречат. Сам Саурон се унижава, прекланя се пред Тар-Калион и е отведен в Нуменор като заложник и пленник. Но там благодарение на своето лукавство и знание бързо се издига от слуга до пръв кралски съветник и изкушава с лъжите си краля и повечето му благородници и поданици. Той отрича съществуването на Бог, казвайки, че Единственият е просто измислица на ревнивите Валари от Запада, оракул на собствените им желания. Най-върховен сред боговете е онзи, който обитава Пустотата и там създава безкрайни владения за служителите си. Забраната е само лъжлива измислица поради страх да не би кралете да завладеят вечния живот и да се опълчат срещу Валарите.

Възниква нова религия на преклонение пред мрака с храм, управляван от Саурон. Верните са преследвани и принасяни в жертва. Нуменорците пренасят злото си и в Средната земя, там стават жестоки и зли познавачи на некромантията, които убиват и измъчват хората; върху старите легенди се наслагват нови мрачни разкази за ужаса. Това обаче не става в Северозапада; защото заради елфите натам отиват само Верните, които са останали елфически приятели. Главното пристанище на добрите Нуменорци е близо до устието на великата река Андуин. Оттам все още благотворното влияние на Нуменор се разпростира нагоре по реката и по морките брегове на север, чак до кралството на Гилгалад, а употребата на Общия език се разраства.

Но най-сетне козните на Саурон дават своя плод, Тар-Калион усеща наближаването на старостта и смъртта, вслушва се в последните призиви на Саурон, изгражда най-великата армада и потегля на запад, като нарушава Забраната и започва война, за да изтръгне от боговете “вечен живот в кръговете на света”. Изправени пред този потресаващо безумен и светотатствен бунт, а и пред реална заплаха (тъй като Нуменорците под управлението на Саурон могат да донесат разруха дори във Валинор), Валарите се отказват от дадената им власт, призовават Бог и получават силата и разрешението да се справят със ситуацията; Старият свят е разбит и променен. В морето се разтваря бездна и поглъща Тар-Калион и неговата армада. Самият Нуменор, на ръба на разлома, рухва и изчезва завинаги в бездната заедно с цялото си величие. Занапред на света не ще има видимо обиталище на божествените и безсмъртните. Валинор (или Раят) и дори Ересея са изтеглени, оставайки единствено в спомена. Ако пожелаят, сега хората плават към Запада, но така само отново се завръщат на изток; защото светът е кръгъл и краен; кръг, от който не може да се избяга – освен чрез смъртта. Единствено “безсмъртните”, последните останали елфи, могат все още да вземат кораб, да напуснат кръга на света, да открият “правия път”, да стигнат до древния Истински Запад и да намерят покой.

Тъй краят на Втората епоха наближава с небивала катастрофа; но още не е приключено. Има оцелели от катаклизма – Елендил Прекрасни, водач на Верните (името му означава Елфически приятел) и неговите синове Исилдур и Анарион. Елендил, фигура от ранга на Ной, който се е противопоставил на бунта и е поддържал кораби в пълна готовност край източните брегове на Нуменор, избягва от страховитата буря на гнева на Запада, издигнат високо от колосалните вълни, които опустошават западните брегове на Средната земя. Той и близките му са изхвърлени като изгнаници на чуждия бряг. Там те създават нуменорските кралства Арнор на север, близо до кралството на Гилгалад, и Гондор на юг, близо до устието на Андуин. Безсмъртният Саурон едва успява да се изтръгне от гибелта на Нуменор и се завръща в Мордор, където след време набира достатъчно сила, за да се изправи срещу нуменорските изгнаници.

Втората епоха завършва с Последния съюз (на елфи и хора) и великата обсада на Мордор. Тя завършва с повалянето на Саурон и унищожението на второто видимо въплъщение на злото. Но на висока цена и с една катастрофална грешка. Гилгалад и Елендил загиват, преди да бъде убит Саурон. Елендиловият син Исилдур отсича Пръстена от ръката на Саурон, силата му изчезва и духът му избягва в сенките. Но злото започва да действа. Исилдур обявява Пръстена за свой като “кръвнина за баща си” и отказва да го хвърли в близкия Огън. После си тръгва, но се удавя във Великата река и Пръстенът е изгубен, изчезва в неизвестност. Ала не е премахнат и Черната кула, построена с негова помощ, все още стои, опустяла, но не и унищожена. Тъй свършва Втората епоха с идването на нуменорските кралства и отминаването на последното кралство на Върховните елфи.