Поезията на Ефтим Клетников

“През последните години на българския книжен пазар се появиха не малко книги на македонски писатели и поети, които очертаваха пред българския читател все по-пълно картината на съвременната македонска литература. Трябва да се признае, обаче, че в тази картина все още съществуват бели петна, от които най-голямото (до този момент) е името на Ефтим Клетников – едно от най-ярките и самобитни имена в съвременната македонска поезия. С мощното си присъствие още от 70-те години на миналия век този изключителен поет не само дообогатява поетичната традиция, но разширява хоризонта на македонската поезия и дори бележи нов етап в нейното развитие, като оказва силно влияние върху следващите поколения, търсещи нови изразни средства. Но като всяка голяма поезия и поезията на Ефтим Клетников отдавна е надхвърлила регионалните граници, понеже, освен че е модерна и сугестивна като форма, тя е универсална по съдържание, въвеждайки читателя в тайните на Битието. Това е поезия, в която се съединяват макро и микро-космосът, миналото, настоящето и бъдещето, мигът и вечността, скритото и явното; поезия-медиатор между световете и измеренията, както извън, така и в природата на Човека… Това е поезия на Целостта, както я определя македонският академик Георги Старделов. „…в поезията на Ефтим Клетников кажи-речи по един невидим начин са се смесили подземните, земните и небесните карти, онова негово Всичко във Всичко”.” /автор: Роман Кисьов, Битието на Поезията/

ВОДАТА, КОЯТО ИЗВИРА
ОТ ПРЪСТЕНА НА НЕВЯСТАТА

невястаНапъпването е блясък на подземно езеро.
Заровеното тяло на Невястата
започва повторно
богато и пречисто да диша
и всичко е подготвено за обнова на тържеството:
звездите се явяват над ливадите,
леските хвърлят рубин в кладенеца.

Само женихът,
пременен със знаците на пролетта,
цяла нощ в градината
полага ухо върху пъпките,
за да дочуе
шума на дълбоката Вода,
която извира от Пръстена на Невястата.

БОГ. АЗЪТ

Накъдето и да се обърна,
всички пътища са
само една Твоя стъпка, Боже,
а небето –
само една капка
на Твоята синя мисъл,
докато слушам
как гърми със Твоя глас
морето в мен,
и докато укрепва от страха
и става в него остров
моето одързостено Аз.

ТЯЛО – ВОДА

Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся
от ранни зори; за Тебе жадува
душата ми, за Тебе чезне плътта ми
в земя пуста, изсъхнала и безводна…

Псалом 62:1

В тая суха земя
тялото иска да стане вода
от която отново да пият
звездата и розата
и крайъгълният камък
на нашия воден дом
Боже.

В синия кладенец
на Твоята водна зеница
сега се спуска ведрото
на ония които копнеят по Твоята любов
в която и псалмопевецът
намира веслото
и голямото слово
Боже.

Сега и гробът
иска да бъде чаша
пълна догоре
за жадния който
в това безбожно време
се е запътил през пустинята
към Тебе
пеейки с гласа на първородните води
Боже.

НАСЪН И НАЯВЕ

Кога ли ще узная,
докато скитам под това слънце,
кой е този, който ме сънува,
и колко ще ме сънува,
накъде ме води
и през какво,
къде ще ме намери
и на кое място ще ме остави,
когато се събуди.

Кога ли ще узная
кой е този, който ме сънува,
и дали му служа
само за да го преведа в съня
над бездни и порои,
за да бъде той всякога и навсякъде цял,
а аз разбит,
принуден да се съединявам
само в онова, което ми предоставя мъдрецът,
като аналогия за кораб
в съдния ден,
когато пред очите ми
се вкаменяват водите.

Аз
по-радостно бих плавал
с оня вик, който се събира в мен,
само ако можех
да го изрека.
Но и това е невъзможно,
толкова страшно спокоен е
сънят на този, който ме сънува.

превод: Роман Кисьов

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0