Днес почитаме светите апостоли Петър и Павел. Денят е известен още като Петровден.
Свети апостол Петър е един от дванадесетте ученици на Исус. Рожденото му име е Симон, а после е наречен Петър (от гръцки – скала, камък) от Исус. Бил е беден рибар. Брат му Андрей го запознава със Спасителя и Петър става негов най-приближен ученик. В нощта на съда над Исус, Петър се отрича от него три пъти още “преди да пропее петела”, но после се разкайва и Божият син му прощава. Св. Петър проповядва учението на Христа на много места по света.
Свети апостол Павел е роден с името Савел. Първоначално той е бил сред гонителите на християните. Приема Христос в сърцето си след случката по път за Дамаск, където трябвало да арестува християни, но съзрял силна светлина, от която се чул глас: “Савле, Савле, защо ме гониш?… Аз съм Исус, когото ти гониш.” Савел ослепял от ярката светлина. Три дни по-късно един от християните, когото той трябвало да задържи, се помолил за зрението му и той прогледнал. След това Савел се покръстил, сменил името си на Павел и започнал да проповядва Христос.
Има множество доказателства и писания, в които се говори, че апостол Павел е идвал по нашите земи и е покръстил местното население. За да стигнат от Мала Азия до Пловдив, апостол Павел и апостол Сила (тракиец – българин), който е знаел местния език и е помагал на апостол Павел при общуването му с българите, пътували отначало с кораб до остров Самотраки и до пристанищния град Неаполис (Кавала), а след това пристигат в Пловдив. На река Хебър (Марица) те извършват великото дело – покръстването в Христа на местните жители. Така поставят началото на първата християнска община и на първия епископски престол в Европа.
Най-важните обстоятелства в живота на двамата апостоли са описани в книгата „Деяния на светите апостоли”, а за апостол Петър – и в светото Евангелие. Техният пример е особено поучителен за нас. В Апостол Петър Църквата вижда образ на един отрекъл се от Христос и след това покаял се, а в Апостол Павел – образ на един, който се противил на Господа и след това повярвал.
Имен ден празнуват Петър, Павел, Петя, Павлина, Петра, Павелка, Полина, Камен, Пенчо, Пейо.
На днешния ден публикуваме откъс от романа “Quo Vadis”, донесъл нобелова награда на Хенрик Сенкевич през 1905 г. Делото на живота на светите апостоли и тяхната саможертва в името на живата Истината са голям пример и за нас днес, когато всички бягат, обезверени, заради върлуващата неправда, която ни заобикаля в този свят.
“Призори на другия ден два тъмни силуета се движеха по Апиевия път към равнините на Кампания.
Единият от тях беше Назарий, другият апостол Петър, който напускаше Рим и своите подложени там на мъки едноверци.
На изток небето вече добиваше бледозеленикав оттенък, който постепенно и все по-ясно се отделяше от хоризонта с шафранена ивица. Дърветата със сребристи листа, белият мрамор на вилите и арките на акведуктите, пробягващи през равнината към града, се открояваха в здрачевината. Зеленината на небето постепенно ставаше по-светла и се насищаше със злато. След това изтокът започваше да розовее и Албанските планини се появиха чудни, лилави, като че ли съставени само от сияния.
Ранните лъчи се отразяваха в трептящите по листата на дърветата капки роса. Мъглата редееше, разкривайки все по-просторен изглед към равнината, към разположените в нея къщи, гробища, градчета и дървета, сред които се белееха колоните на храмовете.
Пътят беше пуст. Селяните, които караха зеленчуци в града, още не бяха успели да впрегнат каручките си. По каменните плочи, с които беше настлан пътят чак до планините, се разнасяше в тишината отзвукът от дървените сандали на двамата пътници.
Слънцето се показа иззад една седловина, а заедно с това някакво чудно видение порази очите на апостола. Стори му се, че златистият кръг, вместо да се издига по-високо и по-високо в небето, е слязъл от планината и се движи по пътя.
Тогава Петър се спря и каза:
— Виждаш ли тази светлина, която се приближава към нас?
— Нищо не виждам — отговори Назарий.
След малко обаче Петър отново се обади, прислонил очите си с ръка:
— Някой иде към нас в слънчево сияние.
До ушите им обаче не стигаше никакъв звук от стъпки. Наоколо беше съвсем тихо. Назарий видя само, че в далечината дърветата трептят, сякаш раздвижени от някого, а слънчевата светлина се разлива все по-широко в полето.
И се вгледа учудено в апостола.
— Рави, какво ти е? — извика той с безпокойство.
А ръцете на апостола изтърваха тоягата на земята, очите му гледаха неподвижно напред, устата му бяха отворени, лицето му изразяваше изумление, радост, възторг.
Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се изтръгна вик:
— Христе!… Христе!
И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.
Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова на стареца:
— Quo vadis, Domine?
Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше:
— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.
Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.
Виждайки това, момчето повтори като ехо:
— Quo vadis, Domine?
— В Рим — отговори апостолът.
И се завърна.
Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички въпроси отговаряше само с радост и спокойствие:
— Аз видях Господа!
И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.
И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за Бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.
И намирайки Бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.
А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият Живата Правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя започва да побеждава. Разбра също и защо Господ го бе върнал от пътя: сега този град на надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.”
Из “Quo Vadis” /III част, XXVI глава/, Хенкрик Сенкевич
Базиликата “Свети Петър” в Рим на фона на залязващото слънце.
