Дъжд
Задуха вятър,
Дойдоха облаци
И заваля дъжд
Над хорските ниви.
Зазвъняха нежно капките
И запяха небесната песен,
Която бяха чули там горе,
По време на краткия си престой.
И едни чуха в лекия звън
Шума на библейски потоп,
Който нивите им заля
И плодовете им удави.
А други се вслушаха в звъна
И чуха божествения глас,
Който нивите им напои
И плодовете им съживи.
Слово
Лъч светлина изгря,
Празния лист огря.
Перото волно заигра
И словото ярко заискря.
Искрата огън в мен запали,
Пламъкът му нежно ме погали.
Душата ми на крила понесе
И в небесата я отнесе.
Огънят листа изгори,
А от пепелта живот се роди.
Той въплъти се в огнена птица,
Чиста като свята девица.
Топлината й събуди духа в мен
С дух от словото роден;
Със светлина очите ми отвори
И скъса тежките окови.
„До извора умирам аз от жажда…” – Франсоа Вийон
Защо съм толкова безсилен
Водата на живота да опитам;
Обречен в свят безплоден и нестабилен
Жаден цял живот да скитам?
Защо смисълът на живота си не виждам
И до извора от жажда умирам?
Опитвам се делата да предвиждам,
Но отговори така и не намирам.
Искам извора да виждам
И в светлина да мога да живея;
Никога повече да недовиждам
И за водата на живота да милея.
Искам в светлина сърцето ми да грее
Да може гръмко то да пее;
С песента си винаги да ме успокоява
И жаждата ми да утолява.
Падение
Загуби ли човекът свойта твърдина,
Пропаднал дълбоко в мрачната тъма,
На Слънцето забравил топлината нежна,
На Водата загубил чистотата вечна?
Забрави ли що е да имаш здрава опора,
Земята живи плодове да ражда,
Никога да не чувстваш умора
И устата да не се дави в жажда?
Жена
До извора стои жена.
Жадна е, но не вижда живата вода.
Плаче тихо.
Опитва със сълзите си да се напои,
Но наместо това се задавя.
И продължава тъжна да скърби,
Неспособна на мъката да устои.
Любов и вяра
Щом дънера на дървото отсекат
и неговите клони разграбят,
любовта като пролет ще долети
и пъпките ще разцъфнат;
вярата като лято ще се яви,
а плодовете ще се родят…
Любовта е най-безкрайна,
по-обширна от света.
От вярата се тя поддържа,
Преодолява и смъртта.
Някои празнуват,
Други тъгуват,
Но вярата тъгата ускпокоява,
А любовта сълзите отмива.
И тъй
тъгата на скърбящите
ще засенчи
празника на ликуващите.
„Към звездите ще тръгна пеша“ – Георги Константинов
Има ли човек, който да не е мечтал
Звездите далечни да достигне;
В сърцето си да не е желал
Над физичните закони да се издигне?
Защо тогава се чувствам различен
С копнежа си за висота;
Изглежда сякаш съм безразличен
Към небесната красота.
Та нали аз просто искам
Да достигна небесния безкрай;
Желанията си да не потискам,
А да ги отстоявам докрай!
Но ето, че съм по-различен.
Не защото не желая да летя,
А защото имам опит личен –
Да се науча първо пеш да вървя.
Ако пътя си аз пеш измина
Гравитацията няма да ме спре;
Земните граници ще премина
Без да може някой да ме възпре.
Щом се науча аз да ходя
Мечтите си ще обновя;
На земята няма повече да бродя,
Пътя към звездите ще извървя.
Снежинка
Снежинката на всеки миг се любува,
Колкото и кратък да й се струва;
Игриво своя танц танцува
И снежни картини във въздуха рисува.
Подир това глава смирено свежда
И света отвисоко оглежда,
Сетне цветята нежно покрива
И от неприятели ги скрива.
Бели кристалчета земята скриха
Бели кристалчета земята скриха
в своята прегръдка тиха.
Празници на вратата чукат,
снежинки навред блещукат.
Ярка звезда над елхата се издига,
Новата година с късмети пристига!
