Това се случило отдавна, много отдавна в една далечна и забравена страна, история древна и странна колкото света.

Имало едно царство, тайно и незнайно, което се радвало на мир, радост и благоденствие безкрай. Дълбоко в горите му бил скрит таен извор с жива вода. Той бил пазен от глутница свирепи и безмилостни вълци , а пътят до него знаели малцина човеци от рода на Хероите. Те били ненадминати в сила и познание за естеството на цялата природа, като предавали тайните си от баща на син. Можели да заповядват на дървета, птици и зверове със силата на песента и музиката си от странни по форма и вид инструменти, които изработвали собственоръчно, чиито звуци сякаш прониквали във всичко материално. Така те преодолявали защитата на глутницата вълци, пазители на извора.

Когато идвало време за сеитба и царството имало нужда от живите води на извора, за да напоят земята, Хероят поемал своя път по тайната пътека. Така земята на царството никога не изсъхвала и реколтата била богата и раждала плодове три пъти годишно. Изливал също и във всеки кладенец и извор в царството от живата вода и така водите вече не само утолявали жаждата, но и сякаш насищали. Никой в това царство не се чувствал нито жаден, нито гладен. Ако пък някой се разболеел от коя и да е болест, Хероят отново донасял от живата вода и човекът оздравявал. Всички поданици, от своя страна, се грижели за рода и семейството на Хероите. Всяко новородено от този свещен род се изкъпвало в извора от баща му и така се предопределяла съдбата му.

Ще се запиташ сега, драги читателю: Как така, нито сме чували за това царство, нито сме виждали някои от тези Херои, а и защо е изчезнало познанието за тайния език на природата и за тайния извор с живата вода?.. И с право, но ето защо!

Това царство било скрито за света. Казват, че се намирало на върха на една висока планина. От едната му страна – бездънна пропаст, а от другата – много гъста и страшна гора, която само човеци като Хероите познавали и управлявали. Въпреки че на ръст бил двойно по-висок от хората в царството, Хероят се движел леко и безшумно сред гъстата растителност. Всяко дърво, клон или храст при звука на вълшебната музика, идваща от тайния инструмент, сякаш по заповед се отдръпвали от пътя му и с поклон се отмествали, като в някакъв мистичен танц на разбирателство и съгласие.

Казват обаче, че последният от Хероите не отишъл до извора, за да окъпе сина си при неговото раждане, бил много зает със събирането на реколтата, която в тази година била толкова изобилна, че празненствата продължавали от сутрин до вечер и така чак до зимата. Когато Хероят се опомнил, изтичал набързо в къщи, грабнал сина си, препуснал към извора, но в бързината забравил да вземе тайния си инструмент. Зимата била сграбчила гората в ледена прегръдка. Този път дърветата, натежали от снега, не се отмествали, не му правели път. Храстите не се навеждали, всеки клон го удрял през лицето като смразяваща плесница, когато преминавал покрай тях. Уморен и объркан, Хероят с мъка все пак стигнал до извора. Наложило се да разбие леда на извора, за да достигне до водата и когато най-накрая успял, потопил сина си в ледените му води. Момчето изпищяло от ужас при допира с водата. И в този миг почувствал твърде близо около себе си дъха на обкръжилия го вълчи враг. Посегнал към меча си, но и него не намерил. Прегърнал здраво сина си и се втурнал с всички сили обратно по пътя към царството. Усещайки вълчите зъби и нокти, как се забиват навсякъде по тялото му, той продължавал да тича, пазейки сина си от тях. Когато най-после достигнал до дома, целият бил облян в кръв от раните си. Царските хора много се обезпокоили и се заели с грижата за живота му, като промивали раните му ежедневно и не след дълго Хероят се възстановил напълно.

Синът му растял силен и здрав, но някак на ръст не бил като баща си. Все пак Хероят си мислел, че дори синът му да владеел само тайния език на природата, пак би било добре за царството. Със свито сърце, но в постоянство и дълготърпение той го въвеждал  в тайните си умения и знания. Когато младежът най-накрая измайсторил своя инструмент, двамата с баща му тръгнали през гората по тайния път до извора.

Не след дълго Хероят починал и сега царството очаквало от сина му да поеме отговорността на рода си. Казват обаче, че синът не бил като баща си, нито като дедите си. Много рядко ходел до извора, повече се задържал в пределите на царството, организирайки пищни празненства и веселия. Времето минавало, а той така и не се задомил въпреки настояването на царя. Нямал наследник, на когото да предаде тайните, нито да покаже пътя до извора. Дори и той самият започнал да го забравя. И тъй като вече нямало кой да спира набезите на вълците откъм гората, хората от царството решили да издигнат стена от камъни и войници да я охраняват денем и нощем. След много години за рода на Хероите, пазителите на извора, свидетелствали само останките на една голяма къща в основата на стената. Само един далечен спомен свидетелствал на хората от царството за безгрижните им някога, изпълнени с изобилие дни на благоденствие.

През тези дни в царството вече всичко било в оскъдица. Мъчно минавали дните и годините. Дори и царят на вид изглеждал както всички останали и само когато го поздравявали „Добро утро, Царю!“ или пък „Добър ден, Царю!“ можело да се разбере, че това е царство и че това е царят.

В една красива нова утрин обаче на най-възрастния от царските офицери, отговарящи за охраната на стената, се родил така желаният, мечтан и дълго чакан син. Всички в царството много се зарадвали. Даже направили и нещо като малко тържество въпреки немотията. Това, за съжаление, отслабило наблюдението на стената и вълците нападнали царството. В лютата и неравна битка сразен паднал офицерът. Огромна скръб налегнала царството и най-вече неговата любима, за която единствена утеха останал нейният син.

Детето растяло обичано, опора и спомен на старата си майка. Било весело, игриво и жизнерадостно момче с нежен и топъл глас, та когато и да запеело, всеки спирал да го послуша. Сякаш далечен и топъл бриз довявал спомена за онова велико Царство на изобилието. Може би виждали в него дори следващия велик Херой! Музиката извирала от сърцето му и вдъхвала надежда и сила на хората от царството. Всеки му разказвал от древните легенди за хората Херои и техните тайни сили да командват цялата природа. Това силно впечатлявало детето и понеже било и много любознателно, един ден решило да влезе в рушащата се сграда на края на царството. Тя се намирала до стената от камъни, малко преди страшната гора, и била охранявана от царската гвардия. Хората му казвали, че няма смисъл да ходи там, че си губи само времето, но момчето не спряло да се рови из руините на къщата. За съжаление, наистина времето било заличило всичко от Хероите и тяхното тайно познание за природата. В калта обаче открил една малка тръбичка с три странни дупки отгоре. Взел си я, просто ей така, за спомен. След като се прибрал при майка си, решил да я почисти и дълго време я търкал с какво ли не, като най-накрая тръбичката показала истинския си блясък. Била направена от някакъв кафеникаво-оранжев на цвят, твърд , но и някак мек на допир метал. На следващия ден, безгрижен и радостен, младежът тръгнал из царството, за да се похвали. Много от жителите дори не обърнали внимание на ненужната, непозната, лъскава придобивка. Само една стара баба я разгледала и казала:

– Права куха тръба с точно три дупки отгоре! Сигурна съм, че може да се свири на нея. Духни и опитай!

Това изумило момчето и то в същия миг духнало през процепа. От тръбичката се разнесъл звук, който сякаш пронизал цялото царство! Познат звук, от който цялата природа се заслушала и даже вятърът притихнал. Звукът на тази музика бил сякаш запаметен дълбоко в сърцата на всичко живо – човек, звяр, природа.

Разбира се, това бил инструментът на Хероя. Момчето започнало да се упражнява всеки ден, изливайки в инструмента сърдечното си съдържание, и така цялото царство се радвало заедно с него. Не че земята ставала по-мека или пък дъждът идвал навреме ,за да напои посевите, нито се появявал облак, който да облекчи жегата на деня, но музиката ги насищала отвътре с невидима храна, дарявайки ги със сила и лекота. След като момчето усвоило инструмента, се възвърнала надеждата в хората, че отново може да бъде намерен пътят до извора с живата вода.

И така, един ден младежът, по заръка на царя, тръгнал с дружина от най-смелите войници през гората, за да търсят извора. Трудно е да преминаваш през толкова гъста растителност, с постоянно дебнеща в сянката вълча напаст, да вървиш в незнайна посока, търсейки никому неизвестен извор! Един по един всичките му спътници отпаднали, но той не се отказал и продължил. Пазел близко спомена за баща си, с който разговарял в мислите си в този момент. Спомнил си и любящата си майка и така извикал пред себе си образа й. В съзнанието му изплували и образите на всеки един от жителите на царството, които го изпратили с отрудено, но изпълнено с надежда лице, и всичко това той изливал и изливал в музика през инструмента. Знаел за дебнещата вълча опасност, но дори и тях ги усещал притихнали, подвили опашки, отпуснати върху гъстата трева. Отново цялата природа сякаш затанцувала оживотворена. И точно в това движение зърнал отблясък от малка водна повърхност между храстълака. Изворът!

В царството отново бликнал живот на изобилие, а момчето било посрещнато като герой и спасител. Всички го хвалели, всички го прегръщали и били много признателни и благодарни. Оттогава насетне всеки, който го срещал, се обръщал към него със „Спасителю!“. Канели го в домовете си и всеки го нагостявал кой с каквото имал. Девойките от царството, всичките до една, били влюбени в героя си. Всичко това въздигнало момчето до висините на Хероите. Но когато се налагало отново да ходи до чудодейния извор, момъка отивал с досада. Свирил на медната тръба без вдъхновение и мелодията не се изливала естествено. Вече не го впечатлявал извора, много повече предпочитал доброто посрещане и хвалителните възгласи, погледите на жителите и възхитата на всяко дете. И така, когато старият цар легнал болен и го помолил да му донесе от извора живата вода, за да оздравее, той го послушал, но възроптал в себе си: „Това царство нямаше да го има, ако не бях аз. И царят нямаше да го има, ако не бях аз. Вместо да ми е благодарен, ме изпраща като някакъв слуга да му нося от водата. Царството е по-скоро мое!“

Така си мърморел, надувайки медната тръба и навлизайки все по-навътре в гората, по пътя към извора. Не обръщал внимание нито на гората, нито усещал кръвожадните погледи на дебнещата го глутница. Какво се случило после, никой не знае. Само приказките останали. Нямало нито царство, нито пазител, нито таен извора с жива вода. Останала обаче някъде в непристъпната гора, охранявана и от гъсталак, и от глутница, медната тръба.

Има ли кой да я потърси? Това те питам сега!

 

Автор: Янко Богатинов

Илюстрации: Альона Топалова

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0