Анализ на Христо Гешанов /извадка от книгата “Библия и космос” – Втора част /
“Случи се така, че първата окултна книга, която прочетох бе „Тайното учение“ (в други издания: Тайната доктрина) на Ел. Блаватска. Когато прелиствах последните страници, бях впечатлен от един странен парадокс: учението е тайно (езотерично), предназначено единствено за избран елит от специално посветени хора, а Ел. Блаватска прави всичко възможно, за да го популяризира и пропагандира по цял свят. Същият парадокс, както по-късно установих, е характерен и за дейността на нейните съмишленици и последователи, дали начало на т.нар. ТЕОСОФИЯ.
Но тогава, в началото на 50-те години, първите въпроси, които се породиха у мен, бяха: дали това, което чета у Ел. Блаватска, е автентичното учение на тибетските мъдреци, или имам работа с произволните фантазии на една европейка. А ако учението е тайно, посредством какви източници мога да се добера до истинското първоначално учение? Този въпрос ме занимаваше, защото още тогава подозирах, че гласът на Ел. Блаватска е всъщност само отглас на много по-стари учения. Ако е така, тя не е оригинална. Ако е така, остава открит въпросът: дали тя вярно препредава, или вулгаризира „тайната доктрина“, – поради това, че не я познава достатъчно добре или заради някакви свои користни или други цели.
И още нещо: дали честото споменаване на Бога означава, че тайното учение наистина ни прави съпричастни на Божествената мъдрост, или това е „божествена мъдрост“, т.е. нещо като ерзац, непълноценен заместител или нещо като менте?
На 17 ноември 1875 г. Ел. Блаватска заедно с още 19 души основава Теософско общество. То си поставя три цели:
– Да изгради на Земята всеобщо братство, независимо и независещо от националните и расови различия, пол, вяра, материално състояние и обществено положение.
– Да изучи и обедини всички митологии, религии, философии, изкуства и науки от Изтока и Запада.
– Да изследва тайнствените (окултните) закони в природата, да събуди скритите висши сили у човека.
Теософите считат, че всички вярващи по Земята – и дивите африкански племена, и индианците, и индусите, и евреите, и египтяните, и християните, и будистите, и мохамеданите, всички се кланят на един и същи бог. Всеки го нарича по свой начин. „Този Универсален живот или Същност има много названия: Атма, Кришна, Браман, Бог, … Единно Духовно съзнание, Единен Космически Дух и пр.“ Окултният автор И. Ферман дава да се разбере, че всички тези названия не означават нещо важно, защото този космически бог е винаги един и същ. В съзнанието ни отново идва представата за „Висшия космически разум“…Става ясно и защо „обединителите“ не желаят по никакъв начин да използват като обединяващ принцип Божия закон, както и някои други основополагащи библейски истини. Описаната мисловна конструкция е една божествена мъдрост. Тя представлява, както пише И. Ферман, „окултна наука“, най-висшата от всички науки, тъй като законите й са вечни и неизменни. Тя и днес е такава, каквато е била преди хилядолетия и за всички бъдни времена ще си остане същата, каквато е сега“ . Очевидно е, че според този автор, природните закони (разкривани от естествените науки) имат временен характер, т.е. са непостоянни. Затова са и по-нисши. Очевидно, същата квалификация заслужават, според този автор, и духовните закони, които Бог ни е разкрил в Библията. А изразът „за всички бъдни времена“ означава буквално, че няма да има Второ пришествие, няма да има съд, нито ще има край на човешката история. В особено важни, съдбоносни за човечеството моменти на историята, „обединеният“ бог на теософията изпраща на Земята свои пратеници. Те наставляват и поучават хората и така подпомагат тяхната правилна еволюция. Тези пратеници притежават невероятни възможности и мъдрост, съвършено непозната на обикновените хора, на „невежата тълпа“. Избраните божии пратеници владеят тайните на живота и смъртта, познават неизвестните закони на природното и човешкото битие, те са ясновидци, могат да се явяват едновременно на няколко места, да стават невидими и пр. „Достигналият до това съвършенство човек наистина ще поразява всички със своите необикновени дела и нечувани умения, понеже той никога не греши и делата му са своевременни и планомерни“. Цитирах горния пасаж, за да забележите още едно противоречие: теософският избраник „никога не греши“, а според Библията няма нито един безгрешен човек, но всички можем да бъдем очистени чрез вяра в Исуса Христа. Казвам това, за да почувствате, че нямам нищо против самите теософи и не се наемам да ги съдя. Просто показвам различията помежду ни. В този списък Исус Христос е поставен между Нострадамус и Цезар. Този, чрез Когото Бог Отец сътвори Всемира, е принизен до равнището на няколко бележити човеци. Теософията не признава Божествената същност и спасителната мисия на Христос. Затова е споменато само името Иисус, но не и Христос. Теософите наричат пратениците „велики посветени“. Ако се съди по публикациите на техните най-видни чужди и български автори – Ел. Блаватска, А. Безант, Р. Щайнер, О. Свет-Марден, Ч. Ледбитер, С. Джинаражадаса, д-р Р. Консулов, Н. Райнов и др. – в списъка на тези „велики посветени учители на човечеството“ влизат: Гуатама Буда, Сен Жермен, Джордано Бруно, Кришна, граф Калиостро, Нострадамус, Иисус, Цезар, Питагор, Орфей, Християн Розенкройц, Мохамед, Заратустра и др. Както виждате, идеята на теософията за „пратениците“ не е нещо ново, а е продължение на кабалистичната представа за „месиите“. Ясно е, че теософията и вярата в библейския Бог са несъвместими. Подчертавам това, защото стари и млади теософи са се опитвали да ме убеждават, че Аллах е същото като Яхве, че Христос и Кришна е името на един и същи човек, че Исус Христос години наред е бил обучаван при великите учители на Изтока и благодарение на това можел да прави чудеса, че теософията не противоречи на християнството и т.н. Библейските текстове ясно разкриват същността на тези заблуждаващи твърдения. Теософията ни представя изобретения от нея бог като висш идеал за човека, като космическа същност, с която човек може и трябва да се слее с помощта на разнообразни техники и „праведен“ живот след редица прераждания. По такъв начин еволюцията на всеки индивид подпомага космическата еволюция на човечеството. Това е, така да се каже, идейната основа на теософския стремеж да бъдат обединени всички митологии и религии по света. Така разбираме коренната връзка между теософията и онова активно пропагандирано в последно време движение за обединяване на разнородните църкви по света, което се нарича икуменизъм. Днес бихме нарекли това социално-психологически експеримент. Неговото разгръщане през следващите десетилетия изяви някои съществени особености, които ще разгледаме накратко.
Така още веднъж виждаме коренната противоположност на теософската и библейската концепции. Защото е писано именно за „Исуса Христа Назарянина“ (Деян. 4:10); „Чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12).
Теософията обозначава „избраните посветени“ още с наименованието „свръхчовеци“ или „зидари на съдбата“ , „велики учители“ и пр. Всички те образуват така нареченото „Бяло братство“ . Идеята е, че по пътя на редица прераждания човек може да се издига в „духовната йерархия“ и има шанса да се превърне в свръхчовек. В това се състои духовният живот на човека, това е и същността на неговата духовна и космическа еволюция.
Показателна е в това отношение историята на възвеличения от теософите индус Ж. Кришнамурти.
Според теософските представи на всеки 2000 години се явява един велик избраник, чрез когото богът дава на хората нови повеления и така предопределя нова епоха, нова култура и нова цивилизация. Всъщност това само предопределя връзката и приемствеността на съвременното движение „Ню ейдж“ (Нова епоха) с теософията.
На 11 януари 1911 г. в гр. Бенарес (Индия) теософите основават орден „Звездата на Изтока“. Една от неговите цели е да обедини усилията както на членовете на Теософското общество, така и на хората, които са извън него. Другата цел е формулирана кратко и ясно: „Вярваме, че скоро ще се яви в света един велик Учител, и ние желаем така да живеем, че да станем достойни да Го познаем, когато Той дойде. Затова ще правим усилие винаги да мислим за Него и в Негово име да вършим всяка работа при ежедневните си занятия“.
Покровител на новия орден е Ани Безант, а като негов Началник е определен младият индус Ж.Кришнамурти.
Съвсем очевиден е опитът да се подмени Исус Христос с някакъв друг Учител, да се подмени истинското Второ пришествие с друго.
Мнозина теософи заживяват с пълно доверие в тези идеи. Но отминават година след година, а обещаният Учител не се явява.
Тогава, на 28 декември 1926 г. Ж. Кришнамурти, подбуден от А. Безант, дава съгласието си да бъде обявен за такъв световен Учител и приема тайното име Алционе. Само за няколко години той е обожествен. Ето как е описана неговата роля в една публикация от онези години: „Страдание и сълзи ни завеща Онзи, Който преди 2000 години каза за Себе Си „Аз Съм Пътят, Истината и Животът“. Изминатият от нас път бе път на страдания и негов глашатай бе Иисус. Предстоящият нам път за еволюция е път на щастието и негов глашатай е Кришнамурти. Не печал, а радост; не сълзи, а смях на пълно щастие; не страдание, а веселие вещае той. Ако великият Учител, дошъл преди 2000 години, ние зовем певец на световната скръб, то сега трябва да наречем Кришнамурти певец на световното щастие. Ако кръстът, емблема на мъки и страдания, бе символ на Иисуса и печат на цялото християнство и на ерата, свързана с него, то символът на Кришнамурти е слънцето като емблема на радост, веселие и щастие без край“.
Цитираният текст създава у читателя впечатлението, че Кришнамурти е нещо като продължение на Исуса. И единият е „велик Учител“, и другият. Но докато първият символизира нещастието и страданията, то вторият носи на човечеството само щастие и радости безкрай. Това е илюзорна представа, защото тя отрича напълно Божествения произход и спасителната мисия на Христа. Освен това е лъжа, която издига в култ Слънцето и така възражда древните езически вярвания.
Независимо от това, създаденият от теософите имидж на Кришнамурти се разпространява по цяла Европа и извън нея. В България този процес е улеснен, защото само за няколко години (1915-1925) нашите теософи са осъществили три издания на неговата книга „При нозете на Учителя“ и са пропагандирали нашироко своето учение.
Шест години след обявяването му за божий избраник и световен Велик Учител индусът по съвест се разкайва, че е приел да изпълнява такава роля. Обявява официално, че не е такъв, не желае повече да заблуждава хората и се отделя от Теософското общество.
За мен е странно и удивително, че немалка част от теософите, с коите съм разговарял през последните години, не знаят за този крах и до ден днешен продължават с преклонение да говорят за Кришнамурти-Алционе и да го цитират като велик посветен божий пратеник.
В теософската система прераждането заема централно място. То е „неизбежна логическа последица от факта, че съществува развитие и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, – продължава Н. Райнов – човекът се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия… Но това не става произволно… Човек е сам зидар на своята съдба“. Същото можем да прочетем и у И. Ферман. Но от последния теософски автор научаваме още нещо: „при всяко ново превъплъщаване душата трябва да минава всички стадии на телесното развитие, като почва от младенчеството…“ (пак там).
Идеята за прераждането е неотделима от идеята за това, че човекът е неподвластен на смъртта. Така теософията продължава да подкрепя прастарата лъжа на Сатана: „Никак няма да умрете“ (Бит.3:4). Самите теософи подчертават, че именно това е тяхната „основна идея“.
Представата за прераждането, която се стремят да обосноват и да ни внушат всички теоретици на теософията, всъщност представлява според Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски едно учение „поразяващо ненаучно, философски безсмислено и несъгласно с Христовото благовестие“. Учението за прераждането е пряко свързано с идеята за кармата. И двете идват от религията, която се нарича индуизъм. Смисълът е, че в зависимост от моралните или неморалните си мисли, думи и дейстия в своите предишни животи, човек се преражда или в нещо по-висше, или в нещо по-низше. Именно в това се състои законът на кармата: как човек ще избере да изгражда и разгръща живота си от едно прераждане в друго – морално или неморално – от това зависи неговото извисяване или падение. Това означава, че всеки човек сам изгражда своята карма.
По такъв начин за теософите не е трудно да си направят „логически“ извод: явно Иисус е бил в продишните си животи много лош, щом през своя 33-годишен живот, описан в Новия завет, толкова много е страдал и е бил подлаган на гонения.
Струва ми се, че казаното очертава достатъчно ясно несъвместимостта между Христовото благовестие и многобройните учения, свързани с прераждането и кармата.
Налице е още едно капитално противоречие между тях.
В железния, неотменим, съдбовен кръг от прераждания, наречен карма, има едно нещо, което може да очисти греховете на човека и решително да подобри неговата индивидуална карма. В книгата „Махабхарата“ са изброени стотици местности, наречени „тиртхи“. Индусите вярват, че ако човек умре в някое от тези места, това би го очистило дори от такъв тежък грях като убийството на крава (свещено животно). Вярват още, че на този, който умира в някоя от тиртхите, сам бог Шива нашепва на ухото специалната свещена мантра и го приема в своята обител. И тъй като всички тиртхи се намират по бреговете на Ганг (свещена река), от дълбока древност и до наши дни те са пълни с хора. Всички живеят там на голата земя или под клоните на дърветата, всеки ден правят ритуално омиване във водите на Ганг, очаквайки смъртта. Неизброимо е множеството на онези, които доброволно са потърсили смъртта, като са се удавили в реката.
Както е известно, според Библията, всеки от нас може да бъде очистен от грехове и да бъде спасен единствено чрез вяра в Исус Христос.
В достъпната ми теософска книжнина не намерих отговор на въпроса: защо теософите толкова много говорят и пишат за Бога? И още: защо му е нужен на човека Бог, ако човек сам гради съдбата си?
Теософът приема, че „религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога“, но все пак препоръчва на хората да вървят по друг път – този на спиритизма и окултното, защото той е „по-пряк възход, по който човек намира Бога“. А самият Кришнамурти в качеството си на велик Учител неведнъж е казвал, че ако човек „е на божията страна, той е един от нас и малко важи дали се зове индуист или будист, християнин или мохамеданин…“.
На друго място същият автор посочва необходимостта от толерантност и „сърдечен интерес към вярванията на хората от други религии“ . Защото всяка „религия, както и твоята, е път, който води към всевишния“ (пак там). Сравнете с Христовите слова: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Йоан 14:6) и ще почувствате заблуждението. Разтварянето на истинния Бог във всички вярвания означава унищожаване на истинната вяра в Бога.
Духовната бъркотия, с която теософията се опитва да зарази съзнанието ни, проличава и в традиционната „молитва“, която теософите започват с обръщението „Аум!“ След това идват три изречения – съответно от Евангелието, от древноиндийските Упанишади и от Буда!
Духовната бъркотия (не случайно неин библейски символ е Вавилон) се усилва от още един аспект.
„Съвременните западни езици – отбелязва И. Ферман – нямат думи, предаващи точно и кратко смисъла“. Затова „в окултната наука е прието да се запазват… санскритските названия“ . Това обяснява защо цялата окултна книжнина е изпълнена с подобни термини. Това обяснява още един факт: в течение на повече от едно столетие заедно с източната терминология в общественото съзнание нахлуват и съответните вярвания.
Ще посоча примери, които илюстрират това.
Според Библията човекът се състои от дух, душа и тяло. А според теософията, както е и според източния окултизъм – „от седем различни начала“.
Всяко от тях носи своето санскритско название. А подробният анализ показва, че това се прави, за да може, в края на краищата, да се обясни някак си прераждането. „Астрал“ е едно от посочените седем начала. „За астралния човек – пояснява И. Ферман, – времето и пространството не съставляват преграда и той свободно може да се движи по мировото пространство и да посещава другите планети“.
По такъв начин се откроява връзката на теософията с онова, което твърдят една част от спиритистите, а именно, че душите на умрелите се били пренасяли на други небесни тела и оттам общували с живите. А това последното пък твърдят една част от съвременните контактьори.
Може би забелязвате, че в случая космосът и космичното се използват като косвена и нескопосана аргументация в полза на някакви съмнителни земни вярвания.
Разгледаните основни идеи на теософията демонстрират нейната генетична връзка, както с източния (йога) и еврейския (кабала) окултизъм, така и с разноликите форми на съвременния спиритизъм. В този смисъл теософията може да се идентифицира като източен окултизъм, отгледан, култивиран и допълнен в европейски условия.
Редакционен коментар: Според библейските текстове човекът като същество е бил сътворен само малко по-долен от ангелите, което означава, че човешката раса е била и е много близо до ангелската. А ангелите са сили, овластени от Твореца да управляват света. В божествения план тялото е дадено на човека да бъде обиталище на Божия Дух и чрез човека Бог да управлява и владее в света, затова то е свещено. След грехопадението и излизането от измерението на сила и власт, човекът има нужда от ново-раждане, за което се говори и в древните орфически текстове – раждане отгоре, в смисъл на ново-раждане (а не прераждане), на възвръщане към загубената сила, съживяване, освещаване, пресътворяване. Но това е процес на постоянна промяна, трансформация, при която човек разпознава демоничните сили в себе си и бива очистен от Бога Слово, с помощта на Когото се превръща ден след ден в едно все по-светло същество тук и сега в този живот, а не в незнайното бъдеще и незнайно как. Докато тази псевдорелигия на прераждането принизява човека, отнема му трона, който е за него. А всеки човек може да бъде като ангел пазител, като херувим, изпълнен с хвала и песен, и като серафим, пламтящ в огъня на любовта, венец на слава и величие, живеейки в послушание и съработничество със своя Творец, а не в бунт срещу Него.
