Има ли я любовта в будизма?

Има ли я любовта в будизма?

В своята книга 2 000 000 километра в търсене на любовта Клаус Кенет разкрива личната си житейска история в търсене на любов и истина – минава през Индия, Тибет, Тайланд и множество мюсюлмански страни, през Мексико, Аляска, Бразилия. От философ – до убеден комунист, от атеист – до хипи, години наред той трупа опит от големите световни религии – будизъм, индуизъм, ислям и ученията на индианците в Латинска Америка. Прекарва шест години в смъртоносния свят на дрогата и разтърсващи преживявания в света на окултизма и езотериката.
Представяме на читателите неговият разказ от първо лице, за истинските преживявания в будитските манастири и живота на будисткия монах. Защото будизмът изглежда много привлекателно учение и лесно печели последователи в Европа, но повечето от тях дори не биха могли да си представят какъв е животът на истинския будистки монах, нито биха могли да издържат да живеят по този начин. А ето и самият разказ:

„През пролетта на 1979 г. най-накрая бях подготвен да навляза в света на мълчаливото безвремие на будизма. Още веднъж замених приключението с маймуни, скорпиони и змии в джунглите на Малайзия за вътрешната джунгла със сили, демони и вътрешни змии. Не ми беше лесно да се доверя на нещо след всички досегашни разочарования, но какъв избор имах? Настроих се, че трябва да остана до края на живота си при Ахан Ча в манастира Уат Па Понг, за да намеря най-сетне жадуваната свобода и мир.
Спомням си как влязох в Уат Па Понг. Тъкмо се празнуваше някакъв будистки празник, гъмжеше от монаси и посетители. Великият учител Ахан Ча седеше в средата, очевидно обграден от някакви важни хора и старши монаси. Редно беше – от уважение към духовното му величие – да спреш на два метра разстояние от него. Когато застанах пред него, за да му бъда представен, аз го подложих на „изпита на гуруто”, както бях свикнал да правя в Индия. Исках да разбера, дали си имах работа с някой от така наречените „високопоставени” личности или с човек, който беше истински и живееше това, което учеше? Наистина ли заслужаваше моето уважение или бях изправен пред един лицемер, пред една куха обвивка? Исках да видя реакцията му, която щеше да бъде решаваща дали да остана или да изгубя доверие. Вгледах се в учителя. Той не беше особено симпатичен и казах на висок глас: „Какво е това отвратително джудже, кой е тоя „бачкатор”, който седи пред мен?” Факт е, че от този момент Ахан Ча ме допусна в сърцето си. Това, за което всичките му монаси и неизброими обикновени вярващи будисти само можеха да мечтаят, за мен се осъществи в един-единствен миг. Разрешено ми беше да седя в нозете му. Скоро започнах да получавам „частни уроци”, а не след дълго да нося просешката му паничка и дрехата му. По време на нашите разходки той ме държеше под ръка и дори веднъж по време на седмичните обръщения към събралите се монаси ме нарече по-истински монах и по-перфектен будист от всички тях. На монасите щеше да им падне ченето от изненада… „Клаус, обясняваше той, прави нещата директно, без да намесва разсъдъка или книжното познание – за разлика от вас.”
Вярно, отдавна не допусках да бъда „повиван в пелени” от теории и теологии, а и опитът ме беше научил да не им се доверявам по принцип. Или нещо води до успех, който можеш да усетиш и да преживееш, или не става за нищо. Поне до там бях стигнал. И сега будизмът, така да се каже, трябваше да бъде подложен на изпитание. За това неизбежно трябваше да се разделя с всичкото уважение, с всичките ритуали и книжно знание, за да видя дали след това ще остане нещо истинско и съдържателно. Мисля, че Ахан Ча беше усетил тази моя нагласа при поздрава с „отвратителното джудже”. В следващите месеци, изпълнен с надежда, се потопих изцяло и напълно в практиката на будизма. Свеж вятър и нова смелост ме окриляваха.
Условията за влизането в манастира, а оттам, за да поемеш по пътя на нирвана, бяха прости: да седиш и да дишаш. Чрез това – подобно на хиндуизма – в нашето битие трябва да навлезе спокойствие.
Човек се надява вътрешно да се освободи от света на многообразното, на илюзията и да се върне като освободен в света на своите задължения. Ахан Ча казваше: „Който успее, дори само шест минути да медитира напълно, той е постигнал нирвана.” Това ще рече, че такъв човек е свободен от всички обвързаности. Изглежда, че това досега не се беше удало на никого. А на него самия? В манастира се разпространяваше разказ, даден само на определени монаси, в който се говореше, че той самият е постигнал просветление. Други учители, които срещнах по-късно в Корея и Китай, избягваха този въпрос. На въпроса как е станал учител, той просто отговаряше: „Когато ям, ям; когато вървя, вървя и т.н.” Всичко е и се превръща в медитация: говоренето, яденето, ходенето, спането, работата. И той имаше право, защото ние, западняците, ходим, докато ядем, мислим, докато спим, четем, докато ходим. Ние винаги сме разпилени и се занимаваме с нещо друго. Мислите ни до 45% са в миналото, до 47% в бъдещето и изключително рядко са свързани с настоящето. Разпиляването е обратното на концентрацията и медитацията. Ние твърде рядко сме „настоящи” в първоначалния смисъл на думата.
Очевидно това трябваше да се упражнява и то от 3 часа сутринта в храма при общата медитация някъде до към 6 часа. След това „пинда-бат” (просене): бос изминаваш от шест до осем километра през околните села извън гората за една шепа ориз, рядко яйца със синьо-зелена мраморна шарка, понякога някаква шума за салата, от време на време месо и риба – достатъчно, за да поддържа функционирането на тялото, ако случайно в храната не бе „примесен” хепатит (както често се случваше). Завръщане и хранене между 8 и 9 ч. Когато „игуменът” приключи с яденето, никой нямаше право да се храни повече. Тъй като това сутрешно ядене беше единствено за деня, се налагаше понякога бързо „да се тъпчеш”. След девет и половина вече не беше разрешено да се яде повече, и така до следващата сутрин. Да не говориш, да не четеш, да не слушаш музика, да не притежаваш нищо, да миеш плювалници, да наливаш вода от дълбокия кладенец, да чистиш тоалетните, да мислиш всяко действие като медитация. През останалото време да седиш и да се стремиш към вътрешна пустота, да повтаряш „Бу-да…бу-да…бу-да…”, да дишаш: вдишваш – издишваш, вдишваш – издишваш; да ходиш: вдигаш крака, повдигаш петата, натискаш с ходилото, пренасяш тежестта на тялото, вдигаш крака и т.н. Цял ден, по възможност двадесет и четири часа, а един път в седмицата – задължително – през цялата нощ. За тези, който бяха заплашени от заспиване, Ахан Ча препоръчваше радикални мерки: поставяне на голямо стъкло върху бръснатото теме и упражняване на ходене-медитация в храма, насам – натам, без да падне стъклото (какъв срам, ако падне)! Ако на някого и това не помогне срещу умората, той трябваше да седне на ръба на кладенеца пред храма, с краката навътре, около двадесет метра над дъното. Който заспеше от умора и паднеше вътре, беше мъртъв. Осмелявам се да се усъмня дали Ахан Ча наистина го мислеше съвсем сериозно. Но аз няколко пъти съм седял там и кълна се: буден си за цялата нощ! По-радикално не би могла да бъда изгонена умората. Това вече не бяха игрички и шегички: тук твърдо ставаше дума за дисциплина по пътя на избавление от себе си. Така, както в Хамбург на Репербаан напълно бях потънал в блатото на страстите, така тук изпаднах в аскеза, която не би могла да бъде надмината по екстремизъм. Черно и бяло, двата полюса почти се докосваха. Но точно за това ставаше дума – да се изключат противоположностите на живота: ставане и отмиране, добро и зло, черно и бяло, щастие и нещастие. Едното може да съществува само чрез другото. Човекът трябва да постигне състояние, което обезсмисля двете крайности, което му позволява да узнае, че всичко е само илюзия, защото е преходно.
Какво изобщо е будизмът? Религия или философия? Защо това учение се прославя от някои християнски теолози? Защо толкова бързо то стана популярно на Запад, от времето на хипитата насам? Защо езотериците и привържениците на ню ейдж заеха толкова много от него? Исках да разбера повече за това.
Сидхарта Гаутама, богат принц, който е живял 563-483 г. преди Христос, бил от благороднически род и почтен човек. Когато напуснал палата на баща си, за пръв път видял болест, бедност, несправедливост, преходност и преживял шок. Той приемал обгръщащия го хиндуизъм за ритуалност, докато не срещнал монах, чиято аскеза дълбоко го впечатлила. Тогава той самият се посветил на аскеза и на 35 годишния си рожден ден получил просветление, за това как да отстрани гореописаното зло. Очевидни са паралелите с Адам, който бил изгонен от рая и искал да се върне там. В суетата на ежeдневния живот всички търсим по един или друг начин завръщането в рая.
Гаутама, който оттогава се нарекъл Буда, Просветленият, събира прозренията си в „Четирите благородни истини”. Тук човекът стои в средата, той е цел и център. „Благородните истини” на Буда са:
1. Истината за страданието: всичко смъртно се отличава със страдание.
2. Произход на страданието: страданието се поражда от страстите (алчност, страст, желание).
3. Истината за освобождаването от страданията: освобождаването от желанията слага край на страданието.
4. Пътят, по който да накараме страстите и желанията да замълчат (да изкореним желанието) е „благородният път на осемте стъпки” (пътят на Буда).
Ако се вгледаме в „Благородния път на осемте стъпки”, ще разберем още по-добре как е възможно толкова много хора да тръгват, изпълнени с надежда, по този път. Стъпките са:
1. Правилната вяра, правилната гледна точка – а именно, разбиране на Четирите благородни истини.
2. Правилно решение, правилно намерение – това ще рече запазване на чисти мотиви.
3. Правилно говорене – да казваш истината.
4. Правилно поведение и действие – това ще рече, поведението ни трябва да се ръководи и да се определя от истинност и миролюбие.
5. Правилно да си изкарваме прехраната – без да вредим на някого.
6. Правилно усилие – аскеза и самодисциплина.
7. Правилна концентрация – да мислим със самокритичен разсъдък.
8. Правилна медитация – потъване в себе си, йога и др.
Ако следваме тази „пътека”, според „просветлените” можем да избягаме от грижите на живота и да постигнем нирвана, състоянието на абсолютна лишеност от желания. Обещава се краят на страданията. Възможно е първите седем точки да са богооткровени. Но при осмата стъпка отново започва същият опит, който вече бях преживял в хиндуизма. Контрол чрез медитация, както е описано по-горе; чрез дзен, йога, екстаз, вслушване във вятъра, тантра, звуци, мантри, кръстосване на погледа и разнообразни други форми би трябвало да се постигне сливане с универсума и в-единяване с космическите сили, и чрез това – изключване на противоречията на живота. Но моят проблем отново беше същият: как бих могъл да намеря „себе си”, ако в безличния универсум няма никаква „личност”, ако моята индивидуалност изчезва или се разтваря?
В будистката практика има известен егоцентризъм, който се основава на това, че човек сам трябва да се спаси. „Бъди сам на себе си светилник” – това е поучение на Буда, дадено малко преди смъртта му. Освен това, будистът трябва да се оттегли от живота. Да прекарам целия си живот в манастир – това не отговаряше на моите представи. Хрумна ми и следното разсъждение: ¾ от хората са принудени да извършват ежедневната си работа. С това те са ощетени и предварително изключени от нирвана, защото не са създадени за манастир, а трябва да поддържат функционирането на живота и страната.
Но подобни проблеми съзирах и във връзка с християнските монашески братства. Изглежда, че учението на Буда не беше нито философия, нито религия. Самият Буда с всичка сила се е противопоставял на обожествяването на неговата личност, но напразно. Дори хората в Азия изглежда не можеха да минат без някакъв „бог”. Дори в лицето на един радикален убиец и атеист като Мао Цзе Дун – както го преживях в Китай – китайците виждат един бог, което не е чудно, като се има предвид, че човекът е поставен в центъра на будисткото учение.
Стана ми интересно в този момент, когато след задълбочена практика, очаквах конкретни резултати. Какво бях постигнал при опитите да създам „празнота”? Дали съмнението, гневът, страстта, омразата, завистта, накратко всички пороци, които все още ме владееха, най-сетне бяха започнали да отслабват или дори да изчезват? Бях ли станал свободен или поне по-свободен? Исках да видя това – и то на практика! Изглеждаше, че мирът и свободата са съвсем наблизо.
Не само в душата си бях открил отровни змии, плъхове, скорпиони, огромни паяци и термити, но и в моята „кути” (килия), която ми беше отредена при влизането в манастира. Борбата с тези „съквартиранти” се случваше вътре и вън – буквално едно двойно приключение. С голямо усилие тук наистина се научих да прониквам в дълбока празнота и да не обръщам повече внимание на появяващите се мисли или да не се спирам при тях. (Хиндуизмът да има да взима!) Да живееш за НИЩОТО, като едно „Очакване на Годо”. В най-истинския смисъл на думата един „безсмислен” Сизифов труд, без наличието на обективно „друго”. Но там, където повече не съществува нищо сътворено, защото всичко е ЕДИН универсален космически източник, където няма Добро и Зло, вече не е необходима истинската морална отговорност, която единствено дава възможност индивидът да избира „свободно” между добро и зло и чрез това действително да стане „свободен”. Живот и смърт бяха тук и сега една монада, едно Архи-единство, ин и ян. Тази космическа неутралност, тази – как да я нарека – универсална „каша” все повече се превръщаше в чисто етическа концепция, която в крайна сметка беше без особено значение на фона на една невъзможна истина без обективно друго и на един проклет фатализъм. Колкото по-дълбоко навлизах в тази философия, толкова повече се убеждавах в това. Животът беше това и аз се отправих на път. Посетих други манастири, но често отивах в града, за да погледам…
Естествено, с това отново се превърнах в „черната овца”: аз провокирах лицемерието на будистките монаси и те ми отвръщаха според характера си с гняв, ирония, агресия или арогантност. Къде беше тяхната мъдрост, къде беше тяхната овладяност? Така и така никой не говореше за любов. Всичко – само на теория. Но мен ме интересуваше единствено практическата страна. Исках да я изпробвам върху самия себе си и често напусках манастира, за да видя какво се случва, когато се намирах от другата страна на защитните стени на този „концентрационен лагер”, както често го наричах заради неговата строгост, а и защото човек трябваше да се концентрира 24 часа в денонощието. С обръсната глава и развяваща се монашеска дреха тръгнах на запад, към отдалечения на 600 километра Банкок.

……………….

Това, което в течение на времето чух от приятелките ми, накара моята философско-будистка система да се разтопи като сняг под топлото слънце. „Виж какво говориш и виж какво правиш!” Не беше нужно повече, за да се убедя, че аз самият съм лицемер, у когото нямаше нито любов, нито мир, въпреки че с такова удоволствие говоря на другите за тях. Целият будизъм с всичките му партакеши беше изхвърлен през борда. Отново бях строил на пясъчни основи! О, неописуема болка, о проклето разочарование! Морално учение, умереност, теология… за три години и половина не бях срещнал нито един будист, който да е свободен. Всички те бяха големи майстори в говоренето, но никога в правенето. А точно на правенето в дзен се отдава толкова голямо значение. Защо никой не беше постигнал целта? Пътят ли е целта? Няма ли милост? Пътят ли е погрешен? Добро и зло едно и също ли са? Не исках никакви обяснения, исках живот! Просто да живея … и да обичам!
Междувременно приятелките ме напуснаха и аз от ден на ден продължавах да се измъчвам сам. Без религиозна или духовна цел животът ми изглеждаше безсмислен и безцелен, едно просто вегетиране. Нямаше повече никаква философия, която би могла да ме поведе напред. С празни ръце и празно сърце бях достигнал целта с най-ужасното от всички прозрения: че нямаше никаква свобода и че всички теологии по света не са успели. Това беше едно от най-ужасните състояния по дългия ми път: да смяташ редица теории за неизползваеми и да нямаш никаква цел пред очите си.
Но моите демони още не бяха свършили с мен и ми пошепнаха в ухото нов „спасител”. Отдадох се на алкохола, „доброзорно” се опивах, за да ми помогне опиянението да нося непоносимата празнота на моя така наречен живот. Моят идиотизъм и този на другите, това ли беше космическо-универсалното единство? Несправедливостта на света, ламтежът за власт, жаждата за секс, банките, които бяха заменили църквите, глобалната разруха: кой можеше да издържи всичко това, без да стане депресивен или агресивен? Количествата алкохол, които поглъщах, рано или късно щяха да доведат до самоубийство. Тялото ми започна да си отмъщава и се разпадаше все повече и повече. Едно безпощадно разпадане и разрушаване – като стара развалина.
Самотата отново ме застигна и – дявол знае – как щях отново да се измъкна от нея, ако изобщо успеех! Бях близо до момента да превърна себе си в демон. И действително, имах своите моменти на щастие, когато – като с вампирски зъби – съумявах да „разкъсам” други души. Това беше моят начин, моята доза „хероин”, която ме предпазваше от това да си тегля куршума. Живеех от живота на другите, изсмуквах ги и ги оставях да паднат: като самопровъзгласил се гуру търсех как да поставя хората в зависимост и да определям волята им така, както онзи мъж преди двайсет години направи с мен. Преследван и вътрешно измъчван безспир, аз преследвах все нови и нови жертви в дискотеки, нощни клубове и по плажовете – навсякъде, в цяла Европа. Превърнах се в творение на нощта, живеех в страх и винаги в търсене на жертви. Под прикритието на „мъдрец” внасях сред хората мъка, разрушение и раздяла. А сам бях най-нещастният от всички. Само чрез прост визуален контакт, със силата на моя господар и неговите демони постигах това, моите „приятелки” да се гърчат от болка на земята, като набодени на шиш червеи. Нещо в мен крещеше не по-малко, нищо че никой не го чуваше.
Започнах 1981 година без да съм се доближил и крачка към самия себе си, а напротив: изглежда, че все повече се отдалечавах. Това не беше много за тридесет и шест години. Бях опознал отвътре движението „Харе Кришна” , чиято централа близо до Франкфурт бях посетил. Нейният индийски водач ми беше добър приятел. Това, което преживях там, не можеше да бъде отговорът. В световния център на движението близо до Калкута също бях преживял несполука. Всичко това е само за пубери, които не са се справили с кризата на израстването или по някакъв друг начин са попаднали в ноктите на тези гурута. Някъде в себе си изпитвах съчувствие към тези достойни за презрение творения. Не бяха по-различни и инквизиторските методи на „червивата” с пари „църква” на сциентолозите и на жадния за власт сектантски водач Муун от Корея. Също толкова малко ми помагаха ученията на Карлос Кастанеда или на Бхагаван Раджниш , на които се бях доверил някога. И как би могъл един дебел фукльо на име Махараджи (Велик владетел), тогава на шестнайсет години, да твърди, че е прероденият Бог, когато вътрешните пререкания за властови позиции говореха на своя ясен език? Дали ще бъде „прекалено” да твърдя, че съм учил при малкото „учители” на този свят? Във всеки случай всеки път зад кулисите изглеждаше по един и същи начин: власт, секс, пари – едно от тях винаги стоеше зад всичко. Поробване, подчинение на волята и зависимост на техните привърженици – това те наричаха свобода.
…………
Да се върна още веднъж към моя опит с хиндуизма и будизма. Той ми позволи да преживея отвъдното, показа ми един път, по който чрез медитацията се озовах в област, която е отвъд разума, разсъдъкът ми замлъкна и аз се потопих в някаква мистика като напуснах пространството и времето. Известно време вярвах, че съм намерил някакъв покой спрямо постоянно променящите се явления в света и дори имах чувството, че съм вкусил вечността. Но във всички тези преживявания Го нямаше Него – Истинският, Живият Бог! Това не е нищо друго, освен скрито себелюбие, в което човек се възхищава на себе си като творение. По този начин той достига единствено самообожествяване, вместо да види Бога. Това беше същият трагизъм, който някога е довел до грехопадението на Адам. Две несъвместими неща са фино объркани: чрез формата на без-личната медитация човекът вече не може да опознае „личностния” Бог. Вместо това се поддава на идеята, че той самият е бог. Веднъж заслепен от красота на споменатите по-горе запленяващи преживявания, човек тръгва по пътя на саморазрушението като вярва, че би могъл да се завърне в състоянието, от което е бил „извикан за живот.” Но това състояние според азиатските религии е безлично, ето защо, за да го постигне човекът се самоунищожава и се превръща в не-битие. А Бог призовава човека точно от небитието в личностната форма на битието – „аз съм”.