Небесната дъга, Оуен Барфилд

Оуен Барфилд е един от най-проникновените философи, лингвисти и писатели на 20 век. Идеите му оказват огромно влияние върху творчеството на Дж. Р. Р. Толкин, К. С. Луис и Чарлз Уилямс, с които заедно съставляват литературния кръг Инклингс. За разлика от тези свои именити колеги и приятели, прочули се по целия свят със своите произведения, Барфилд и неговите творби не са толкова известни, особено за българските читатели. Но той всъщност е „идеологът” на кръга Инклингс, а Толкин, Луис и Уилямс до голяма степен са въплътили неговите идеи в своите произведения и по този начин са направили концепциите, представени в неговите разработки в техния чист вид, по-достъпни за широката публика, като са ги облекли в художествени образи.

Текстът за небесната дъга, който публикуваме тук, е част от книгата на Барфилд Saving the Appearances (в превод – „Спасяване на явленията”). В нея, както и в други свои книги, авторът изследва въпроса за еволюцията на съзнанието, за отношението между съзнанието и реалността и за промяната на това отношение в хода на човешката история. Според Барфилд не може да се говори за еволюция на т.нар. обективна реалност – или „природата”, без този процес да е обвързан с и произтичащ от еволюцията на самото човешко съзнание. Въз основа на изследване на езика и мисленето авторът показва, че отношението между съзнанието и възприеманата реалност не е константа, което означава, че мисленето и възприятията на съвременния човек са различни от тези на първите хора –  или на хората през средновековието, или през древността, – но не по начина, описван от много антрополози и други учени, които твърдят, че светогледът на „първобитните” хора, за разлика от този на съвременния човек, се е определял от различни вярвания или суеверия. Всъщност според Барфилд мисленето и възприятията на съвременния човек се определят от вярвания и представи, докато умът на първите хора е бил необременен от подобни наслагвания и те не са „вярвали”, а са виждали реалността такава, каквато е била – те са я възприемали митологично, защото самата тя е била митологична. Тази митологичност на реалността се съдържа и в самия език – в този смисъл Барфилд изтъква абсурдността на максимата, че „митологията е болест на езика”, като иронично отбелязва, че ако следваме тази логика, значи и „мисленето е болест на ума”.

В главата „Небесната дъга” Барфилд разглежда въпроса за „обективността” на видимата реалност и доколко тя е зависима или независима от възприемащото я съзнание. Той илюстрира това чрез небесната дъга, за чието съществуване са необходими три неща – слънчеви лъчи, дъждовни капки и наблюдател. Дъга даже може да има и без слънчеви лъчи и дъждовни капки, но не и без око, което да я вижда (и в някакъв смисъл да я сътворява). Т.е. ролята на наблюдателя – или на съзнанието – е от изключително важно значение за съществуването на реалността. Даже е спорно дали въобще може да съществува реалност, без да има някой, който да я наблюдава. Или с други думи, реалността е в погледа на субекта.

Чрез дъгата и други нагледни примери Барфилд показва, че светът, който възприемаме с физическите си сетива, е дотолкова обективен, доколкото представлява система от колективни представи, т.е. картина от образи, която е общодостъпна за и възприемана от множество субективни наблюдатели.

/Коментар: Илиян Могиларски/

Небесната дъга

Погледнете една небесна дъга. Докато трае, тя представлява или изглежда, че представлява една голяма многоцветна арка, заемаща място там в пространството. Тя допира хоризонта между онзи комин и онова дърво; ако теглим една линия от слънцето зад вас над главата ви, то тя ще прониже центъра на окръжността, от която е част. И сега, преди да изчезне, си спомнете всичко, което сте чували за небесната дъга и причините за нейното пораждане, и си задайте въпроса „Тя там ли е наистина?”.

Вие знаете по памет, че ако би имало един хълм на три-четири километра по-близо от сегашния хоризонт, дъгата щеше да докосне земята пред него, а не зад него; че ако вървите към мястото, където свършва дъгата или изглежда, че свършва, тя опеделено няма да е „там”. С една дума, разсъждението ще ви убеди, че дъгата е следствие от слънцето, дъждовните капки и вашето собствено зрение.

Когато питам за едно неуловимо явление или представа „То наистина ли е там?”, обикновено имам предвид „То там ли е независимо от моето зрение?”. Ще бъде ли все още там, ако например си затворя очите – ако се придвижа към него или настрани от него. Ако това е, което и вие имате предвид под „наистина там”, вие ще се изкушите да добавите, че дъждовните капки и слънцето наистина са там, но дъгата не е.

Следва ли от това, че щом някой види дъга, „има” такава, или с други думи, че няма разлика между халюцинация или видението на някой луд за дъга (вероятно в ясен ден) и действителната дъга? Определено не. Вие не сте единственият, който е видял тази дъга. Вие водите и приятел с вас. (Аз се въздържам да питам дали двамата сте видели „същата” дъга, защото това е по-скоро книга за история, отколкото за метафизика и тези встъпителни глави просто са предназначени да изчистят определени погрешни схващания.) Още повече, че посредством езика като среда вие добре знаете, че хиляди други хора са виждали небесни дъги в дъждовно време; но никога не сте чули някой нормален човек да твърди, че е видял дъга, когато няма слънце или в безоблачен ден. Ето защо, ако някой ви каже, че вижда дъга в безоблачен ден, тогава дори ако сте убеден, че той има предвид точно това, което казва, а не просто лъже, вие убедено ще заявите, че дъгата, която той вижда „не е там”. Накратко, що се отнася до това дали наистина е там или не, практическата разлика между едно видение или халюцинация за дъга и една действителна дъга е, че макар всяко едно от тях да е една представа или явление (тоест нещо, което аз долавям, че е там), то второто е споделена или колективна престава.

Сега погледнете едно дърво. То е много различно от дъгата. Ако се приближите към него, то все още ще е „там”.

Още повече че в този случай вие може да направите нещо повече от това да го гледате. Вие можете да чуете как шумолят листата му от вятъра. Може би ще го помиришете. Определено можете да го пипнете. Вашите сетива съвместно ви уверяват, че то се състои от това, което се нарича твърдо вещество. Приложете към дървото същата трактовка, както и към дъгата. Припомнете си всичко, което сте чули за материята и нейната основна структура, и се запитайте дали дървото „наистина е там”. Съвсем не искам догматично да твърдя, че атомите, електроните, ядрата и т.н., от които казват, че се състои дървото и цялата материя, са отделни и определими обекти като дъждовните капки. Но ако „частиците” (както ще ги наричам тук за удобство) са там и са всичко, което е там, тогава след като „частиците” вече не са като нещото, което наричам дърво, както и дъждовните капки не са като нещото, което наричам дъга, то следва, мисля, че както дъгата е следствие от дъждовните капки и моето зрение, така и дървото е следствие от частиците и моето зрение и моите други сетива за възприятие. Каквото и да предполагат, че представляват самите частици, дървото като такова е представа. И разликата за мен между едно дърво и пълната халюцинация за дърво е същата, както разликата между една дъга и халюцинацията за дъга. С други думи, едно дърво, което „наистина е там”, е една колективна представа. Фактът, че едно въображаемо дърво се различава по естество от истинското дърво и че  просто е глупаво да ги бъркаш, е всъщност буквално въпрос на „здрав разум”.

Бекграундът от частици се възприема, разбира се, и при случая със самите дъждовни капки в същата степен, както и при дървото. Връзката дъждовни капки-дъга е една картина или аналогия, а не пример за връзката частици-представа.

И отново, ако някой иска да продължи разсъждението по-нататък и поддържа, че което е вярно за капките, трябва да бъде също така вярно и за самите частици, и че няма „такова нещо като извън-мисловна действителност”, аз няма да споря с него и няма да му обръщам никакво внимание; понеже, както казах, това не е книга за метафизика и аз нямам никакво желание да доказвам, че дърветата или дъгите – или частиците – не са „наистина там” – едно твърдение, което вероятно е малко безсмислено. Тази книга не е написана, защото авторът иска да лансира една теория за възприятието, а защото му се струва, че определени широки последици, произтичащи от бързо развилите се науки на 19 и 20 век, особено физиката, не са взети под внимание в достатъчна степен при изграждането на общата за 20 век картина за естеството на вселената и историята на земята и човека.

Един по-добър термин от „частици” вероятно би бил „непредставените”, тъй като всяко отделно нещо, което е тъждествено с определена представа, винаги ще изисква допълнителен физичен анализ. Още повече че атомите, протоните и електроните на съвременната физика сега се разглеждат обикновено не като частици, а като въображаеми модели или символи на една непозната извънсетивна или подсетивна база. Това, което искам да изясня в тези начални параграфи, е, че каквото и да се мисли за „непредставения” бекграунд на нашите възприятия, познатият ни свят, който знаем и виждаме около себе си – синьото небе с бели облаци в него, шумът на водопада или автобуса, формата на цветята и техният аромат, движението и звуците на животните и лицата на нашите приятели, също така и светът, който (независимо от специалните изследвания на физиката) всякакъв вид експерти методично изледват, – е една система от колективни представи. Идва времето, когато човек трябва или да приеме това като истина за света, или да отрече теориите на физиката като претенциозно заблуждение. Не може и двете.

Оригинално заглавие: Saving the Appearances: A Study in Idolatry, by Owen Barfield, 1957, §1

Превод от английски: Володя Първанов