ИДЕАЛЪТ И ЩАСТЛИВАТА ЛЮБОВ
Коментар на приказката “Малката русалка” на Ханс Кристиан Андерсен
Помните ли приказката „Малката русалка“. Не, не веселата Ариел от анимационното филмче. Безкрайно силна и многоцветна, оригиналната приказка на Андерсен вече не е лесна за намиране. Но тук ще спомена именно нея, защото както най-добрите образци на така наречените „народни приказки“, така и неговите носят духа на истинските неща, и силното Слово, което отключва вратите на невъзможното!
Много пъти ние си казваме: „Докато е млад, човек има идеални представи за любовта, а после се разочарова.“ Дали обаче е така? Дали идеалът е нашият проблем или напротив – неговата липса?
Русалката имаше сестри. Всяка от тях имаше своя идеал за щастлив и успешен живот. Когато на петнайсетгодишна възраст те получиха правото за пръв път да изплуват на повърхността и да видят света на хората, всяка от тях видя различни неща. Психолозите биха казали – всяка видя това, което искаше да види. И действително е така. Най-любознателната русалка видя човешките градове и дори се изкачи по течението на реката. Друга нейна сестра само разгледа морето, без да се докосва до света на хората. Любопитството им бе задоволено и постепенно те решиха, че все пак не съществува по-добро място от красивия и весел дворец на баща им.
А какво видя малката русалка? Трябва да се прочете как живееше тя с години, преди да излезе на повърхността. Всяка от русалките отглеждаше своята градина с морски цветя. Този образ е силно застъпен и в българските народни традиции и песни. Отглеждайки първото свое пространство, девойката заявява готовността си да отглежда дом, род, да бъде също така мъдра и добра градинарка за всяка негова нужда. Та, докато сестрите на русалката отглеждаха своите красиви лехи с цветя, най-малката бе поставила в средата на градината си паднала от някъде статуя на момък. Огненочервените цветя и плачещата върба, които тя насади наоколо, бяха само декорация към неясната любов, която тя изпитваше към този образ. В сърцето на малката русалка обичта се пораждаше под формата на милост, даване и грижа. А оттам и представата й за щастие се изграждаше около желанието да обича и да е полезна.
Оттам нататък историята е известна, тя спасява от корабокрушение непознат принц, като го изнася в неговата жизнена среда, защото разбира, че той няма да оцелее в нейната. За да заживее близо до него, тя жертва чудния си глас и рибешката си опашка, остра болка я прерязва в краката на всяка стъпка, но никой не може да знае за това. Цялата й любов е едно очакване за взаимност, което не се сбъдва докрай; ала когато разбира, че нейният принц е отдал сърцето си на друга, тя отказва да го „убие“ (което много съвременни женски сайтове ни съветват да сторим), а запазва любовта си, като загива. Разбира се, тук Андерсен не говори за самоубийство, а по-скоро за това умиране, което духовните хора наричат Новораждане. Русалката от душевно същество се превръща в духовно. Гарантираните й триста години душевен живот в пълно щастие не могат да се равняват на вечния живот, пълен със смисъл, отиващ далеч извън нея…
Завършвайки приказката, ние си казваме, че животът на русалката, макар преминал през страх и лишения, си е струвал. Някак … не пожелаваме животеца на нейните сестри. Все пак тя е спасила човек – и то два пъти. Първия път – от морето, а втория път – от себе си. Дори може да се замислим за това какво стои зад образа на морето, често наричано в Библията „морето на народите“. Морето, в което плуват всякакви нечистотии, в което като нищо можеш да се удавиш, ако нямаш своя спасителен кораб или някоя самоотвержена Малка русалка.
Всъщност не бе проблем, че самата тя бе родена в морето, като една от душевните хора, които не разбираха и презираха царството, където дишаха възДух. От деня, когато душата на девойката обикна нещо друго, нещо родено Отвъд нейното царство, тя започна бавната си трансформация, която постепенно й дари нови достъпи (чрез обновеното тяло), а накрая и вечна душа. Не е случайно и това, че тя губи възможността да Прави някои неща, с които бе имала сила да съблазнява и да завладява сетивата. На нея й остава възможността да Бъде. Макар без да говори, нейното присъствие и постъпки на вярност се оказват не по-малко Слово в царството на говорещите…
Така че ползата от Идеал е очевидна. Някои го наричат „нуждата от обожание“. Нуждата да виждаме Божествения първообраз във всяко нещо около нас, а също и в хората. Виждайки божествения образ у другия, ние знаем за какво се борим в него и трудно можем да се отклоним от целта. Виждайки божествения образ у себе си, добиваме сили и смелост да минем през най-страшни места, за да придобием познание и сила. Така се превръщаме не само в очакващ щастие партньор, но и в жертвоготовен любим, родител и брат за този, когото обичаме.
И щастието идва, и то идва абсолютно сигурно. Защото този вид щастие е в смисъла. Когато се чувстваме на своето място, в добро или в зло.
Автор: Павлина Папазова

