Физика на тъгата и физика на радостта
Коментар на книгата „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, спечелила редици престижни награди – Национална награда “Христо Г. Данов” (2012), наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, раздел “Литература” (2012), награда „Цветето на Хеликон” за най-продавана българска книга (2013), Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“ (2013). Финалист на четири европейски награди: Premio Strega Europeo, Gregor von Rezzori, Haus der Kulturen der Welt Preis, Brücke Berlin Preis и последно Швейцарската литературна награда Ян Михалски!
„Тъгата е като газовете и парите, няма собствен обем и форма, а заема формата и обема на съда или пространството, което обитава. Дали клони към блогородните газове? По-скоро не, колкото и името да ни привлича. Благородните газове са еднородни и чисти, моноатомни, освен това са без цвят и без мирис. Не, тъгата не е хелий, криптон, аргон, ксенон, радон … Тя има мирис и цвят. Някакъв газ хамелеон, който сменя всички цветове и миризми на света, както различните цветове и миризми могат лесно да я активират……“ – Из „Физика на тъгата“ на Георги Господинов
При някои хора тъгата отключва емпатия. При толкова много читатели и награди на книгата, явно тъгата изключително много вълнува сърцето и ума на съвременния четящ човек – тъга по отминалото, тъга по невъзможното, тъга от раздялата, тъга от несъвършенствата човешки … хиляди видове тъга . Но дали нашият човешки съд е съд, предназначен да бъде дом на толкова много тъга? И дали около нас наистина витаят невидимо фронтове тъга, циклони и антициклони тъга, описани в романа?
Както пише Георги Господинов пак в същия роман:
„Едно от изумителните неща във физиката на елементарните частици е това колко важен е актът на наблюдение за тяхното поведение. Още според Копенхагенската интерпретация от 1920 г. квантите действат като частици само когато ги наблюдаваме; в останалото време, скрити от очите ни, те са част от една разсеяна и незаинтересована вълна, в която не знаем уж точно какво се случва…. Светът е такъв, какъвто го знаем от старите учебници, само защото е под наблюдение. Или както пишат Идлис, Уитроу и Дикс в средата на 20 век: „ За да съществува вселената, е необходимо на някакъв етап в нея да се появят наблюдатели!“
Бихме могли да интерпретираме тази мисъл по-широко – че за да се появи радостта, да възникне като свят,в който да живеем, трябва да има наблюдател! Наблюдател, който да вижда тази реалност, за да съществува тя. Може би физиката на радостта е вече наистина благороден газ, също както физичните благородни газове и благородните метали притежават нереактивност и устойчивост към промяна, които се свързват с поведението и на благородниците, откъдето идва името им.
Радостта може да бъде сътворена, ако човек съумее да приложи в живота си характерните за нейната физика свойства – устойчивост и нереактивност – и ако иска да бъде неин наблюдател!
Да си нереактивен и устойчив обаче е и духовно качество на „благородника“. Нереактивен е този, който не реагира на всичко онова, което идва към него – да отвърне на раздразнението с раздразнение, на обидата с обида, на глупостта с глупост, на разочарованието с разочарование, на мрака с мрак.
Защо е устойчив? Устойчивият „благородник“ търси да реагира на раздразнението вътре в себе си, не вън от себе си, на глупостта вътре в душата му, не на тази отвън. Този тип поведение създава устойчивост, защото нямаш нужда да влизаш във външна реакция с другите – да обвиняваш, да съдиш, да търсиш виновник, а трансформираш себе си!
Тъгата и болката се хранят с външни реакции – този така ме нарече, онзи така ме погледна, придаваш им вкус и цвят по свой образ ….
Истинската устойчива радост обаче е нещо много дълбоко …. Тя се крие в дълбините на човешката душа и е свързана с нейното благородно аз – да намери човек благородните метали, съкровищата, които лежат закопани в неговите недра под земята …
Но за да се сътвори този свят, отново трябва да има наблюдател – или още търсач … онзи, който не иска да храни тъгата и болката си, а радостта си, специален наблюдател … който да превърне тъгата в радост, вълната в частици…
В своя роман Георги Господинов задава въпроса: Какво е минотавърът – човек с глава на бик или бик с тяло на човек? Кое е водещото?
Ако човек търси да трансформира бика в себе си, работи върху себе си и иска да бъде човек – той ще бъде човешко същество! Но ако природата на бика му харесва и я храни, ще бъде бик с подвеждащо човешко тяло! Всеки сам избира! И не може да се оправдава, че така се е родил – минотавър!
За да намери човек благородното си аз, трябва да трансформира бика в себе си в човек.
А кой е човекът? Един библейски текст казва:
“Що е човек, та да го помниш, или човешки син, та да го посещаваш? Ти си го направил само малко по-долен от ангелите, със слава и чест си го увенчал и поставил си го над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му.”
И така, човекът има да възстанови в себе си тази предишна слава, да се върне към тази първоначална власт! Как? Като превръща тъмните си страни в ангелски същности, като се цели да е „само малко по-долен от ангелите“. Или както казва в своя роман Георги Господинов:„ Аз сме!“. Но какво сме? Към какво да събужда човек емпатията си и да съпреживява? Към минотавъра, избрал бика в себе си, който продава бебето си в Гърция за пари? Да съм шипков храст, яребица, гинко билоба, охлюв? Емпатията е хубаво нещо, но когато е насочена към Божественото в света, към ангелските сили край нас, към същностите които са спасение и извор на живот сред тъгата! „Аз сме“ … по-добре Бога на силите! Не, Бог не е нито мравка, нито костенурка, нито гинко билоба, независимо кой какво иска. Той е властелин на световете, вън от нас и вътре в нас. Той е, който е дал на всеки ново име, божествено име, с което да се нарече – не мравка, не лилав есенен минзухар, не бик, а име, увенчано със „слава и чест“, като трансформира тъмната си страна в ангелска:
- Честолюбие – вместо похвали към минотавъра в себе си и молби да бъде приет достойно, да го трансформира като отдава чест и слава на ангелските същности в себе си и в другите – херувимски, серафимски – онези, които виждат честта и славата на Първия, Даващия от себе си живот, Даряващия себе си, за да има живот.
- Властолюбие – вместо да търси власт, която подчинява, да търси властта ангелска, която служи и въздига.
- Егоизъм – любовта към себе си, която е за сметка на другите, да трансформира в любов към себе си, която открива светлото ангелско Аз – да използва за тази цел дарбите си, талантите си, да ги развива, защото те ще хранят и него, и тези покрай него.
- Завист – поглед, според който другите имат повече от теб, а ти си ощетен. Ако човек намери себе си и светлото ангелско Аз, на него дори няма да му хрумва да завижда.
И така, всеки, който не събужда ангелските същности в себе си, ще си остане като минотавъра от романа на Георги Господинов, който цял живот се лута в лабиринти, зад които го чака смърт…. И ще проси по-различна присъда в свят, който отдавна го е осъдил … от древните гърци, през Вергилий, Данте … та чак до днес…
Но в трансформираните ангелски същности (и още много други ангелски същности, които не са описани тук) се крие физиката на радостта – онази радост отвъд грижите, обидите, погледите … отвъд дори смъртта, защото ангелите не умират…. Ангелските същности не обитават лабиринти, те обитават небеса…
За онези, които не вярват, остават лабиринтите с вкамененото им колебание. И за тях най-тъжното място е светът, както отбелязва Господинов. А пътуването не лекува тъга. Трябва да се търси нещо друго!
Автор: Керанка Бинева
