АДИО, РИО – КОМЕНТАР НА ФИЛМА
„Адио, Рио“ е български игрален филм (комедия и ужаси едновременно) от 1989 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Марко Стойчев, който засяга актуалната и днес тема за бляна да отидеш в чужбина, да имаш кариера, слава, пари, да изградиш тази мечтана реалност. Историята започва със спечелването на един конкурс за строителство на жилищен квартал в Рио де Жанейро и организацията по командировката в чужбина. Главният архитект е принуден да отстъпи от обещанията си към своя екип да бъдат командировани всички и вместо това да замине сам със своя некомпетентен началник. Първия голям сблъсък във филма е между архитектът и жена му по въпроса за съвестта: „Съвестта – това е научна фантастика!“, „Да си виждал някъде паметник на чистата съвест?“ са доводите на жената на архитекта, която иска живот в чужбина на всяка цена.
Архитектът склонява да си затвори очите за да има мир с жена си, но в този момент върху колата му пада един труп. Оказва се, че това е трупът на неговата съвест. Дори и след като се отървава от трупа, той се появява отново и отново! Интересен факт е, че ако и за архитекта, жена му и други хора, този труп е абсолютно реален, то за децата и други същества, които са чисти по сърце, този труп не съществува. Той дори не излиза на снимки или други „преписки и доноси“ по въпроса.Постепенно става ясно, че и много хора имат същия проблем. Проблемът е масов. Трупът на някогашната им чиста съвест всъщност се оказва трупът на Христос по анцунг и всеки се сдобива с него, когато започне да лъже или отстъпва от принципите и истината. В районното казват, че непрекъснато валят доноси за някакви трупове. Има версия за диверсия. „Какво бе, Стоев, ти не си ли виждал труп!“ – коментира директорът с прегоряла съвест, когато трупът изпада от гардероба със саката му. „Свикна ли с трупа? Свиква се. Аз моя дори не го забелязвам вече!“ – реплика на 
съседа на архитекта, показвайки скрития труп в шкафа си. Трупът на някогашната чиста съвест съдържа и основни житейски максими от типа: „По-добре държавата да се увътри, отколкото ти и аз!“ (реплика на съседа на архитекта); „Разбирането като хората“ е на принципа даване на пари – и сумата определя дали обяснението е мършаво или не;съвестта е нещо, което се изхабява и затова не се ползва всеки ден;на българина „покажи му паспорта, и той тръгва след него“!
Какво всъщност е съвестта и трупът на Христос? По принцип реалността на Христос е реалност за сърцето на човека, в която то да се облагороди и да разцъфне. Очевидно тук такава реалност няма, а има едно масово убиване на човешкото в човека. Затова Христос се явява като труп. Вътрешният живот на хората е мъртъв, всичко се свежда до паспорти, кариери, пари и цинизъм. А това води до загниване – на много места „мирише на умряло“ – образ на дълбока горчилка и големи разочарования вътре в самото общество и отношенията между хората. Това са принципни отношения между хората и днес в много сфери, в които става дума за пари, власт и надмощие. Реалността е жестока, защото съвестта е погребана.
„Съвестта е оная глъбина в човешката природа, където тя се докосва до Бога, получава вест от Него и чува Божия глас“, твърди руският религиозен философ Николай Бердяев. Неслучайно българската дума е съ-вест. Или още с вест от Бога. В много езици (на гръцки – συνείδησις, на латински – conscientia, на френски – conscience, на италиански – coscienza, на английски – conscience, на немски – Gewissen) основата на думата „съвест“ е образувана от корена на понятието за „знание (осъзнаване)“. Тя провокира хората да се замислят и ако човек се заслуша в гласа й, той води до осъзнаване и осмисляне на собствения му живот и на вестта от Бога за него. Тя я първият сигнал и показател за злото, което живее в човека, и показва личния път на всеки към неговото побеждаване, а това води вече и към идентичност и изграждане на личности, а не на тълпа. Много учения и идеологии се явяват против личността, в полза на тълпата. Да не знаеш кой си ти! Злото и доброто у теб да са в хаос и първи съветник да ти е алчността, гордостта, а понякога неосъзнато желание за мъст! 
Съвестта много пъти не е лесен спътник – не взима под внимание всичките ти желания , какво на човек му е изгодно и какво не в момента; не се притеснява, че ще го накара да се чувства зле! Тя обаче е специален небесен дар. Няма по-голяма кариера за един човек да познае злото в себе си и да започне битка с него за да се развива като пълноценна личност, вместо да остане част от тълпата; както и няма по-голямо богатство от това да изровиш потенциалите си, талантите си, и да разцъфне любовта ти и вътрешния ти живот, защото те са в единство!
Разбира се, в общество, където труповете валят, една от най-колоритните личности е доцентът по анатомия Попрусков – или още Гошо Трупа. Той живее в таванска стая без баня и тоалетна и споделя, че в моргата, където прекарва работния си ден, за труповете има и баня, и тоалетна – много по-добри условия. Като цяло явно, че в обществото „трупът“ и мъртвото се ползват с по-добри условия за „пребиваване“ . Гошо Трупа като истински разбирач от трупове внася светлина по загадъчния случай с трупа и обяснява на архитекта, че единствения труп, който липсва в гроба, е този на Христос! И така архитектът стига до идеята, че хората са преследвани от трупа на Христос и трябва да се сдобие с Евангелие!
„Хората по 100 лв. дават за „Отнесени от вихъра“, а вие за едно Евангелие се циганите (за 60 лв)!“ – прословутата реплика от филма на продавачката в книжарницата.
И така архитектът си преправя пътя до новото „опасно“ вдъхновение – Евангелието.
Става ясно, че след като се вдъхновява и умива съвестта си, предава се на милицията заради трупа, отказва се от командировката, архитектът спира да получава от небето трупове. Единствено във вдъхновението божествено няма трупове, няма смърт, трупът е възкресен и тялото е възнесено. Там обаче има изпитания.
Днес в нашия модерен живот, в който Христос се смята за отживелица, за съжаление също непрекъснато валят трупове от небето – всеки ден човек се сблъсква с хора с прегоряла съвест, с грабежи, груб кариеризъм, краен егоизъм – труповете валят, болката и горчилката също, като естествена последица от изборите на всеки един. Реалността е безмилостна. А Христос предлага на хората една паралелна реалност, не поредното учение, а реалност за сърцето, в която има много трудене, пазене, издържане , но в крайна сметка облагородява, съживява и изцелява – мъртвото става живо, вместо унижения има достойнство, вместо срам има чест, вместо жестокост – милост, вместо „зелени гущерчета” (доларите са наричани така във филма) в ума и сърцето започват да живеят ангели. И както завършва филмът, има надежда за всички – кръвта потича от ръката на Христос, Той е жив за онзи, който не затвори пътя си към тази нова реалност за сърцето! И ако и да живеем в един и същи свят, всеки сам избира своята вътрешна реалност и закони, а за чистите по сърце труп няма и не мирише на умряло!
Автор: Керанка Бинева
