За вълшебните същества и предмети в българските народни приказки и в свещените писания – IV част
Тълкувание на приказката Слънце и Месец
Цялата приказка може да прочетете тук.
Приказката започва с разказ със забраната на един цар вечер да не се палят свещи. Този закон не се спазвал само в една къща, където живеели три сестри. Една вечер царят, като ходел по обиколка, видял, че в тази къща гори свещ. Той спрял до прозореца и чул какво си приказват сестрите. Първата, най-голяма сестра казала, че ако царят я вземе за жена, ще може да му напреде вретено прежда, така че да облече цяла войска. Втората казала, че може да му омеси пита хляб, такава че да нахрани де що войник има в царството си! А третата казала, че ако царят я вземе за жена, ще му роди две хубави деца — едното като слънце, другото като месец. Щом чул това, царят веднага повикал в двореца най-малката сестра и поискал да му стане жена и да му роди такива деца – като слънце и месец. И като дошло времето, това се случило.
В тази приказка имаме три сестри (вместо обичайните трима братя), които олицетворяват три вида таланти – да можеш да облечеш войска, да можеш да нахраниш войска и да можеш да родиш чудни деца. Изборът на девойка за жена на царя е избор кое умение е по-важно и по-желателно за човека и кое ще му бъде приоритет. Разбира се от първите две умения – да храниш и да обличаш – има по-голяма печалба, те биха те направили силен в битките за земното, ще можеш да се „перчиш“ и да побеждаваш съперниците си, да си като добре облечена и нахранена войска, но третият талант е нещо мистично и вълшебно – да родиш деца като слънцето и месечината. Слънцето и луната изобилстват като сравнения и символи в поетичния език на Свещените текстове:
„Коя е тая, която поглежда като зората, Красива като луната, чиста като слънцето, Страшна като войска със знамена“ /Песен на песните 6:10/ – красива като луната и чиста като слънцето са характерните черти на Христовата невяста
„И голямо знамение се яви на небето – жена, облечена със слънцето, с луната под нозете й и на главата й корона от дванадесет звезди“ /Откровение 12:1/ – отново описание на Христовата невяста
„Ще Ти се боят догде трае слънцето, И догде съществува луната, из родове в родове“ /Псалми 72:5/ – символизират божествения ред и вечност
„Като луната, която е утвърдена до века, И е вярна свидетелка на небето. (Села.)” /Псалми 89:37 /– образ на истинен свидетел на небесните събития
„Слънцето ти няма вече да залезе, Нито ще се скрие луната ти; Защото Господ ще ти бъде вечна светлина, И дните на жалеенето ти ще се свършат.“ /Исая 60:20/ – Символ на благословение, честити дни на победа и край на дните на жалеене.
Скриването на слънцето и луната е образ на Божествения гняв, когато небесните сили ще се разклатят:
„А веднага след скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, луната няма да даде светлината си, звездите ще паднат от небето и небесните сили ще се разклатят“ /Матей 24:29/
Само Слънцето е символ на Христос – Той е Слънцето на душите.
„Защото Господ Бог е слънце и щит.“ /Псалми 84:11/
„И преобрази се пред тях; лицето Му светна като слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината“ /Матей 17:2/ – преображение Господне
„…и лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си“ /Откровение на Апостол Йоан 1:16/ – описание на Царуващият Христос
Слънцето е и духовната вътрешна същност на праведните пред Бога:
„Тогава праведните ще блеснат като слънцето в царството на Отца си.“ /Матей 13:43/
Свещените текстове ясно казват, че да родиш „слънцето и месечината“ означава душата ти да роди плода на Божествения Дух, а именно да търси вечното и да съблюдава Божия ред, да е верен свидетел на „небесното“, да се отнася към Христос като към неин годеник, да достигне дни честити, в които е победила скръбта, да е от „праведните“.
Душата, чиито образ в приказката е този на царя, избира, чрез избора си за жена, мистичния талант – „да му роди деца като слънцето и луната“. Тази душа е последвала призива божествен: “Не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем?… Вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави.” (Евангелие по св. Матей, глава 6, стих 31-33)
След като се раждат децата, царят е толкова щастлив и горд, че кани гости, за да им ги представи, но през това време двете по-големи сестри се изпълват с такава завист, че открадват децата и в техните люлки слагат две кученца. Гостите пристигат, но вместо чудно красивите деца, те откриват две кученца и царят се разгневява:
— Тъй ли?! — викнал разярен царят. — Значи моята жена ме е лъгала! Надсмивала се над мене! О, тежко й! От днес нататък тя ще бъде за присмех на всички! Заповядвам да бъде заровена до пояс в купище смет! Да се постави стража и всеки, който мине, да заплюва измамницата! Който не я заплюе, да бъде тозчас погубван!
Каквото заповядал царят, още в същия ден било изпълнено, а завистливите сестри хвърлили децата в гората. Но в това време русокоса самодива намерила хвърлените деца, отвела ги в своя дворец сред планината и ги отгледала като истинска майка, докато станат големи.
Тук приказката ни казва, че посестримите също били поканени да живеят в двореца със сестра си, което означава, че докато са уважавали нейното превъзходство, също са били издигнати и почетени. Но тяхното желание за първенството на грижата за земното – хляба и дрехите, а може би тяхното недоволство, че техните умения не биват достатъчно оценени, както и нуждата от силна войска, ги води до състояние на завист и открадват най-ценното на своята сестра, а именно нейните плодове. Грижата само за хляба и дрехите, първенството на тези две сестри, които могат да хранят армия, принизява човека до неговата „вълча природа“, където се проявяват силно завистта, желанието да вземеш чуждото, низките страсти от всякакъв род, желанието да наклеветиш брат си и не на последно място – „да похулиш мистичното“ (духовното, това, което ражда вечен плод), като го захвърлиш в гората да умре, поради нетърпимост към превъзходството му. Но не по-маловажно е, че тези същности ако вземат властта, се превръщат в крадци – те крадат времето и плодовете на човека, които Царят (Христос) иска да им даде: да раждат в себе си „слънцето и луната“.
Да бъдеш заплюван на бунището може да бъде духовното отношение на заобикалящия те свят, но може да бъде и твоето собствено отношение към тези „свои деца“ – ти като цар и настойник на душата си, си приел „истината“ на „завистливите посестрими“ и си изпаднал в заблуда и скръб, казал си си – „Заради всичко това, станах за присмех.“ Това могат да бъдат също дни на скръб и изпитания, когато слънцето и месечината не са на отреденото им място, нарушен е Божественият ред. Това е и време, в което душата, избрала да роди „деца като слънцето и месечината“, бива преследвана, гонена, хулена, заплювана. В Свещените писания също се говори за страдания – в Посланието на апостол Павел до римляните пише: „Понеже смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие към нас.“ Гоненията и страданията са част и от живота на цар Давид, който ако и да е помазан и избран за бъдещ цар по Божие сърце, бива преследван, за да бъде убит от цар Саул, докато самият Саул не умира. Но както и в първите дни на човечеството роденият по плът гони родения по Дух, Каин убива брат си Авел от завист, така е и в приказката, така е и в живота. Преследвана, заради плода си, е и Христовата Невяста в Откровението на апостол Йоан /12 глава/:
„И като видя змеят, че биде свален на земята, той почна да преследва жената, която бе родила мъжкото дете… Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса…“
Но това, което се случва в приказката, е, че „децата като слънце и месец“, макар и захвърлени, биват намерени от русокоса самодива, която ги отглежда в своя дворец в планината като истинска майка. След като стават големи, тя им казва истината за тяхната майка и нейната съдба и разкрива план как да я избавят от презрението и позора й, като им дава вълшебно камъче:
— Дойде време да се разделим. Трябва да си отидете вече при своята майка. Вас ви е родила царица, ала завистливите й сестри ви откраднали от люлката и ви отнесли в гората, дето ви намерих. Вместо вас в люлката турили две кученца. Майка ви и до днес е заровена в едно купище и кой как мине, все я заплюва. На ви това камъче. Щом го целунете, ще се яви пред вас хубав кон, който ще ви отнесе при майка ви. Вие ще я изровите от купището и ще разкажете всичко на царя.
Самодивата е образ, характерен повече за българския фолклор и не е типичен за свещените текстове, но етимологията на думата я свързва с тях. Думата самодива има славянски произход и е съставена от сама — със значение на „чист, истински“, и дива — със значение на „бог, божество, богиня“. Буквално има значението на изразите „самата богиня“ или „самата дева“. А библейският образ на самата богиня и самата дева – е този на Дева Мария, която ражда и отглежда младенеца Христос до Неговата зрялост, когато извършва мисията Си и извежда правдата Си към победа. По същия начин и в приказката, когато божествените деца, които са като слънцето и луната, достигат зрялост, те извеждат правдата си към победа. Днес духовният образ на девата е Църквата, защото само тя се грижи за възрастяването и порастването на „Христовото зрънце вяра, което да даде изобилен плод“.
Според българския фолкор самодивите са красиви женски горски духове с чисто човешки облик и с противоречив характер. Но въпреки това в един от най-популярните български митове – за крали Марко, самодива Вида му дава да суче от гръдта си, и той от слабо момче, на което всички се подигравали, се превръща в силен юнак, така че нямало по цялата земя по-голям от него. Дори и в тази легенда самодива Вида има ролята на мистично същество, което дава от силата си на „презрения Марко“ и го превръща във великия „Крали Марко“, чиято мисия е да извежда правдата до победата с нечуваната си сила. В легендите за Орфей неговата съпруга Евридика, както и майка му Калиопа са описани като самодиви, но свещените текстове от „Тракийските хроники“ ни разказват, че това са исторически и реално съществували жени, които са били изцяло посветени на Бога Дион-Исус /букв. означаващ Слънцедатния Исус/ и са живяли живот не като обикновени жени, а като този на самата Дева, т.е. самодиви.
Едно от важните наставления към всички, избрали да родят деца като слънцето и луната, са думите на апостол Петър:
„Пожелавайте като новородени младенци чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение.“ /1 Петрово 2:2/
Свещените текстове говорят, че спасението се постига, чрез „порастване“. Това не е просто еднократен избор – раждайки божествените деца (плодове) в себе си, после трябва да ги отгледаш, да ги опазиш и в дните на съмнения, изпитания и скръб, да ги отведеш при самодивата (в образа на Девата, Църквата), за да пият чистото духовно мляко. Не попаднат ли при самодивата, така че да бъдат отгледани до тяхната зрялост, децата може да умрат в гората и да не избавят майка си. И в същото време за онзи, който се чувства заплюван като на бунището, най-важното е да се моли за децата си и да чака тяхното завръщане.
Приказката продължава с разказа как с помощта на вълшебен камък, който самодивата им дава, момчето и момичето извикват хубав бял кон, който отвежда момчето в селото. Първоначално момчето отива при майка си на бунището, напук на заповедта за смърт, умива я и я целува, а стражарят, замаян от хубостта на момчето и коня, не посмял нищо да му стори. „Всички се чудели и маели, като го гледали как свети като слънце.“ Царят сам научил за момчето и поискал да се яви в двореца му, но момчето поставило условия първо царят да извади майка му от бунището и да я върне в двореца.
— Докато царят не извади тая жена от купището и не я прибере отново в двореца, няма да се явя при него!
Хората се тълпяли по улиците, дето минавало. Не можели да се нагледат на хубостта му. Така царят изпълнил изискванията на момчето, върнал жена си в двореца и изслушал разказа на сина си от игла до конец. След което бащата и майката го прегърнали и заплакали от радост и го пратили да доведе и сестра си в двореца, а двете завистници били пропъдени през девет царства в десето.
Едно от посланията на приказката е, че ако искаш да бъдеш изваден от бунището (от отчаянието, мизерията на битието си), трябва да се погрижиш плодовете на живота ти – твоите „деца като слънцето и луната“ да достигнат зрялост. Единствено тяхната зрялост притежава мъдростта, способността и властта да „изведе правдата ти към победа“. Копнежът на човек да прави Добро е едно начало в пътя му към победата над злото в живота му, но той не е само еднократен избор, а е само началото на Пътя, който води до истинската пълнота.
Автор: Керанка Бинева
