Петя Дубарова
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.
“В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз – за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето,остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.” Христо Фотев за Петя
“Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен.” Петя Дубарова
Публикуваме две стихотворения по случай 53 години от рождения ден на поетесата.
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват “Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.”
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
1978г.
ПОЕТ
Попитай детето: „Какво е живота?”
И вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.
„Какво е животът?” – попитай младежа.
Ще чуеш: „Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!”
А старецът грохнал ще каже горещо:
„Обичам живота красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен.”
Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
„Животът, това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта.”
1975г
