Гробарят
Веднъж, докато погребвах едно от моите мъртви “аз”, гробарят дойде при мен и ми каза: “От всички, които идват тук, за да погребват, само ти си ми по сърце”.
“Много се радвам на това – отговорих аз, – но защо харесваш точно мен?”
“Защото – каза той – те идват, плачейки, и си отиват, плачейки, и само ти идваш със смях и си отиваш със смях”.
Седемте Аз-а
В най-смълчаната късна доба, когато сънят вече ме оборваше, моите седем Аз-а подеха разговор помежду си. И ето какво мълвяха.
Първият Аз:
– Доста години вече обитавам този безумец тук и нямам какво друго да върша, освен денем да възобновявам страданието му, а нощем – скръбта му. Нетърпима ми е вече подобна участ – длъжен съм да въстана!
Вторият Аз:
– Братко, твоята съдба е по-добра от моята, защото на мен е отредено да бъда радостният Аз на този безумец. Смея се с неговия смях и възпявам щастливите му мигове; а чрез трикрилите ми нозе извиват танц искрящите му мисли. Длъжен съм да въстана срещу тъй досадно съществуване!
Третият Аз:
– А леко ли ми е на мен — Аз-ът, подвластен на любовта, пареща жарава от раздираща страст и небивали копнежи? На мен, болния от любов Аз, се полага да въстана срещу този безумец!
Четвъртият Аз:
– Измежду вас няма по-злочест от мен – защото моят жребий е чистата, грозна ненавист и рушителната отврата. Моят Аз е подобен на буря, зародена в черните недра на ада – на мен се полага да въстана, загдето съм роб на този безумец!
Петият Аз:
– Не на вас, а на мен – мислещият Аз, Аз-ът на въображението, на жаждата и глада, обречен без отдих да броди в търсене на неведоми и още несътворени неща, – на мен се полага да въстана!
Шестият Аз:
– На мен, достойния за окайване Аз-труженик, който с търпеливи ръце и пламенен взор въплъщава дните в образи и придава на смътните неща нови и вековечни форми – на мен, самотника, се полага да въстана срещу този метежен безумец!
Седмият Аз:
– Странно как вие до един искате да въстанете срещу този човек, под предлог, че на всекиго от вас е отреден някакъв жребий. Ах, де да бях подобен вам – с ясна съдба! Ала нямам такава — моят Аз е бездейственикът, обречен на забрава, вечно кух и ненужен, докато вие сте заети да пресъздавате живота! Кому се полага да въстане – на вас или на мен?
И когато седмият Аз изрече тия думи, останалите шест се вгледаха в него с жалост, но повече не продумаха. И понеже нощта напредваше, те един подир друг заспаха, обладани от ново, щастливо смирение.
Само седмият Аз продължи да се взира в небитието, стаено зад всички неща.
Благословеният град
Бях съвсем млад, когато чух, че в някакъв град всички живеели според Свещените писания.
И си рекох: „Ще тръгна да намеря този град и неговата благодат.”
И понеже той бе далеко, взех доста храна за из път. И подир четирийсет дни съгледах града от разстояние, а на четирийсет и първия влязох в него.
Ала що да видя? Всички жители бяха еднооки и едноръки. Обзет от почуда, си казах: „Мигар трябва да си едноок и еднорък, за да обитаваш Благословения град?”
А сетне забелязах, че тамошните хора пък са изумени, загдето имам две ръце и две очи.
И докато те си шушукаха помежду си, аз ги запитах:
– Това ли е наистина Благословеният град, където всички живеят съгласно Свещените писания?
– Да — отвърнаха те, — това е градът.
– Какво ви е сполетяло, та сте еднооки и едноръки?
Тогава сред тях настана смут и те рекоха:
– Ела, сам ще разбереш.
И ги последвах в храма насред града. И в храма съзрях купчина очи и ръце – изсъхнали, спаружени.
Обърнах се към хората:
– Уви! Кой жесток нашественик е сторил подобно зверство?
Множеството зажужа, сетне един от старейте пристъпи към мен и отрони:
– Ние сами го сторихме, по своя воля. Бог ни помогна да сразим злото у себе си.
И ме отведе до висок олтар, а всички люде ни сподириха. И ми посочи вдълбан над олтара надпис, който гласеше:
И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си; защото по- добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената.
Тогава проумях. Обърнах се към хората и извиках:
– Мигар няма сред вас мъж или жена с две очи или две ръце?
А те отговориха:
– Не, няма, освен онези, които още са твърде невръстни, та да четат Писанията и да прозрат тяхната повеля.
И когато излязохме от храма, аз побързах да напусна Благословения град – защото не бях невръстен и можех да чета Свещените писания.
Красотата и Грозотата
Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:
— Хайде да се изкъпем в морето.
И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане голо, сложи си дрехата на Грозотата.
И Красотата продължи по пътя си.
И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.
Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им.
За Любовта
И рече му Ал-Митра:
— Кажи ни за Любовта.
А той повдигна глава, огледа множеството и велика тишина настана. Тогава със силен глас им заговори:
— Когато Любовта ви позове, последвайте я, макар пътеките й да са стръмни и сурови.
И когато крилете й се разперят върху вас, отдайте й се, макар мечът, скрит в перата й, да ви ранява.
И когато тя ви проговори, повярвайте й, макар гласът й да руши мечтите ви, тъй както севернякът градините попарва.
Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст. Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.
Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.
Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.
На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.
Отвява ви от сламки и от плява.
Премила ви до бяла същина.
Омесва ви до податлива мекост.
И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието пиршество.
Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.
Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада, тогава по-добре ще е за вас да покриете голотата си и да слезете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта й стига любовта.
Когато любите, не казвайте: “Бог е в моето сърце”, а казвайте: “Аз съм в сърцето на Бог.”
И не мислете, че можете да сочите пътя на любовта, защото любовта намери ли ви за достойни, сама ще сочи пътя ви.
Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собствентото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.

