Редове от последната книга на поета Здравко Кисьов
Само една сричка, с която да се каже всичко? – Бог.
Земната повърхност се променя – някой непрекъснато размества с вярата си планините в нея.
От сътворението си още, с клоните на дърветата, устремени към небето, природата се моли за нас.
„Рефлексии“ е последната книга на поета и преводач Здравко Кисьов (01.01. 1937-23.01.2015г.). Тя е сборник от афористични, философски прозрения за битието, за почтеността на личността, за човешкия избор, за любовта и дълга, за цивилизацията и природата, за мимолетното и вечното. Това са малки импулси, отражения, откровения, кратки проблясъци, измъкващи на показ от неочакван ракурс мигове на бързотечния живот… Тази книга е завещание и се явява Рефлексия на творческия път на поета. Тя излиза на бял свят малко след като авторът ѝ го напуска, без да е променено нищо от съдържанието и композицията й. „Рефлексии“ е издание на „Авангард принт”, а илюстрациите са от Роман Кисьов.
РЕФЛЕКСИИ
Подобно на Тезей в лабиринта, непрекъснато оставям в този свят знаци след себе си, сякаш допускам, че може да има завръщане.
Орфей свиреше вдъхновено с цафарата си, макар че след него вървяха само стада от горски животни.
Най-мъчителният въпрос през първата половина на живота ми беше: Какво да правя? А през втората – какво да не правя?
Пред Страшния съд ще претеглят единствено сълзите – казва Чоран, но не уточнява чии сълзи – нашите или на разплаканите от нас.
Земната повърхност се променя – някой непрекъснато размества с вярата си планините в нея.
Разпознавам себеподобните си по раните им.
Не можеш, разбрах, да се извисиш, ако не се задълбочиш.
Махнете по-далече от мен тези книги и вестници – ще ме поболее течението, което струи през отворите на буквите!
Всички ние сме като айсбергите – по-голямата, по-значителната ни част остава скрита за очите.
Откъде е този вятър в къщата – вратите са затворени, прозорците също! Не човекът ли, който в нея живее, носи бурята в себе си?
Разопаковай ме от годините, докато достигнеш до детето под тях!
Камъкът е изплакал всички свои сълзи, затова е твърд и студен…
Сякаш че камък от сърцето ми падна. Но не беше ли всъщност това самото сърце?
Най-после успяхме да се спасим от свободата на Тиранията, но ето че ни застигна тиранията на Свободата…
Тебеширено слънце върху асфалта, кой знае кога нарисувано от деца, а виж – около него снегът разтопен!
В звука на гайдата винаги чувам гласа на ярето, от чиято кожа тя е направена.
И записаното под светлината на клечка кибрит може да свети понякога по-дълго от нея.
Аз цял живот горях, но никога не обвиних искрата и не повиках водата на помощ.
Минал пръв по току-що навалелия сняг, сякаш стъпвах по облаците, от които се е изсипал!
Снегът – не е ли той шифровано, тайно послание, което небето изпраща на притаилата дъх земя!
Зърната в чувалите тръпнат: кои от тях ще бъдат смляни и изядени, кои – оставени за посев!…
Как да обясниш на мушицата-еднодневка какво е това седмица, месец, година!…
Клечка кибрит, запалена в мрака. И длан, която прикрива пламъчето от вятъра. Кратък е животът, когато гориш, но още по-кратък е, ако дланта се отдръпне.
Понеже беше различен, обсипаха пътя му с тръни. И той стана птица, за да не се нарани.
Когато свалиха превръзката от очите на Темида, оказа се, че вместо очи тя е имала там жълтици.
Пред човечеството вече стои задачата за трансплантиране и на съвести.
И чашите на търпението са по-плитки вече.
Колкото повече допирни точки имаш с грубата действителност, толкова по-добре ще бъдеш шлифован от нея.
Сега възприемаш почти като мисия желанието да дадеш на небето звезда, след като си видял толкова много да падат!
Гледам написаното върху белия лист: буквите се държат за ръце, но думите, думите – те защо са разединени?
Казах на простака: Ела да ми превеждаш в разговора ми с простаците.
Всичко, което е повод за разговор, е същевременно и основание за мълчание.
Толкова дълго мълчахме, че когато се наложи да заговорим, с ужас открихме – загубили сме вече гласа си.
Лежа по гръб в зелената трева и по звездите, сякаш букви, сричам загадъчната книга на света.
Захласнат по красотата на Златната рибка, забравих да ѝ кажа какви желания имам.
Някои хора са нужни на света само живи, други – само мъртви.
От милиони години сме свързани със Смъртта, а още нищо не знаем за нея.
…А може би смъртта е само врата към някакъв друг свят? Врата, която се отваря само навън.
Смъртта е безпристрастна – не се гнуси от уродливите и не се разнежва от красивите.
Пепелта си спомня по-често за Феникса, отколкото той за нея.
От сътворението си още, с клоните на дърветата, устремени към небето, природата се моли за нас.
С резливата глътка въздух, с милувката на ветреца, с ласката на потока, с целувката на снежинките, даже с дъжда, от който прогизваш до костите, Бог непрекъснато те докосва, а ти все още се питаш, дали съществува.
Сънувах, че Бог ми се моли: Позволи ми да те спася! „Да, но не беше насън” – чух Някой да казва в ухото ми.
Целият ми живот премина, подобно на молив, в единоборство с хартията. И сега, на прага към отвъдния свят, си мисля не за написаното, а за това, което не успях да напиша.
Видях вече най-важното в този живот: превръщането на лавровия венец в трънен и на трънения – в лавров, и мога да си замина от тук.
Умирам, още от самото ми раждане. И продължавам да се раждам, чак до самата ми смърт.
Все по-приведени от тежестта на годините стават плещите ми. Сякаш всеки момент оттам ще се пръкнат крилете, които трябва да ме отнесат безвъзвратно в безкрайността.
Няма да се дам жив на смъртта!
Разговорът му със Смъртта преминал на четири очи, затова никой не узнал какво са си казали.
Само една сричка, с която да се каже всичко? – Бог.
