Рекламирано навсякъде под различни форми, „щастието“ е смисъл, цел, критерий..

Наскоро обаче в мен се появи въпросът – „А какво за хората, които нямат възможността да водят „щастлив живот“?“.

Хората, които живеят и умират в бедност; които са поробени; избивани; чийто живот е ограничен по някакъв начин от външни за тях фактори? Какво за хората в отминалите векове, които цял живот са се борили, за да оцеляват?

Още повече – какво за хората, които са отдали живота си за цел, по-голяма от самите тях? Дали животът на тези хора, изпълнен със саможертва, може да бъде наречен „щастлив живот“ по съвременните критерии? И ако отговорът е не – това значи ли, че те не са следвали смисъла на живота си?

Или по-скоро значи, че съвременният смисъл на живота е „леко“ деградирал…

Има ли как смисълът на живота ти да не зависи от това дали си изградил мечтаната за себе си кариера; дали си обиколил света; дали си заобиколен от усмихнато здраво семейство; дали имаш достатъчно пари; дали си се нахранил…? Защото ако няма как, твърде голяма група хора е и е била поставена пред един безсмислен живот.

Има ли как смисълът на живота ти да бъде нещо толкова дълбоко вътре в теб, че никое външно обстоятелство, никоя болка и страдание да не може да ти го отнеме?

И какво е всъщност щастието? Съвкупност от придобивки, изпълнени цели, желани преживявания? Едно такова щастие не е ли поробващо – като трезор, който трябва да напълниш, за да се чувстваш сит, ако такъв момент изобщо някога дойде? И дали тези, които са дали живота си за нас, са го дали, за да бъдем така „щастливи“, или са го дали, за да бъдем свободни? Свободни не само от човеци, но и от идеи, които поробват.

Щастието, за което аз искам да споделя, не е трезор, а приятел. Приятел, който върви, заедно с теб през всякакви изпитания. Върви, заедно с теб към смисъла и целта на живота ти, но само когато тази цел е по-голяма от самия теб и собствения ти живот.

 

Автор: И.