Приказка за Вратата и Тайната Рема

Разказ на Боряна Йотова – I част

В Царството Агапе-Ре живели Ремите1 и Ромете2. На човешкия език днес наричаме Ремите – думи, а Ромете – хора, но това е толкова непълно … Защо ли?… Защо ли?… Май и аз съм забравила… Но ще се опитам да извикам Ремата – Мнемозина, която днес наричаме Памет да ни разкаже…

…. хммм… идва…

…Тогава, много, много отдавна в Царството Агапе-Ре3, Ремите и Ромете били в едно. Ремите живеели в човека и изтъкавали неговата същност… И всичко било в съвършена хармония.
Кога и как във Царствотo Агапе-Ре настъпила война не мога да си спомня (а може би и не искам), само си спомням, че след войната царството и всички негови поданици се разделили… разцепили… разпокъсали…
Ремите се раздробили на парчета… Ремата – Херос се разделила на Арес и Ерос4, Ремата Агапеи5 – на Ага и Меи, Пистис – на Истина и Виждам6, Ремата Реа7 – на Сибила, Бендида, Зеринтия, Хипта, Котито, Брауро, Истия, … Ремата Мнемозина8 – на Калиопа, Клио, Урания, Ерато, Евтерпа, Мелпомена, Талия, Терпсихора, Полихимния… И раздробените Реми се назовали “Думи” – мисли, чувства, преживявания, знания, копнежи, емоции, действия и живеели в Ромете, които вече били просто хора, така – раздробени…

Затова Всепобеждаващата Любов на Хероса започнала или само да воюва, когато говорел Арес, или само да копнее, когато шепнел Ерос… Затова Истинската Реалност – Пистис (П-Ист-Ис) се скрила и това, което очите на човеците Виждали (Ис) не било вече същото с това, което сърцето им знаело че е Истина (Ист)… Затова още и Паметта – Мнемозина се потулила и трябвало Историята кои сме да се записва с букви в свитъци, което правила Клео, както и да ни се припомня, чрез знаменията, които звездите чертали под думите на Урания, чрез поезията от Калиопа, чрез любовните рими на Ерато в сърцето ни, чрез вътрешния глас на емоциите ни – романтични, трагични или дори комични, когато говорели Евтерпа, Мелпомена и Талия, чрез тайния език на Терпсихора и Полихимния пулсиращ в танца и в песента… Затова още и Красотата се отделила от Благочестието, и Разума от Силата, Знанието от Милостта, и Мъдростта от Смирението…
И така, постепенно, с разцепването на Ремите, светът на Ромете също се разцепил… на две… Светът на Реите и Светът на Ромеите… И между двата свята останала само една врата. Врата, чието име било забравено.

Светът на Реите и Светът на Ромеите… Реите пръскали вълшебства, а Ромеите били сторители.

Реите познавали Сибила, Бендида, Зеринтия, Хипта, Котито, Брауро, Истия, познавали и Калиопа, Клио, Урания, Ерато, Евтерпа, Мелпомена, Талия, Терпсихора, Полихимния. Жените им били сияйни вестителки, обгърнати в тайствена, мека красотата, а мъжете им били Мислители – Маат-т-ем-маат-ици, които виждали Истината9 и сякаш не просто говорели, а пеейки правили мислите видими… Където стъпел крак на Рея, цветята разцъфвали, трилистните детелини – ставали четирилистни, а чуел ли се глас на Реид – зверовете замлъквали и птиците закръжавали около него… Техния свят бил вечен и неизменен… животът им бил вечен, те имали съвършеното прозрение и знание…но… те не можели да сътворят в този техен свят нищо ново… всичко било вечно – всяка песен, всяко слово, всеки танц – всичко било Вълшебство…

А светът на Ромеите бил динамичен, бърз… Те познавали Силата, Знанието, Действието, Откривателството, Реда… Мъжете им били Математици – Строители – Архитекти10 – създавали все нови и нови неща, нови сгради, нови пътища, нови формули, нови сплави, нови смеси, нови мостове, нови канали, нови градове… били силни, знаещи, устремени… Жените им, Ромайките, били усърдни уредници – започвайки от домовете си поставяли света в хармония и ред придавайки на всичко новопостроено красив и страстен цвят. Хубостта на Ромеите била силна, завладяваща и уверена… Това бил красив, подреден в динамиката си свят – свят, който обаче бързо променяйки се, бързо и умирал… Бил толкова забързан свят, че смисълът на новите неща нерядко се изгубвал и те изчезвали дори преди да бъдат забелязани…

В света на Реите и Реидите се раждали деца, които можели да преминават през Тайната Врата и да живеят, макар и за малко в света на Ромеите… Тези Реи се наричали „преминаващите“, но тъжното било че те можели да отварят врата само за себе си – никой друг не можел да премине заедно с тях… Някои Ромеи също можели да преминават – те били Създатели и Архитекти, не просто строители… „Създателите“ отключвали вратата, но по-особен начин – не преминавали самите те. Вместо това отключването на вратата от Създател внедрявало в света на Ромеите Вълшебство от света на Реите, и Ромеите наричали на своя език тези вълшебства Открития – новите неща в света на Ромеите, които не изчезвали, а стояли дълго, почти, а може би и напълно вечно – вечните здания наречени катедрали, вечните книги, наречени еподи, вечни късчета знание, наречени – теореми.

Но преминаващите от света на Реите знаели, че ще дойде време когато двата свята дотолкова ще се отдалечат, че вратата ще се затвори завинаги и то за всички освен, ако Реи и Ромеи не се срещнат на входа и не си спомнят заедно Тайната на Името на Вратата и я изрекат един за други заедно… Тогава отново щяла да се отключи тайната на истинското сътворение, в което светът на вечността се променя от движението на човека, а светът на човека става вечен, чрез вълшебното слово на всевремието… Защото това било възможно само когато Истинното В-дъх-новение на Реите и Творческата Сила на Ромеите станат в едно… А самото преминаване не било никак лесно… Винаги докато били деца, преминаването било по-безпрепятствено и за Реите и Реидите и за Ромеите и Ромайките – това било, защото в децата независимо от кой свят, все още били живи, макар и в тайно, думите-реми от другия свят.. Но с времето, те замлъквали. Докато били деца преминаващите Реи пребивавали и в двата свята безпроблемно, но колкото повече пораствали, толкова по-болезнено било отиването в другия свят и после завръщането в своя. Стъпките на танца им в света на Ромеите ставали по-тежки, сякаш ходели в друга гравитация, краката им се уморявали и ръцете отпадали; а и гласът на преминаващ Реид с времето в Света на Ромеите преставал да се носи така силно и волно и дробовете им се стягали в спазъм все едно дишали въздух от различно измерение… а и за Създателите било така – „отключването“ на вратата сякаш ставало в миг на око, докато били деца, а после вратата ставала все по-тежка, все по-плътна, а ключалката – все по-скрита. Това, което по-рано виждали като в миг на око от света на Реидите – сътворителните вълшебства, сега изисквало много дни и нощи търсене в безЛъчое и пост, понякога до изтощение, за да дойде едва в съня онзи миг на Преминаване…. а после когато се събудели нещо в тях стържело и боляло, все едно някаква преди забравена липса сега дълбаела и говорела твърде непоканена… Затова и нерядко Преминаващите с годините се отказвали да преминават, а Създателите забравяли да откриват…
Но с това, двата свята започнали все повече и повече да се разделечават, а вратата се скрила и спряла да е постоянно-съществуваща… и думи продължавали все повече и повече да се дробят…

Тогава един ден, се случило това…

***

В Света на Ромеите, когато децата завършвали своето обучение в Математиката и вече били порастанали скоро да живеят и създават сами, по традиция се извършвал празник, в който на всеки Ромеин, било то момиче или момче, се давала книга – удостоверение, чрез която да избира къде и какво да строи. Колкото по-добри били резултатите в математиката на едно дете, толкова повече избор му давала съответната книга. После следвала една година обучение в съответния Университет на града на строежа… Тази година „класът“, както се наричали ромеите, които учили заедно, бил особен клас – клас, в който освен обучението по математика, се случило и нещо друго: още когато започнали обучението си, те поискали да отидат след време да строят всички заедно, което на езика на Ромеите , било останало просто като думата „приятелство“… Отдавна, преди разцепването на думите, човекът знаел, че приятелство значи „при ятото“, защото приятелите летели винаги в една посока, като едно ято – мислите им летели в една посока, изборите им кръжали на едни места, мечтите им се стремяли към едни и същи върхове… И така в този клас, думата приятелство била силна… И поради това, без да разбират как, те преминавали по-често от другите, защото всъщност, когато някоя от Истинските Думи, която и да било тя, била силна, Тя събуждала и други Силни Думи в човека и преминаването се случвало по-лесно. И резултатите на тези деца, били по-добри от обичайните и те всички можели да изберат къде искат да отидат да строят… И така, настъпил деня… И ето че Директорът ги викал един по един и подавал книгите, и после всеки си вписвал името в Книгата на Строежите където да се присъедини…

„Лъчо-“, „Мария-“, „Ясен“, „Бояна-“, „Стела-“…

Но…. когато вписвали имената си, се случило нещо – една сива рема долетяла непоканена …. и … макар слънцето все така да греело, мрак се спукал пред очите им и те забравяли избраното място, забравяли дори че имало такова, и всеки вписал това, което било най-близкото в ума му… Думата Приятелство се била разцепила, Ятото се разлетяло… И сякаш нямало спомен, нямало и място за спомена, нямало и време за спомена – защото с вписването – всички забързали – забързали – защото всеки Пожелал да построи най-хубавото здание, или най-високия мост, или направи най-силната сплав, или най-високата кула…

„До скоро!“ „До скоро!“ „До скоро!“ „До скоро!“…

Мария пуснала ръката на Лъчо, която до сега никога не била пускала… Ясен забравил да каже шега както никога досега, защото забързал, Лъчо пропуснал да се усмихме, защото това било детско, … и всеки потеглили, всеки в свойта посока… и заминали за Универитетите на Строителствата на Своите Градовое….
А на техния език това звучало така:
– Чао, мило, ще се видим догодина, не забравяй…!
– До скоро, брат!
– Скоро може на по кафенце.
– Да се самонапускаме, готиняци!
И така…

***

Година по-късно… Самолетите прорязваха своите бразди в синьото небе…
Мария летеше в самолета и си мислеше, че никога не е била по-уморена… искаше да види Лъчо, но умората притъпяваше желанието… Пък и… беше толкова силен и винаги я поглеждаше с едно такова искащо възхищение Онзи… от което нещо в корема и потръпваше…. На Лъчо ръката беше винаги топла, галеща, мила, но погледът му никога не изтръгваше от нея това горящо чувсвто – „да, беше нежен, красив, благ… топъл… но кое ли е по-силно да надвива умората ми?!“ – мислите на Мария блуждаеха в унес…

Лъчо бързаше преминавайки през тълпата пред check-in-a – пак закъсняваше. Разблъска се, за да го пуснат напред. Копнееше да види Мария, само това беше в главата му вече седмици наред… Без да усети бутна една старица с бастунче и тя за малко да паднe – същата на която миналата година на излитане беше взел багажа да го носи… тя се опита да каже нещо, а той мислено я схока да си стои в къщи, без да забележи очите, които се насълзиха… и продължи да си пробива път…

Ясен пътуваше до едно дете, което работеше върху домашното си. Беше се изморил да гледа около себе си само по-неспособни – всички праиха всичко 3 пъти по-бавно, все трябваше да ги чака, да помага… Сега наблюдаваше детето, което се потеше върху очевидната задача и му се повръщаше – идеше му да крещи „спри да учищ математика, не е за теб, глупако – не виждаш ли – просто приложение на Питагоровата Теорема!“, Ясен се премести на задния ред – ей така поне да не го гледа…

Стела се оглеждаше в люка на прозореца си – колко беше хубава, всеки ден все по-хубва и по-хубава. Едва последната година беше разбрала това. Забеляза, че и помагат повече, защото беше красавица и го избра за свое оръжие – беше достъчно умна, дори повече от нужното, но защо да прекарва нощи над сборниците когато винаги кaто се усмихнеше някой беше готов да помогне…

Бояна спокойно вдигаше куфара си към горното багажно отделение. Някой се протегна да й помогне, но учудения й поглед мигновено го отдръпна назад – тежеста на куфара й, разбира се беше перфектно премерена, за да може да се справи. Тя нямаше нужда от помощ. Седна, закопча колана си, погледна часовника си, сложи бутилката вода до нея, папката с темите за следващата година – в предното отделение, капките са сън – в малкото странично джобче, крема за ръце – до него… погледна часовника си пак – всичко беше точно и навреме – въздъхна лекичко в доволна усмивка и зачака съобщението на стюардесата. Не беше сигурна защо всъщност се връща освен това, че така беше редно…“ех, тези традиции, но няма как – още само веднъж“, си каза тя, и изгони ненужните мисли…

Владимир си нахлузваше дънките, питайки се трябва ли да сложи все пак нещо по-изрядно. Беше пристигнал преди малко и се приготвяше за срещата със смесени чувства. Разбира се имаше сред най-високите резултати, когато завършваха, но тази година стана друг – зъзнеше при вида на все забързани еднакви момчета и момичета, всеки в „разновидност“ на винаги сив костюм, и това сковаваше мисълта му – едва избута. Беше объркан… Не, тва е – закопча висящите дънки, взимайки решение – няма да е с костюм. Сложи най-шарена риза и вдигна напето глава свирукайки си утвърдително…

Срещнаха се….
Вечеря, най-елитния ресторант, най-доброто място – на терасата – върховете на планината чертаеха силуетите си върху тъмнеещето небе. Гласовете им оттехваха. Бяха те, но вече пораснали. Същите, но по-различни – по-красиви, по-знаещи, по-уверени, по-„Те“ – може би… може би – всичко изглеждаше перфектно – може би… Разговорът течеше увлекателно, радостно, оживено – може би…
Ръцете на Мария и Лъчо се срещнаха, но Мария усети просто ръка – не усети благост, не усети нежност, не усети силата, която преди тази ръка беше за нея. Лъчо се наслаждаваше на присъствието й, знаейки, че след малко ще са заедно, но… не погледна в очите й, в които преди потъваше, и пропусна да види, че красивото зелено е станало по-сивкаво, не разбърка косите й, докато я целуваше както преди, за да усети, че от умората те бяха станали по-сухи, но … не се и сети за това – времето бързаше.
Ясен наблюдаваше Лъчо – това беше единствения човек, към когото имаше респект. Нещо в гласа му го караше винаги да го слуша. Забеляза това преди години, когато един единствен път се случи да не може да реши задача на контролно и Лъчо му подаде листче, а после му каза с такава топлота и благост нещо за него, което той знаеше дълбоко в себе си, но не искаше да го признае. Днес, Ясен не чуваше този тембър, Лъчо му се струваше просто като всеки останал. Даде си сметка за момент, зачуди се на предишните си мисли и после просто забрави.
Стела наблюдаваще Бояна – отвращаваше я съвършената й изрядност, но пък в същото време ядосано констатираше, че Бояна е придобила някаква красота… „е, не като нейната… слава богу“..
Бояна просто премери всеки с поглед.
Владимир мълчеше….

***

Мария се събуди от кошмар. Беше сънувала… сънувала ужас – един огромен човек се приближаваше към нея. За момент тя разпозна Онзи, после лицето му се изгуби. Струваше й се, че го е очаквала. Когато стигна до нея той и се прилепи, и тя хем искаше да го отблъсне, защото знаеше, че трябва, хем не искаше да се съпротиви, а той започна да гори и стана още по-голям, пламтящ във някакъв стоманено-черен огън и със странно уродливо-красиво лице се усмихваше, но това беше съвсем друга дума за усмивка. Обгърна я в огъня си и обви цялото й тяло отвътре и отвън с пламъците си и докато това се случваше, Мария усети, че целия й свят се раздробява и изчезва все едно се превърна на пясъчна фигура, която някой с един замах разпиля…. Мария се събуди, плачейки в покъртителен ужас, знаеше, че ще умре, ще умре ако не върне това, което загубваше, знаеше – сънят беше истина… Неистиво разтърси Лъчо за рамото, за да го събуди, дърпаше ръката му, викаше го, но той беше толкова уморен, че капките за сън го бяха направили непробуден – Мария плачеше и плачеше, викаше и викаше, а той не чуваше и не чуваше… и тогава…… Една друга врата се отовори… Сълзите на Мария изсмукаха душата й, изляха я като малък поток, който образува езеро около краката й, и после потъна в земята, преминавайки през вратата в една трета земя… земята на нищото…
На сутринта Лъчо се събуди, видя Мария, погали я, тя му се усмихна, опита се да каже нещо…, но вече не можеше да говори… Лъчо се уплаши и започна да набира телефона за помощ, усети колко е безсмислено това, изтича навън и видя голямо езеро пред къщата, което до вчера го нямаше, езерото от сълзите на Мария – надникна – във водите му се отразяваше предишния усмихнат, умен лик на Мария… Той в миг разбра всичко, защото всичко в миг на око му се обясни, втурна се обратно при Мария, хвана я за ръката и й каза – „Чакай ме тук! Отивам да те върна! Няма да се бавя!“ Целуна я и… скочи в езерото!

Владимир звънеше на Лъчо, струваше му се, че това е единствения човек, с когото можеше да говори, да му каже, че нещо е много, много сбъркано… никой не вдигаше… отиде до тях – никой… излезе от задната врата – видя езорото, погледна в него – видя ликът на Лъчо отразен във водите, видя ликът на Мария отразен във водите… разбра – те бяха видели и разбрали каквото и той… и… Владимир скочи в езерото!

***

Прочети: II-та част от Приказка за Вратата и Тайната Рема

__________________________________________________________________________________________________________________________________________________________________________________________

1Реми – от гръцки и преди това тракийски – рема = “дума”, “слово”.
2Роме – от тракийски – „Говoрещо същество, човек“ или „Човек на Словото“, „Човек на Речта“.
3Агапе – от гръцки и преди това тракийски – “Жива Любов”, “Всеоотдаваща Любов”, “Всепобеждаваща Любов”; Ре – от египетски и бохарски – “Слово” и “Слънце/Светлина”;
4Херос – “Герой”; Херосът воюва за Истината и Любовта; На много древни езици, включително на древно-тракийски тези думи имат едно и също звучене – „Мей“; Арес – архетип на борещето се естество в човека; Ерос – арехтип на влюбеното и обичащото естество в човека; в някои религии са възприети като Богове, но това е само символ, че когато тези архетипи дейстават в човека, те го издигат над профанното, като стават източник на сила и вдъхновение да надделее над ежедневното и надмогне и надмине себе си – т.е. чрез тях човекът придобива транцендентност.
5Агапеи – Агапе – от гръцки и преди това тракийски – “Любов, която е всеотдаваща и воюваща за живота” –  Ага/Аха – “воювам”, Мей – “обич/истина”; Да воюваш за обичта си/ за думите си (истината която си изявил)
6Пистис – “Вяра в смисъл на убеждение за Обективаната Истина” – “Виждам Истината” от Ис (виждам) Ист (Истина), П = В, Пистис – „Във виждането на истината“.
7Реа – Реуа – РеУа – от тракийски бухвално „Духът на Единия“ т.е. Божият Дух, който дава живот на всичко, идентифициран с Богинята Майка и еманациите му, които са закодирани в различните Имена на Тракийската Богина Майка със съответните им преводи – Котито, Бендида, Брауро, Хипта, Зеринтия, Сибила, Хестия/Истия. Тези прояви на Богинята Майка, като наша майка /майка на Човека/ вдъхва Дух на Мъдрост, Дух на Благочестие, Дух на Съвет и утеха /смирение/, Дух на Сила, Дух на Разум, Дух на Знание, Дух от Всемогъщия. (Х)Истия, е която носи Духа на Всемогъщия, Котито е Мъдрост Даряващата, която е Дух на Премъдрост; Бендида е освещаващата, която е Дух на Благочестие и святост; Брауро е Съветницaта, Ходатайстващата-Утешителка-Царица, в която е Духът на Съвет и Утеха; Хипта е скрития, скъпоценен дар на Духа на Силата/Крепост и закрила/; Зеринтия е Разпрострения, Излетия Дух на Разум; и Сибила/Кибела е, в която е Пророческия Дух на Знание.
8Мнемозина – Мнемозина (на старогръцки: Μνημοσύνη, Mnemosyne) в древногръцката митология е богинята на паметта и също така река в задгробния свят /задгробния свят, превеждайки езика на гръцката митология на езика на архетипите, е подсъзнаваното/. Нейни дъщери (т.е. прояви на паметта) са Музите: Евтерпа, Ерато, Калиопа, Клио, Мелпомена, Полихимния, Талия, Терпсихора, Урания. Музите в нас са прояви на Паметта ни, които ни подтикват да извадим наяве онова, което си спомняме “подсъзнателно” от колективното несъзнавано (от „реката на подземния свят“).
9Маат – от тракийски “Истина”; Маат-те-маат-ик – “Виждащ Истината”.
10Архитект – от тракийски – Архи – “древен, първообраз” – “създаващ от образа на Първообраза”.

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0