Приказка за Вратата и Тайната Рема

Разказ на Боряна Йотова – II част

Виж I част тук

Стела, Бояна и Ясен разбраха за случилото се след няколко дни – в техния свят това изглеждаше съвсем нормално – просто онези тримата били решили да отидат на пътешестие без тях… Ядосаха се първо малко, но бързо им мина – какво пък толкоз, и без това май всички вече имаха различни приоритети….
Стела се върна в Университета и завърши – втора… само един… уфффф, безкрайно умен я изпревари… Разбира се, омъжи се за най-переспективния асистент – такъв май не беше се появявал поне от предишния Нобелист… Станимир щеше да стане Нобелист – мъжа й – Нобелист.. А той… Станимир беше един странен, тя знаеше защо го избра, но не знаеше защо той я беше избрал… само се залъгваше, че знае….
Бояна направи блестяща кариера, беше и много красива и определно имаше поне трима-четирима кандидата завладяни от нейната личност, но… какво от това – тя не можеше да си представи някой да се набърка в така добре подредения й живот….
Ясен стана най-скъпо платения строител, строеше всичко абсолютно превъзходно… и понеже беше най-добрия, имаше все нови и нови проекти, толкова нови, че забряваше старите… старите – тези от вчера… почти веднага… и строеше, строеше най-големите сгради…, най-високите мостове…, най–модерните центрове, най-, най-…, най-…

***

Лъчо скочи в езерото и се озова пред вратата… Мария беше там… протегна ръка да я издърпа… но… огормен пламтящ в стоманено-черен огън дракон изригна към него пастта си откъм вратата – и Мария беше зад него, като че ли пленена, и въпреки, че изглеждаше да е на ръка разстояние, той не можеше да я стигне; Мария също протягаше ръка, и изглеждаше че го викаше, но ръката й не стигаше до него, нито гласа й, все едно нещо невидимо разделяше световете им, а между тях – огънят на драконовата уста… Мария беше заключена… зад рамката на вратата, в нищото, от другата страна на драконовия огън… Лъчо отново протегна ръка, и огънят отново изригна. Лъчо видя, че държи в ръката си копие, метна го с безупречна точност, но копието сякаш потъна в огнената пещ. Той замря, спря се, сведе очи, после отново погледна към Мария, отново протегна ръка, отново лумна огъня на драконовата паст… Лъчо имаше в ръката си лък, стреля, стреля срещу огъня, излизащ от драконовата уста, но стрелите бързо изгаряха в горящата паст… Лъчо отново сведе очи и протегна ръка, а драконовия огън лумна пак. Лъчо държеше стоманена мрежа, щеше да улови дракона и да го задуши с мрежата, но драконовият огън в миг разтопи стоманата… така минута след минута, време след време, Лъчо воюваше със змея, и всеки път огънят му изгаряше част от него… когато изгори копието, изгори самоувереността му, когато стрелите му потънаха в огъня, потъна себеправедността му, когато се стопи мрежата, се стопи себелюбието му… себе, себе, себе… накрая от Лъчо не остана почти нищо… а Мария беше там и протягаше ръка… Лъчо се огледа, и видя че държи малко камъче в едната си ръка, и дървена прашка в другата. Беше безпомощен. Нищо не беше останало от него, само Мария в него беше останала… вдигна ръка, прицели се към змея с прашката, камъчето излетя… камъчето летеше… Лъчо вдигна глава – „Това камъче е любовта ми, но тя не е малко камъче… Тя е… тя е Планина!“… и камъчето… се превърна в Планина… и летейки Планината достигна змеевата паст и се стовари върху нея. Захлупи огъня, и огънят беше похлупен, и Змеевата паст смълчана, и битката спря!… Лъчо се изправи, погледна – единственото, което го интересуваше – Мария – беше там… все още от другата страна на врататата, но все пак – там…

***

Когато скочи в езерото и беше понесен от бързия тунел-поток от светлина и вода, Владимир мина покрай вратата и видя за миг Лъчо и Мария, но нямаше как да спре, а и знаеше и че би било безсмислено – нищо не би могъл да стори… не го беше страх, знаеше, че това което се случваше беше неизбежно, имаше увереност, въпреки напълното осъзнаване, че го очаква непредсказуемото… остави се на потока. След незнайно колко време потокът започна да се забавя и да прави плавни, накъдрени лупинги. Владимир осъзна, че вече не е просто във водата, носеше се на шията на огромна птица, приличаща на жерав, но със сияйни, сребристи криле, съвсем прозрачни на слънцето. Жеравът за пореден път се гмурна в някакъв сияещ водоскок, когато Владимир чу прекрасен смях, носещ се наблизо… Смехът се преля във вик „ЮЮЮЮлииии, ЮЮЮЮЛИИИИ, елллла с лллллассссото, няяяяяяяяяккккойййййййй е яяяяяяяяяяяяяяяяхххх-ннннннн-ааааааааалл ММММММММЕЕЕЧ-ТТТТТТТТАААААААА…“… Защо чуваше всичко сякаш забавено?!… Смехът и викът идваха от едно чудно красиво дребничко момиче стоящо на брега, по-скоро не стоящо, а танцуващо, защото то не спираше да тича, подскача и върти с такава грация, че изпод стъпките му тревата заискряваше от безброя светулки, които политаха събудени и се извиваха след нея като в хоро водено от краснописец… Почти веднага иззад малкия хълм се показа високо, стройно момче, финно, дори… Поляната осеяна с детелини сякаш приветстваше стъпките му и вместо да се прегъне и смачка под тях, както Владимир очакваше, тревата заискряваше в сребристо и сякаш шушукаше нещо радостно от всяка негова стъпка… Владимир очакваше, че момчето ще развее ласо… но вместо това… момчето… запя… Гласът му се понесе и стигна до Владимир и Птицата, птицата забави криле, все едно се замисли, или все едно бе уловена с невидимо ласо, усмихна ли се, или така му се стори, направи плавен лупинг и полетя към пеещето момче, закръжи над главата му, а после бавно и грациозно кацна в краката му… Владимир се спусна от врата на птицата и слезе на брега… краката му бяха толкова леки, а ръцете му сякаш плуваха във вода, усещаше въздухът, който сякаш го милваше… Огледа се… сребристи водоскоци, тучни поляни от четирилистни детелини, и цъфнали дървета, от които се носеше непознат фин аромат… от този аромат нещо го прободе, това същото, което беше и в онзи неговия свят – сега разбра, някакъв спомен е, някаква липса, усети, че не стържеше, а пробождаше, като острие, като нож….. задъха се от болка…..
„ХЕНЕТАРХИИИИИИИИИИИИ-НЕМ-ПИСАЖИ-ПЕЕЕЕЕЕЕ… УОУХХХХХХХХХХХХХХХХПИСАЖИИИИИИИИИИИИ- …НАВКЕ-ХАААААААААА-ЕМЕФНУТИИИИИИИИИИИИИИИИИИ“… продължаваше песента бавно и разтегнато… „хенетархиии- нем-писажи–пеееее…“ – постепенно дали ушите на Владимир свикнаха, или песента придоби нормално темпото, Владимир не разбра, нормалното усещане за гравитация постепенно също се възвърна, Владимир се съвзе… – ”Какъв особен глас и какъв особен език” – Владимир се любуваше учудено…

… Обкръжиха го младежи, които го гледаха с учудване… Момичето се спря, вдигна клепки и го погледна надълбоко право в зениците му, с огромните си, сякаш четящи всичко очи…
„Защо си яхнал МЕЧ-ТА?“ – питаше го момичето с поглед, без да говори… “не знаеш ли, че може да ги управляват само преминаващи, а вече никой не го прави?“

Говореха без думи, сътворяваха неща, по-скоро техните явления с песен намираха отговора на въпроса в теб с поглед… Кой беше този свят? Кои бяха те?… Кои бяха те?

Кой е той? Защо е тук?… И той започна да разкава историята на своя свят… заразказва – за новите сгради, пътища, мостове, велики и превъзходни, които преди бяха ярки, но в последно време започнаха да губят цветовете си твърде бързо, толкова бързо, че решиха просто да ги оставят така -небоядисани, сиви…. разказваше… разказваше за постиженията, за новите знания, за големите планини, които катереха и от които се виждаше цялия мир – планините на знанието, и планините на Еверест, планините на гордостта, и планините на Мусала… планините, които в последно време загубиха цветовете си и при залез слънце ставаха просто… сиви… разказваше, разказваше за всичко… което в последно време беше станало просто сиво, сиво като сивите костюми, които всички бяха започнали да носят… разказваше за приятелството, и после за избора, и после за страха да не останеш втори, за предписаното щастие… и после за умората, и за копнежа, за пресата и еднаквостта, за опита, за усмивката, за празните думи, разказваше за денонощния труд, за амбицията, която те прави съвършен, но загубваш кой си, за страстта, за безсънните нощи, за изтощението, апатията, и после страха… разказваше, разказваше. Разказваше…

Слушаха го, стана им мъчно, много мъчно, за безцветните сгради, за странните планини, за сивото всичко… после започнаха да не разбират – какво беше стремеж, какво беше умора, какво беше копнеж, приятелство, избор, предателство? Това бяха думи от другия свят, но те вече не преминаваха, и не познаваха думите… не бяха си дали сметка че напълно са забравили езика… Оклюмаха… очите на дребничкото момичето се напълниха със сълзи, отрониха се… заваля… едри капки, тежки капки… никой не помнеше преди да е валяло… Не знаеха думите понеже не преминаваха, не преминаваха, защото не искаха ръцете да оклюмват, краката да се изморяват, гласовете да секнат… не преминаваха… и забравяха; забравяха думите… Валеше…
Момчето разбра, че не го разбират… спря да разказва… погледна към небето, тежка капка вода падна на челото му, спусна се по лицето му, отпи капката вода или сълза… И… проговори!… проговори на техния език – и им разказа – за Мария, за Лъчо, за Стела, Ясен и Бояна – без думи им разказа…
Дъждът образува езеро, Лия скочи, скочи и Мир, за да върнат забравенето… Преминаващите трябваше да станат Преводачи… изплуваха, от другата страна, близо до езерото до къщата….
Мир стана Станимир, Лия стана Лиляна… Седяха под едно дърво на поляната на университета… Сивкавия склон на планината се очертаваше на хоризонта зад внушителната сграда. Около тях имаше доста детелини, разбира се все трилистни. Лиляна механично ги разроши с ръка в опит да оправи сивеещата трева, която стъпките им бяха cмачкали …

***

Станимир беше особено способен… Нобелист, много труд, много умора, защото Откритията не се отключваха лесно. Но знаеше защо го прави. Имаше Стела, грижата за нея му даваше вдъхновение, което умората не можеше да повали… Никога не прие награда, можеше да има всеки Grant, но продължаваше да взима най-трудните класове и винаги предпочиташе да работи с най-трудните студенти. Класовете му винаги бяха пълни. Той не пишеше формулите, по-скоро ги рисуваше и тайните на всемира някак ставаха толкова красиви, и просто ясни, чрез тихия му глас. Винаги скромно облечен, студентките се прехласваха, както от неговия прекрасен ум, така и по красивата му финна, и едновременно силна фигура, но без нужда от думи той винаги ги дистанцираше. Разработките му бяха блестящи, винаги съвършено кратки, половин лист хартия, не повече…. Но малкото изписано там съдържаше част от безкрая и беше резултат на нощи без сън и дни прекарани често само на вода. Понякога, макар и рядко, казваше на студентите си, на които наистина държеше, че за да е истински изследовател, човек трябва да познава поне малко глада, поне малко жаждата, поне малко студа и доста добре умората… Когато приемаше Наградата за първата си Теорема, отказа да я запише на своето име, и пожела да я кръсти с някаква странна дума – Тинахти. Каза че била името на Звезда… Беше превел първата дума…

Стела беше хладна.. в началото…. не го обичаше, не можеше да зачене… отначало не й пукаше, 5 години нехая, после осъзна… започна да сънува всяка нощ едно момиченце, Вяра, се казваше то. Плачеше всеки ден, отслабна, спря да се гримира, подстрига си косата. Изтляваше, вече години, всеки месец, не, и не, и не, и не … Станимир не спеше, никога не спеше, освен само призори… въпреки умората, въпреки теоремите, всяка нощ прилягаше до изпощалялото й от мъка тяло и я милваше и милваше …. Тогава Стела се отпускаше, и тялото забравяше конвулсията на стенещата й душа, умът замлъкваше, душата заспиваше, и така – петнайсет години… Станимир взе награда за втората си Теорема – и този път я нарече на звезда – Агапея – се казваше тя… А в съня на Стела още едно момиченце държеше ръката й – Любов, се казваше тя… На петнадесетата година, Стела се усмихна преди да заспи, сложи глава на гърдите му, покой… ръката й обгърна красивото му финно тяло, сви длан в дланта му, нямаше нужда от друго освен неговата ръка, отпусна се, и чу дъха на гърдите му, чу в дъха на гърдите му – песента… „хенетархиииииииииии, не писажи пееееееееееее“ – шепнеше духът му – Песента. Стела заспа, … той също, хванал я за ръка… първият лъч на изгряващото слънце ги обгърна и в съня им ги понесе в тунела от Светлина и Вода в едно…. На бюрото в кабинета на Станимир стоеше изписан третия лист – третото откритие… Беше превел и третата Дума – Нутежда….

***

Лиляна танцуваше, 8 часа на ден, всеки ден, 20 години… краката кървяха, не се срамуваше от обезобразените си ходила – това беше малката цена за скъпоценния дар, който носеше… Тук почти никой не танцуваше, беше трудно, много трудно… някои го мислеха за безсмислено, усилие без смисъл… все пак залите се пълнеха, защо ли, защо… всеки ден по 8 часа – тялото трябваше да надмогва гравитацията, краката да не забравят да летят, ръцете да не спират да говорят, душата да не спира да гори… Потта обливаше тялото й, краката трепереха докато дъхът премине през предела на хомеостазата… Лиляна знаеше, че трябва да пази дъха си, дишането, да не спира да поема нов дъх, всяка секунда движение – всяко движение – нов Дъх… В-дъх-нов-ение… Тогава всичко изчезваше, движенията започваха да ваят съвършенни форми, дъхът се уравновесяваше, танцът се раждаше… И така, години наред, години в търсене на следващия дъх, и всяка вечер се раждаше един час танц, съвършен танц…

Бояна влезе в залата и спокойно седна на мястото си – разбира се, беше избрала най-доброто… пети ред… център, … Светлините се заглушиха и танцът започна… тя въздъхна, защо ли всъщност дойде… започна… светлините се заглушиха, стъпките на балерината се виеха в тъмнита и бледото тяло рисуваше нещо… какво ли рисуваше… нещо странно, нещо далечно познато, нещо стъписващо, нещо, което беше вътре в мен!!… след краката на Лиляна летяха безброй светулки, които осветиха сцената като странен огнен хородов, бледото тяло пламна, образите станаха явни, то рисуваше, рисуваше онова място, където птиците бяха мечти, соколите – мисли, езерата – вълнения, цветята – желания, мислите – видими, думите – сили… Танцът пееше „Хенетарки-нем-писажи-пе“… Буря от аплаоди… После – Тишина… Разкървъвените крака бяха оставили тъничка диря по сцената… Очите им се срещнаха – големите клепки на двете се вдигнаха, лешниковите им погледи проникнаха един в друг. Бояна пое дъх, нов Дъх…. и потъна в Дъхът на Лиляна… и… двете се понесоха във водовътрежа от Светлина и Вода…

***

Бяха извикали Ясен за нов проект, доста странен – трябваше да построи Център за забава на мястото на някаква изоставена къща – много странно – това се случваше толкова рядко, май никога, някой да замине на пътешествие и да не се върне… а тези бяха заминали преди… документите казваха… 20 години… Ясен за миг обходи с преценяващ поглед терена, картината на новия проект моментално се оформи в главата му, съвършенно…. в този миг… слънцето заникна… нещо го стегна през гърдите, всички проекти преминаха през главата му, но странно той не си ги спомняше, виждаше само сиви скелета… скелета, скелета… олюля се, нещо отдавна забравено застърга непоканено в него, отвори очи и се огледа пак – видя езеро до къщата, което преди не беше забелязал… погледна в него и видя, видя ликът на Мария, на Лъчо, на Владимир… спомни си и разбра… и скочи в езерото…

Скочи и тунела от Светлина и Вода го понесе… И той видя светове безброй и сили безчет, и видя тъмнина, която обгръщаше като змия един свят и бездна. Видя много води, бучащи като морето, които бушуваха над тъмнината и дим над водите, като разгъващ се огън… И чу силен вик като гръм от нечленоразделна реч, като огнен език, който възлизаше оттам в светлина, а в светлината – Име, което се спусна над водната шир и огнената стихия изригна от водната бездна нагоре към висините! И огънят стана осезаем и изпарения от въздух, с лекота следвайки Духа, се въздигнаха над земята и водата. И така земята и водата в една стихийна плът бушуваха долу, раздвижени от Името, което сновеше върху тях… и видя едно Лице, което не познаваше, но чието Име беше това, Ум от светлината и блясък на Сили безчет и Космос без край, съществуващи в Него, и огън пояждащ и всемогъщ почиващ смирено в очите Му. Лицето заговори… но какво му говореше Ясен не можеше да разбере… Накрая световъртежния тунел сякаш го изхвърли върху някаква незнайна материя толкова еластична, че той за части от милисекундатата се върна обратно – при езерото, при къщата, … затваряше очи в несвяст, защото си беше спомнил… и тогава…

– Земетръс… Земетръс – земята се разстресе с незнайна мощ… земята се разцепи на две, всички мостове паднаха, небостръграчите се срутиха, сплавите не издържаха, …писъци, дим…. сивото стана на прах.

***

Лъчо говореше, говореше и Мария, той от едната страна на вратата, тя от другата… не се чуваха… протягаха ръце, но не се докосваха, невидимата преграда разделяше световете им… Той нямаше да си тръгне, нямаше да спре да и говори… колко време мина – не знаеха… говореха, говореха, говореха всичко, което им беше в сърцата, и се гледаха в очите, гледаха се, гледаха се… Мария започна да остарява, косите и станаха сухи, няколко бръчки прорязоха лицето, красивото и тяло се сви, очите й изледняха… Лъчо й се любуваше не спирайки да говори – колко беше красива, ставаше все по-красива, и все по-красива… започнаха да четат устните си… първо само срички, после думи, после изречения… Мария остаряваше… и ставаше все по-красива… Един ден – те усетиха, че се чуват без думи… че се усещат без да се докосват… замлъкнаха, нямаше нужда повече да говорят… тогава ръцете им се докоснаха, и чуха дъха си, защото вече говореха без думи, и вече се бяха прегърнали без да се докосват, и политнаха в тунела от светлина и вода в едно, Хенетархи-нем-Писажи-Пе – отекна дъхът им….

***

Реите плачеха… Дъжд, двайдесети ден – двадесети ден тук и двадесет години – там… наводнение…, езерото стана море, раздели двата хълма на света на Реите, отдели го на две… Всички чуваха, в това море вълните изричаха думи, думите, които Реите бяха забравили… – хуууу-уу, хууууу-уу, УУУ-мОООО-РААА, сссссссс, съъъъъъъъ, CCCC-ТРААА-Х, трууууу, трррррууууум ТРУУУУ-д-НОСт, Ннннн-е-Мооощ, Коооо-пнеежжж, ежжжжж, ешшшшш, СТРРРРе-межжжж, ешжжжж, ЖЖЖЖЖел-хание, Тттттттттъ-гаааааааа, уууу-мОООО-ра, са-моттттттттттта… – …шепнеха вълните една след една разбивайки се в бреговете на хълмовете, думите, които бяха забравили… Реите плачеха, плачеха думите, които бяха забравили… На двадесетия ден слънцето съвсем се скри зад дъждовните облаци и се спусна мрак… Но тогава!.. Владимир запя! Събра мощно дъх и Запя!… и полетяха жеравите!… Жеравите-мечти! Цяло Ято Жерави полетя!… И крилата им заговориха с песента – Владимир пееше – пееше за Приятелството, което надделява над всичко, и винаги устоява, пееше за Любовта, която надвива Страха, която надделява над много води, и която побеждава всяка немощ, за Любовта, която никога не отпада, на всичко се надява и всичко извинява, която не се гордеее и не търси своето, която винаги побеждава; пееше за Хероса, който надвива Умората и всеки страх, и сразява всеки противник само с едно малко камъче, което е Истината и Любовта; пееше и за Ариха-Арес, който побеждава Неистината, и който е недостижим за огъня на змея, защото макар и останал без нищо има всеоръжието на Вярата; пееше и за Ероса, който дава непресъхваща младост, защото и в староста намира красотата; пееше… Пееше за Рея, която прави невидимото видимо, чрез тайната на всеотдайността на истинното в-дъх-новение11, и за Тепсихора, която сътворява чудеса и преобразява световете, защото прониква до тяхната първосъщност… И Крилете на Жеравите пееха, пееха заедно с него, и както пееха така завихриха въздуха, че извикаха Вятъра, и Вятърът отвя облаците, облаците, които плачеха думите, облаците, които валяха… и Дъждът спря… Дъждът премина… Среброизтъкани мостове от сияйни нишки сияeха на Слънцето… Най-великолепните мостове!… Мостове изплетени от думите, изплетени от песента, от Песента за Приятелството, което стои завинаги, за Любовта, която надвива Страха и Ареса, който надвива Неистината, и Ероса, който дава непресъхваща младост, и Хероса, който винаги побеждава… Жеравите кацнаха – и върху крилете им, донесени от потока от Вода и Светлина – Думите на песните – Стела и Станимир, Лиляна и Бояна, Лъчо и Мария… Ятото се събра…

… Владимир, Стела, Лъчо, Мария, Бояна, всички бяха там заедно със Станимир и Лиляна – Мир и Лия… Три момиченца държеше в ръката си Стела – Тинахти12, Агапеи и Нутижда.

Дъждът беше преминал, те бяха преминали… Среброизтъкани мостове от сияйни нишки сияеха на Слънцето… Най-великолепните мостове… мостове от думи, думите които те бяха изплели… Само Ясен го нямаше…

***

След земетръса, земята на Ромеите беше сцепена на две, като крехък камък който някой великан е хвърлил и раздробил….

… Дни наред ромеите бяха потресени, после дни наред бяха смълчани, после дни наред замряха… после дойде сушата, процепът изсмука водата… безводие, нямаше вода… Цялата вода остана от другата страна на Процепа… Ясен запретна ръкави, щеше да построи моста… Всички знаеха, че той е най-способния, и се довериха, и се успокоиха… Ясен започна да строи… строи, строи, но каквото построеше през деня, през ноща падаше, месеци наред – нищо. Той чертаеше и чертаеше все по-точни строежи, но мостът пак падаше, всяка нощ падаше, месеци и месеци наред. Жаждата започна да мори, запасите вода свършваха… Ясен научи една нова дума, една сива дума, която звучеше ужасно… – “оттттчччч-а-янннние“… една късна вечер, точно минути след като моста отново се срути, едно момченце дойде при него… Ясен го погледна в очите, каза му да седне до него и му подаде последната си бутилка вода… детето жадно пи на големи глътки – и му подаде бутилката обратно, заедно с една изрисувана хартийка… Бутилката беше отново пълна, а на хартийката, с детски моливи нарисуван съвършения чертеж на съвършения мост… Ясен отново погледна детето и позна Лицето… Детето кротко се усмихна, а в очите му смирено почиваше огън всемогъщ на сили безчет… Ясен построи моста до сутринта… И тогава водата бликна от процепа изпод моста, и Ясен скочи, скочи в езерото, защото вече помнеше, и вече знаеше Думите, които Лицето му беше казало…

***
И тогава всички си спомниха… спомниха си Тайната, спомниха си страната Агапе-Ре, преди войната, спомниха си Началото… В Началото бе Словото – Вхъ(н) та-архе на Писание бе – Хен-етархи-не-писажи пе…13 Спомниха си Първият Преминал – Този, заради Когото Единствено Преминаването бе възможно, спомниха си името Му и че техните имена се съдържаха в Неговото…

Спомниха си… И войната в земята на Агапе-Ре14 спря, и езеро се смали, и вратата се Отвори, и Думите бяха съединени, и Словото – възкресено, и Истината – възстановена, и двата свята – едно… и над езерото в процепа – Дъга! – Среброизтъкан Мост от сияйни нишки блестящи на Слънцето… Най-великолепния мост… И около него кръжеше цяло ято жерави…
И в Царството на Агапе-Ре – Всепобеждаващата Дума на Любовта, отново дойде в Пълнотата си:

Защото Лъчо събуди Херосът, който от любов побеждава дори себе си, и Станимир възкреси Агапе, която зачева Тинахти15 и дълготърпи с вяра докрай; и още направи науката и откритията да имат отново сътворяваща сила, да извикат в съществуване, защото са Тео-Реми16 и той не се побоя да вкуси немощ и умора, за да ги сътвори… и Лия извика Пистис, понеже чрез Рея в Лия, Истинският свят стана Видим, когато танцът на Терпсихора – Вдъхновението в нея нарисува невидимото; и Ясен направи отново математиката да стане в едно с маат-иката17 защото видя Лицето на Истината, и архитектурата да стане в едно с Архе-Уро-то18, защото чу Първото Слово, понеже на знанието добави благочестието и придоби мъдрост след като се смири. Защото Владимир извика Истината и Песента на Силните Думи понеже искаше преди всичко да е истинен, и не обичаше себе си повече от приятелите си, и скочи в непридвидимото заради тях. Защото Стела и Бояна приеха от словото на другите и така победиха себе си и видяха невидимото… И живототворящите думи, Силните Думи – Ремите, отново станаха част от тях, от хората, от Човека, от Ромете, и те заживяха в едно…..!
И ги извикахте… вие, които се осмелихте да скочите в другия свят, за да търсите Истината и Любовта, които на езика на Ремите са едно, и са Името на Вратата, Името на Първия Преминал… вие, които не искате да избегнете въпросите и изпитанията, а да ги надделеете, защото на езика на Ремите това е ключът!… И се отключи тайната на истинското сътворение, в което света на вечността се променя от движението на човека, а светът на човека става вечен чрез вълшебното слово на всевремието!

***

С много обич и вяра – от Боряна

__________________________________________________________________________________

11Вдъхновение – В – дъх – нов – „В нов Дух“; Реа-Рей-Уа – Духът на Единия (от тракийски), Уа – Единия, който е Вечно Обновяващия Се (Вечно еманиращия) от египетски и бохарски.
12Тинахти – Вяра, която дълготърпи.
13…В Началото бе Словото” – Вхъ(н) та-архе на – Писание бе- Хен-етархи-не-писажи пе
И Словото то беше заедно с Бога – Йощ Писание на ов(о)ке за(е)тно (с) Над-Е – Уох Писажи на-ф-ке хатен еф-Нуте
И Бог беше Словото – Йощ на у Нат-е бе Писание – Уох не у-Нути пе Писажи…
3-те стиха са три превода – на съвременен български, на български диалект родствен на древно тракийски и на бохарски; Нуте = Над-Е т.е. Този, който е Над всички, „Всевишния“ = “Бог“.
14Земята на Агапе-Ре – земята на Словото на Всепобеждаващата Любов.
15Тинахти – от тракийски, “Вяра, за която воюваш, даваш времето на живота си”.
16Теореми – от гръцки и преди това тракийски, Тео – Бог/Божествен, Рема – “Слово, Дума”.
17Маат – “Истина” от бохарски и тракийски.
18Архе – “първо”, “първичен”, “Уро” от тракийски – “царство”, “устройство”, “подредба”.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0