longinus

По К. С. Луис – “Митът, който се превърна във факт” и за Митопоетиката в художественото и народно творчество – Яна Първанова

“Не човекът е бил този, който е създал митовете, а митовете, или първообразното съдържание, което разкриват те, са били това, което е създало човека” ~ Оуен Барфийлд

“Душата изначално е християнка.” ~ Квинт Септимий Флоренс Тертулиан

Инклингите

TolkiensWorld_MIДж. Р. Р. Толкин, К.С. Луис, Чарлз Уилямс и Оуен Барфийлд са приятели, които създават неформална дискусионна литературна група, позната като Инклингите. Творбите им оказват огромно влияние върху съвременния свят. Находчивите творци създават името на клуба от думата “Inkling”, която на англ. ез. означава „загатване“, „намек“, а също от думата Ink”, която означава мастило. Тази игра на думи обобщава главният стремеж на авторите, които в цялостното си творчесто търсят методите, чрез които да „загатнат“ и „намекнат“ Истината, чрез силата на мастилото.

За тази цел заедно те изследват и използват много силно в произведенията си именно метода на „митотворческия“ /митологичен/елемент чрез похватите на фантастичната („фентъзи“) художествена литература.

В Началото…

lewis creationОт незапомнени времена хората се стремели да открият тайните на света, като преодолеят неизвестното, невидимото и непроявеното, като го приближат и оприличат до познатото, до видимото и го въплътят някак в своето лично битие.

Още в зората, а и в хода на развитието на човешкото устно слово, древните митове винаги са присъствали както в общата родова памет, така и в индивида отделно като първично заложени копнежи, които винаги са търсели да свържат вечното с представите ни за света.

Тези митове са изпълнени с ярки образи, преживявания и герои, чиито истории са „препявани“*1 от нашите предци, които като свещен дълг са имали мисията да ги пренесат духом от поколение на поколение, от уста на уста и от сърце на сърце.

В това митотворчество се преплитат спомени, сънища и видения. Временното се среща с вечното, реалното – с въображаемото, видимото – с невидимото, познатото – с непознатото. Те се водят от вътрешния етап на несъзнаваното, преди егото да се събуди, през многообразни етапи на героични борби до финалното състояние на „пълнота“ или съединяване, когато животът достига своя пълен потенциал и когато връзката между човешкото и небесното бъде възстановена.

По този начин човекът става съучастник във вечните процеси и част от онова живо Слово, което „бе в Началото…“  и „Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало.“ (Йоан 1 гл.).

Митологията пlewis no timeревръща времето в свещено измерение, в което се търси изначалната Истина, Първоизточникa и идеалния Първообраз на всичко видимо и невидимо. Словото, което е Началник на всичко и което се въплъщава и днес в живота ни, като се вселява и изобразява в нашите сърца чрез изборите, които правим.
Двете думи за „слово“ на древногръцки са „логос“ и „митос“. Оттам произлизат думите логичен и митологичен като два различни похвата, по които човек търси смисъл и обяснение, както за света, който го заобикаля, така и за света вътре в себе си. Хората, с логичен начин на мислене подхождат към света /и съответно към самите себе си/ по-научно и емпирично. Те търсят обяснение за нещата, чрез наблюдавани факти, контролирани експерименти и дедуктивни доказателства. Истината, която се открива, чрез Логоса търси да бъде обективна и универсална. Тези, които имат митологично мислене, от друга страна, подхождат към света повече интуитивно, отколкото пряко. Човек с такова мислене би имал повече поетични прозрения за природата на света след като види гъсеница, която се подава от пашкул или като наблюдава изгряването на пълната луна при залеза на слънцето. Истината, позната, чрез Митос е по-лична и се основава на субективни усещания и преживявания.
А в основата на всички митове се съдържа смисъла за „силата на Словото, което превръща хаоса в подредена Вселена. Тази подредба има общо с това, което е вътре в нас, и се крепи на Словото като закони на битието. В естеството на Словото е да се проявява – винаги, навсякъде и човекът е неизменно животворец в съучастие с онова слово, което избира да приема и с което да се съизволява“*2  

Необходимостта от вътрешно око.

lewis the eyeНо това Слово „отвъд вселената“, което дава живот на всичко видимо, е нещо, което наистина не може да бъде видяно, докоснато, чуто или помирисано. Според Тома Аквински „цялото човешко знание се основава на самовъзприятието.“ *3  Знанието за неосезаемото трябва следователно да се усети от осезаемото. Материалната вселена трябва някак да се насочи отвъд себе си и да развие „трето око“, което да я направи способна да види към какво се е насочила. Това „трето око“ не е окото на физическите сетива, нито на ума. Това е окото на сърцето.“ *4.

Не случайно мъдрият цар Соломон казва „Повече от всичко друго, що пазиш, пази сърцето си, Защото от него са изворите на живота.“ (Притчи 4:23)

А в египетската митология Окото или Светлият Поглед е най-могъщата сътворителна сила. Христос също казва, че Светило на тялото ти е твоето око; когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено; а когато е болнаво, и тялото ти е в мрак.“ (Лука 11:34) Ако вътрешното ни око гледа към светлината, изпълва се със светли и красиви образи и се стреми да върши благо във всички измерения на битието си, то то се превръща във Врата, прозорец към небесното, по чийто образ се сътворява Доброто както във физическото тяло, така и в ежедневието и в хората около нас.

Самото вдъхновение, което ни е нужно да творим, по дефиниция означава Да видиш превъзходен невидим или нематериализиран образ и да го сбъднеш във видимото. Този невидим образ – концепция, идея – събирателно можем да назовем Слово, което може да бъде доведено до съществуване като например в изкуството, в научно откритие, в личния живот.“ *2  

Дж. К. Честъртън пък уточнява, че Митологията е търсене. То съдържа в себе си постоянен копнеж и постоянно съмнение. Митологията не е като пророка, който казва „Нещата са такива“. Тя е гласът на мечтателя, който казва „Защо нещата да не могат да бъдат такива?“

Именно това да помечтаеш, да потърсиш, за да видиш нещата такива каквито трябва да бъдат по образа в Небето и да ги сътвориш тук на земята.

Митология и нравственост.

Проблемите в митовете винаги са свързани с вечните въпроси за подредбата и сътворяването на света, взаимоотношенията между хората, нравствеността и морала. Самите герои в тях са еталон, пример за подражание, а общността се явява наследница на разказаното.

През 1945 год. в писмо до сина си Кристофър, взимайки предвид „мита“ за Едем, Толкин разсъждава върху обезпокоителните последствия, които произхождат от съвременните крайно материалистични възгледи, които пренебрегват „красотата на Смисъла, изразена в историята на Сътворението, дори под формата на „легенда“. Тук Толкин се тревожи не само за поставените на грешна основа съвременни „научни“ схващания,  чисто концептуално, но и за пагубните резултати, които произхождат от тях в нашето лично битие, свързано неминуемо с личностните ни качества или по-скоро с „естествата“ и „същностите“, които избираме да приемем.

gergiovden3Дж. К. Честъртън за приказките и митологията споделя, че  „Приказките следователно не са отговорни за страха, породен в децата или за каквато и да било форма на страх, която има в тях; приказките не дават на децата идеята за злото или за грозното; те вече са в детето, защото те вече се намират и в света. Приказките не дават на децата първата представа за караконджулите. Това, което дават приказките на детето, е първата и ясна идея, че караконджулът може да бъде сразен. Детето познава дракона лично в момента, в който започне да има въображение. Това, което приказката му предоставя е Свети Георги, който убива дракона.“ *5

Именно като се отъждестви детето или възрастния с образа на Свети Георги (който е архетипният образ на т. нар. Принц на бял кон, който пронизва халата и спасява девойката, или самият Христос, който спасява душата и стъпква древната змия), то той може да победи злото, ламята, стихията в себе си и извън себе си.

Митът като „загатване“ и проявление на Божествената Реалност

Митовете съдържат архетипите, които са дали началото на цялостната личност на човека и отделните същности в нея. Думата архетип означава първичен отпечатък, следа, спомен, запис, слово.

С думата “архетип” Свети Августин е означавал, така да се каже, най-основните проявления на Божествената реалност.

Според Юнг архетипите в митологията не са с биологичен произход като инстинктите на Фройд, те са духовни нужди, които въздействат на lewis5душата.

Толкин в беседа с К. С Луис излага тезата си, че в езическите митове всъщност Бог изразява Самия Себе си чрез съзнанието и въображението на поетите, използвайки образите на тяхната “митопоетика” в тяхното време, за да разкрие фрагменти от Неговата вечна Истина. И още повече, Толкин защитава тезата си, че Християнството е изразено по същия начин, с изключение на огромната разлика, която се състои в това, че Поетът, Който я е създал, е Самият Господ, а образите, които е използвал, са истински човеци в същинската История. Той казва също, че митът е истина, но не в смисъла на това да дадеш описание на Бога (което никое ограничено съзнание не може да обхване), а в смисъла на това, че митът е начинът, по който Бог избира да се прояви в нашите способности и въображение.

Конфликтът между абстрактната мисъл и конкретната реалност

 В своето есе „Митът, който се превърна във факт“ К. С. Луис изследва разликата между абтрактното познание и конкретните преживявания:

„Човешкият интелект е непоправимо абстрактен. Чистата математика е образец на успешната мисъл. И все пак единствените реалности, които преживяваме, са конкретни – тази болка, това удоволствие, това куче, този човек. Докато ние обичаме човека, наслаждаваме се на удоволствието, търпим болката, ние не схващаме интелектуално Удоволствието, Болката или Личността. Когато започнем да го правим, от една страна, конкретната реалност потъва на нивото на прости илюстрации и алегории: вече не се занимаваме с тях, а само ги даваме за пример. В това се състои и нашата дилема – да вкусиш, но да не знаеш, или да знаеш, но да не вкусваш – или по-коректно казано, да ти липсва една част от познанието, защото сме в преживяването, или да ти липсва преживяването, защото сме извън него. Като мислители ние сме откъснати от това, за което мислим. Като вкусваме, докосваме, пожелаваме, обичаме, мразим, ние не разбираме и не мислим ясно. Колкото по-ясно мислим, толкова повече сме откъснати от преживяването – колкото по-дълбоко навлизаме в реалността, толкова по-малко мислим. Не можеш да изучаваш удоволствието в момента на брачната прегръдка, нито да изследваш покаянението, докато се покайваш, нито да анализираш природата на хумора, докато се смееш гръмогласно.“

Митът като Средната земя

lewis orpheus euridiceЛуис посочва митът като частично решение на тази дилема. Наслаждавайки се на някой наистина велик мит, ние наистина можем да изживеем конкретно това, което лежи като разбиране само в света на абстрактното.

Според Луис митът живее в средната земя, между истината и смисъла, опита и знанието, абстрактното мислене и конкретната реалност, разума и въображението, главата и сърцето.

За да даде образ на това – истинското преживяване в реалността, което увяхва в момента, в който се опитаме да го сграбчим и анализираме, Луис използва митът за Орфей и Евридика. В своята книга „Експеримент за критика“ той взима предвид случая с древногръцкия*15 мит за Орфей като резюмира историята така:

Имало един човек, чиято музика успявала да укроти дори зверовете, а дърветата се скупчвали около него, за да го чуят. И когато любимата му Евридика била ухапана от змия и умряла, той слязъл в земята на мъртвите жив и засвирил музиката си пред краля на мъртвите, докато самият той не проявил съчувствие и не върнал жена му отново, но само при условие че докато я извежда отвъд тази земя, няма да погледне назад нито веднъж към нея, докато не достигнат светлината. Но когато били почти навън, в един твърде ранен момент, Орфей погледнал назад и любимата му изчезнала завинаги.“

Иразеното в историята за Орфей, която ние възприемаме и усещаме в това кратко изложение точно толкова, колкото в оригинала, е митологичното естество, което се съдържа в него. Митът е не просто история, която не е истинска. Митът е истината, комуникирана под формата на история. Ние преживяваме историята повече, отколкото мислим за нея или знаем за нея. Ние вкусваме от нея. Но това, което вкусваме не е конкретна реалност, а универсален принцип. Принципът сега стана въ-ображаем. В момента, в който изложим принципа, отново попадаме в света на абстрактното. Само докато възприемаме мита като история, преживяваме принципа конкретно. Разбира се, може да го назовем и анализираме, но в момента, в който го направим, митът се срива до нивото на проста алегория.

Разлика между мит и алегория.

Ето затова, както признава Толкин в едно писмо до Милтън Уолдман, той не обича алегориите. Алегорията се позовава на интелекта и на главата, а митът се позовава на сърцето.“

Барфийлд уточнява разликата между алегорията като хипостатика (приписваща материална форма на абстрактните идеи) и мита, който е: „истинското дете на Смисъла, произведено от въображението“.*6

За разлика от формалната и механична алегория, която дава само бегла и метафорична форма на необятното, чрез мита, който изживяваме в един миг от вечността, ние наистина вкусваме Живота чрез всичките същности и естества, напоени във всяка част в него. А митът „умира преди да успеем да му направим дисекция“ чрез ума си.

В своето есе „Bluspels and Flanasferes“ К.С. Луис прави разграничение между смисъла и истината. Той пише това: „За мен здравият разум е естественият орган на истината; но въображението е органът на смисъла на тази истина. Въображението, което произвежда нови образи или съживява старото, не е причина за истината, а е нейното състояние.“

Митът е образ на Първообраза. Ако твърдим, че митът е проста метафора, фантасмагория или безплодна художествена измислица на древните поети е все едно да считаме, че човекът, създаден по образ и подобие на Бог, е просто една метафора, алегория и фантастична измислица, която не е истинска. Все пак е вярно, че човекът е жив плод, сътворен от въ-ОБРАЖението на Самия Творец.

Митът, който се превърна в История

resurrectionОтново в „Митът, който се превърна във факт“ К. С. Луис уточнява реалното преживяване, което се съдържа в митовете:

„Това, което протича във вас от мита, не е истина, а реалност (истината винаги се отнася за нещо, но реалността е това, за което се отнася истината)и следователно всеки мит става баща на множество истини на абстрактно ниво. Митът е планината, от която всички потоци извират и стават истините тук долу в долината. In hac valle abstractionist“* („в долината на отделянето“). Или по-скоро, митът е провлакът, който свързва полуострова на света на мисълта с обширния континент, към който наистина принадлежим. Нито е като истината – абстрактен, нито е като директното преживяване, което е свързано само с личното и практичното.

И тъй, както митът трансцендира мисълта, въплъщението трансцендира мита. Сърцето на Християнството е митът, който обаче е и факт. Старият мит на Умиращия Бог, без това да престане да бъде и мит, слиза от Небето на легендата и въображението в земята на историята.  Това се случва на конкретна дата, на конкретно място, следвано от определени исторически последствия. Преминаваме през един Балдар*7 към един Озирис*8, които умират незнайно кога и къде, към Един исторически Човек, който бива разпнат под властта на Пилат Понтийски. Когато това става факт, то не престава да бъде мит – в това се изразява чудото.lewis osiris

Подозирам, че понякога хората се нахранват духовно повече от митовете, в които не вярват, отколкото от религиозността, която изповядват. За да бъдеш истински християнин, трябва да се съгласиш с историческия факт, но също и да възприемеш мита (макар да е станал факт) със същата въображаема прегръдка, с която се съгласяваме с всички митове. Едното е дори по-необходимо от другото.

Човек, който не вярва в християнската история като факт, но продължава да се храни с нея като мит, най-вероятно би могъл да бъде и е по-духовно жив от този, който се е съгласил с историческия факт, но не се замисля много-много за него. Модернистът – крайният модернист, който не вярва в нищо освен в митовете,  – няма нужда да бъде наричан глупак или лицемер, защото той упорито запазва, дори насред целия му интелектуален атеизъм, езика, ритуалите, тайнствата и историята на християните.

Тези, които не знаят, че великият мит, който се превърна във факт, когато Девата зачена, са наистина за съжаление. Но на християните също трябва да бъде напомнено, че това, което стана факт, беше мит, който доведе със себе си в света на фактите всички онези същности и характеристики, които носи един мит. Не трябва да бъдем засрамени от митичното сияние, което лежи в нашата теология. Не бива да се дразним на „паралелите“ или на „езическите месии“ –  те трябва да бъдат там – би било спънка, ако не бяха. Не трябва, във фалшива духовност, да сдържаме, но да приветстваме нашето въображение творчески.“

Езическите митове и Християнството

“Те открили съня си, сбъднат наяве. (Дж. К. Честъртън, „Вечният човек“)


Митовете за древните богове обаче остават само сенки, частични, без пълнотата на Източника –  независим от външни обстоятелства и вътрешни ограничения. lewis3 Baldar

„Също както, от фактическа гледна точка, дългото приготовление взима връхна точка, когато Бог се въплъщава като Човек, така, от документална гледна точка, истината първо се явява под митична форма и след това, след дълъг процес на концентрация и придобиване на форма, най-накрая се въплатява в История.
Това включва също така и вярата, че Митът като цяло не е просто някаква недоразбрана История (според древногръцкия философ Евхемер) или пък „диаболична илюзия“ (както смятали някои от праотците ни), нито пък свещеническа лъжа (както е мислел един от философите на Ренесанса), но, в най-добрата си форма митът е, автентичната мисъл, неконцентрирания лъч от Божествената истина, спусната към човешкото въображение.“(“Чудесата”, К.С. Луис)


Обаче за да може да разбере същността на нещата възможно най-добре, човешкия ум често има характерната черта да фрагментира Цялото на части, като така имитира различни гледни точки. За съжаление когато ги раздели от Цялото, от Пълнотата на Словото, той ги отделя от самият Източник на това Цяло и често забравя, че всичко е едно в Единния. Оттам следват и грешните представи, попили в голяма част от съвременните разбирания за митологията. Например боговете в древната митология Арес (на войната) и Ерос (на любовта) са всъщност само части и различни същности (проявления) от Името на Бога.

Тоест самото Християнство не е плод на езическите митове, а езичеството е следствие от Християнството или по-скоро от Словото Исус Христос, Който “бе в Началото”, но впоследстие е било отделено от Извора, от Източника на всичко видимо и невидимо.

Христос влиза в Историята, въплътява се и става Човек преди близо 2000 години, но се проявява в творението, а и във въображението и мислите на хората още от самото начало на създаване на света. Като и след смъртта и възкресението Си, Той продължава да се явява и изобразява в сърцата на Неговите последователи, чрез тяхната любов, вяра и дела, чрез вяра да се всели Христос във вашите сърца” /Ефесяни 3:17/.

Както Юнг обобщава след дългото търсене, писане на научни трудове и изследвания „Царството на Христос е скъпоценната перла, заровеното в нивата съкровище, семето, от което ще поникне голямо дърво, и небесния град. Както Христос е в нас, така в нас е и неговото царство небесно“.

След което с много позовавания върху християнски, гностични и алхимични текстове, този забележителен изследовател на пластовете на колективното несъзнавано в човешката психика развива тезата си, че символ на цялостната личност на човека е образът на Христос „живият мит на нашата култура“.

 

За същностите в митовете

GreekMyths В есето си „ За приказките“ *9 Толкин споделя, че „Трябва да срещнем кентавъра или дракона и след това може би като древните пастири да прогледнем за овцете и кучетата и конете и вълците“ в собствената ни кошара. Толкин оприличава начина, по който приемаме нещата за даденост, тези неща, които се намират в кошарата на душата ни. Онези богатства, същности и естества в нас, които сме заключили в себе си и получавайки ги, сме спрели да гледаме към тях. След като сме ги придобили, сме ги изгубили.

Но творческото въображение, което се проявява и в митовете, може да ни помогне да ги открием отново. Въображението може да отвори отново тази кошара, така че заключените в нея същности да отлетят и така, като ги изгубим още веднъж, да ги получим отново. Да видим по този начин кое е било вечно, защото нищо, което е вечно и небесно, не може да бъде загубено, тъй като и да умре, то ще възкръсне. /“Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“ – Матей 6:20/

lewis orpheus shepard В много катакомби в Рим в ранното християнство, а и много преди това неслучайно Орфей (чието име означава буквално „храм“, „обиталище на Божието присъствие“, отново същност, която се проявява в нас, тъй като „тялото е храм на Бога“) е бил изобразяван като укротител на дивите животни, пастир на стихиите и същностите вътре в нас.

Името на древната тракийска династия на Хиксосите пък, “владели Египет в продължение на петстотин и единадесет години”*12, също се превежда “Царе-пастири”. “Именно затова пиктограмът на царската божествена трансформация /тази от “кръвожаден вълк в куче-пастир”/ е изключително важен емблематичен знак, който става характерен за Тракийската Царска Инсигния поради което и не случайно се среща често върху царската торевтика и съдове от тази дълбока древност, та даже до класическите времена.” *13

Според Юнг образът на Бога в човека не е разрушен при Грехопадението, но е бил само развален и покварен („без-образен“) и може да бъде възстановен, само чрез Божията милост.

Първоначално човекът е бил господар на животните. Бог му е дал власт да ги наименува именно чрез същностите, които са вложени в самия него. Но след като е прогонен от Едем заради неподчинението си и следва разрив в единството, което е имал с Бог, той губи властта си над тях, а и над самия себе си.

Отново в римските катакомби едно от първите изображения на Христос, Който носи на плещите си изгубената овца. „Ти си Пастир мой, няма да остана в нужда. На зелени пасища ме водиш, при тихи води ме успокояваш.“ (Псалм 23). Но всъщност по един парisus777_06814_28571919адоксален начин самият Христос става Агнец и призова нас да бъдем пастири. Да възвърнем първоначалната си власт чрез Него.

Неслучайно и в трако-българската митология напр. бялата овца присъства като образ и средство за достигане на Горната Земя. /”Тримата братя и златната ябълка”, “Момък и три самодиви” и др./

Като се уподобим на великия и Единния Пастир Христос, вселил се в сърцата ни, ние ставаме пастири на душите, а и укротители на собствените си естества в кошарата на собствената ни душа, като ги водим при „изворите с текущи /живи/ води“ и ги храним с добрите и небесни образи, към които гледаме.

„Живото  ученичество на Христос има живот още днес за онези, които влизат в завет да бъдат самите те обиталище и храм на благородни, от Духа вдъхновени и от Него творящи естества.“ *

Митът като мистерийната драма, в която участваме

„Каквото се случва в Живота на Христос, се случва винаги и навсякъде“ Карл Г. Юнг


Историята за Спасението  не е толкова история, а историята за Него – Божията история. Писанието е история, която е вярна само докато Бог е авторът. Митът наистина се превърна във факт и История, без да спира да бъде мит. Исус е Пътят, Истината и Животът. Писанието е мит, който ние познаваме (като Истина), но и изживяваме (като Живота), защото ние може да знаем за Бога, но в същото време Го познаваме. Можем да преживеем истината, както и да знаем за нея, защото Истината е Човек.

Свети Джером е казал, че: „Невежеството спрямо писанията е невежество спрямо Христос“ *10, а и невежество към самите нас и естествата вътре в нас, които първоначално са били създадени по Негов образ. А Луис добавя: „Библията, прочетена с правилния Дух, под ръководството на добри учители, ще ни доведе до Христос.“ Но въпреки това „Самият Христос, а не Библията, е Истинното Слово на Бога“ .

coptic_manuscript
Истинското Слово – Писанието – е мит, но и мит, който се превърна във факт. То не е просто история, която трябва да бъде прочетена, или факт, който трябва да се знае и да бъде изучаван, но е също и „мистерийна драма“, в която „играем“. Исус е Пътят, защото ние също сме част от историятагерои в Божествната драма. Ние не само знаем за нея, играем в нея и я преживяваме, но също я и живеем.

 Вселена, която е резултат от случайни природни сили, няма цел. И смисълът изисква Разум, към Който да принадлежим. Когато Бог призова Авраам, на народа бе дадено бъдеще; и някак по пътя си този народ се обърна назад и откри, че също има и минало. Поглеждайки назад, те видяха Божията ръка във всички събития на Историята. Бог ни поставя в „пукнатината на скалата“*11 и ни покрива с ръката си, докато Славата Му премине. Само тогава може да Го видим (Изход 33:22).

Митологичният герой в този пасаж е ясен. Ние живеем живота си напред, но го разбираме, когато погледнем назад. От ден на ден напредваме в историята, но през нощта научаваме посланието й. „Небесата разказват Славата Божия и твърдта възвестява делото на ръцете Му. Ден на ден казва Слово и нощ на нощ изявява знание.“ (Псалм 19:2-3).

Не можем да видим Бог лице в лице, но може да видим гърба Му. (Изход 33:23 – „после ще дигна ръката Си и ще Ме видиш изотдире; но Лицето Ми няма да се види“).

Но за дlewis universe 2а разберем Словото, Логоса, е необходимо въображение. Вместо да изпитваме нещата физически или да ги изучваме научно, трябва да ги схванем и да им се насладим поетично.

„Ако Бог избере да бъде митотворец – и не е ли небето само по себе си мит – бихме ли отказали да бъдем и ние митотворци. Тъй като това е женитбата между Небето и Земята – съвършеният мит и съвършеният факт. И това изисква не само нашата любов и подчинение, но също и нашето любопитство, наслада и възхищение, предназначени за дивака, за детето, за поета във всеки един от нас, не по-малко от моралиста, учения и философа.“ *14

 

 amazing fantasy bookБележки и линкове към преводни статии

*1 „Препявам“ (от препев = поетичен превод) – от македонски език – „превеждам песен или стихотворение“, т. е. предавам или препявам/предавам по дух (по смисъл) песента, стихотворението, легендата и т.н., тъй като поезията никога не може да бъде преведена буквално.

*2 Йероглифите на Вдъхновението говорят от Тракия“ – автори Боряна Рачева-Йотова и Тодор Йотов.

*3  cf Aquinas, T., Summa Theologies, trans. McDermott, 547, ST 3a 60 4.

*4  Питър Крефт, християнски философ и преподавател в Бостънския Колеж, 1937

*5 Chesterton, G.K., Orthodoxy, (San Francisco: Ignatius Press, 1995), 59

*6 Owen Barfield, Poetic Diction: A Study in Meaning Middletown, CT: Wesleyan University Press, 1973, 201

*7 Балдар – господар на правдата и светлината според скандинавската митология.

*8 Озирис – както е превеждано името на божеството в класическата гръцка литература от Плутарх до наши дни. Вярната транскрипция на йероглифното му пиктографско име, връзката му с тракийския Дионисус, а и Исус, може да прочетете повече в “Тракийското писмо декодирано III” от Д-р Стефан Гайд, стр. 46-54, стр. 72

*9 Tolkien, J.R.R. On Fairy-Stories. In The Monsters and the Critics and Other Essays, ed. Christopher Tolkien. HarperCollins, (London: HarperCollins, 2006), 109-161.

*10 Jerome, Prologue of the commentaries of St. Jerome on the prophet Isaiah in The Divine Office: The Liturgy of the Hours to the Roman Rite, (London: Collins,1974) vol. Ill, The Second Reading for the Feast of St. Jerome, 30 September, p 301.

*11 Тази изразност се среща отново в Писанието и така: „О гълъбице моя, в пукнатините на скалата, В скришните места на стръмнините, Нека видя лицето ти, нека чуя гласа ти; Защото гласът ти е сладък, и лицето ти прекрасно.“ – Песен на песните 2:14 – многопластова книга, посветена на любовта на цар Соломон към неговата съпруга, но и книга, която също може да бъде преживяна като мит и образ /за тези, които имат очите и сърцето или „окото на сърцето“/ на Христовата любов към Неговата Невеста – Църквата, а и също на друго ниво – любовта на истинския Възлюбен, Който е Христос, към всяка човешка душа, която потърси „този, когото обича душата ми“.

*12 цитат от Мането, Јосеphus, Flavius Josephus Against Apion, Book 1: Ch. 14, The Works of Josephus, Translated by William Whiston, A.M., Hendrickson Publishers, Inc., USA 1987).

*13 Тракийското писмо декодирано III“, от Д-р Стефан Гайд, стр. 75

*14  C.S. Lewis, Myth Became Fact, in Essay Collection: Faith Christianity and the Church, ed. Lesley

*15 Докато в тракийския епос-оригинал за Орфей и Евридика Орфей успява в крайна сметка да спаси и възвърне душата на Евридика като слиза сам в Ада. Този мит отново ни препраща към истинската история на Христос, Който слиза в Ада /”Евангелие на Никодим“/ и извежда душите на повярвалите в Него, като ги завежда към Светлината и вечния живот.

post-2642-049731800 1303289214_thumb

http://www.faith.org.uk/Publications/Magazines/Mar11/Mar11CSLewisAndTolkienOnMythAndKnowledge.html

Яна Първанова

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0