Виж I част

Виж II част

Виж III част 

Последното препятствие

На слизане от хълма животните погледнали напред и дъхът им спрял – в далечината греела толкова буйна и ярка зеленина, каквато никога досега не били виждали. Още щом отправили поглед натам, всички веднага познали, че това е  Чудната градина. Как се разтупкали от вълнение сърчицата им, как крачетата затичали надолу по хълма – да стигнат, само по-бързо да стигнат… 

Но целият път напред бил покрит с камъни, чиито ръбове се забивали в краката. Всяка крачка ставала все по-болезнена, капки кръв оставали по камъните. Отначало всички стискали зъби и не се оплаквали, но когато един остър камък порязал дълбоко крачето на патето, станало ясно, че не могат да продължат дълго така. Любчо заплакал – и от болка, и от безсилие, че са толкова близо, а не могат да стигнат. Мечката, чиито грамадни лапи били най-малко наранени, се опитала да насърчи другите:

– Хайде, още малко остана, да не се отказваме. Аз ще взема да понося Любчо и полека-лека ще стигнем.

Като казала това, се изправила на два крака, протегнала тромавата си лапа, от която Любчо толкова много се страхувал, нежно го взела и го притиснала  до сърцето си. Патето замижало от неочакваната ласка и доверчиво склонило главичката си на мечите гърди. Дана запристъпвала бавно на два крака, макар да й било по-трудно да ходи така. Мирко, Доби и Хрумко се насилили да вървят след нея, но не издържали дълго, наранените крачета отказвали да ги носят по-нататък. А Доби все поглеждала с копнеж отсрещния бряг на реката – там нямало камъни, а тревата изглеждала толкова мека, че примамвала да стъпиш върху нея. Но как да минат отреща? Реката не била много широка, но била толкова буйна и дълбока, че никой не се осмелявал да я преплува.

– Хрумко, няма ли да да измислиш някакъв начин? – всички вперили очи в лисичето.

Но този път задачата била непосилна дори за Хрумко – наоколо нямало нищо освен камънаци и едно старо полуизгнило дърво до самата река. Ако беше паднало, можели да го използват за лодка, но така…  Дана обаче си наумила нещо и тръгнала към дървото. И докато другите я гледали равнодушно, тя обгърнала ствола с лапи, изревала страшно, натиснала с цялата си сила и повалила дървото така, че клоните му опрели на другия бряг. Под смаяните погледи на останалите се появил един чудесен и здрав мост. Дружен радостен вик огласил околността, Дана била засипана с прегръдки, а Доби, разбира се, измислила песничка :

Имаме си мост, ура! 

Мост над буйната река!

В този безнадежден час

Нов път се откри пред нас.

Минали един по един по моста  и с облекчение се хвърлили в меката трева отсреща. Но полежали в нея съвсем малко – колкото да се посъвземат – и веднага пак тръгнали. Чудната градина ги очаквала наблизо.

 

На входа на Градината

Колкото повече наближавали, толкова по-красиво ставало наоколо. Упойващ аромат на цветя и цъфнали дървета изпълвал въздуха, звънки птичи песни галели слуха и даже реката сякаш тихо припявала. И макар че дърветата отпред скривали гледката  навътре, Доби прошепнала:

– Това е най-красивото място на земята. Дори не съм си представяла, че Чудната  градина е толкова хубава. 

А Мирко забравил болката от раните по краката си и с големи скокове се затичал да влезе пръв. Но щом достигнал дърветата, сякаш се блъснал в нещо и паднал назад.

– Какво стана, Мирко, защо спря? – дотичали другите.

– Не знам, тук има нещо като стена, не мога да мина – озадачено отговорил Мирко и посочил във въздуха пред себе си.

– Каква стена ти се привижда, тук няма нищо. Нека минем между тези две дървета – казал Хрумко и уверено направил крачка напред, но така ударил носа си в нещо, че чак кихнал от изненада. – Ама тук наистина има някаква невидима преграда.

Всички били смаяни. Отишли по-встрани  и отново опитали да влязат, но неуспешно. Мечката решила да провери колко висока е преградата и тъкмо се канела да се качи на едно дърво, когато забелязала горе в клоните му голям орел, който ги наблюдавал със строг поглед.

– Здравейте – проговорил орелът и повдигнал едното си крило за поздрав. – Аз съм Зорко. А вие кои сте и откъде идвате?

– Ние сме Мирко, Любчо, Доби, Хрумко и Дана. Идваме от гората Непрогледна. Искаме да влезем в Чудната градина, но не можем – сякаш невидима стена ни отблъсква. Такова чудно нещо не сме виждали досега.

Зорко се позасмял:

– Разбира се, че не сте виждали. Но тук е Чудната градина и ще видите още много чудни неща. А това, че ни пази невидима ограда, не е никак чудно – иначе всякакви лоши животни ще се опитат да влязат. А вие защо сте дошли?

– Искаме да се заселим в Градината. Чухме, че животът тук е прекрасен, но не знаехме, че толкова трудно се влиза. Няма ли да ни пуснеш? Напразно ли извървяхме толкова път?

– Може и да ви пусна. Но първо трябва да ми разкажете подробно за себе си. Ако разбера, че не сте дошли с лоши намерения, ще поживеете известно време извън оградата, докато ви разясня как живеем ние в Чудната градина. Тук си имаме особен ред и всички са щастливи, така че ако някой от вас обича да се кара или да се бие, да завижда или да върши пакости, нека още отсега да се откаже да влиза и да пречи на другите.

– Не, ние не сме такива – казал обидено Хрумко. – И ние искаме да сме добри, да имаме много приятели, да се обичаме и да си помагаме.

Но Зорко поклатил глава:

– Всички така казват, но аз трябва да проверя, за да съм сигурен. Особено щом идвате от гората Непрогледна – животните там са много лоши.

При тези думи нашите приятели се спогледали обезсърчени. С такава надежда бързали да стигнат, а сега ще трябва да чакат кой знае колко време. Ала иззад дърветата се чул топъл глас:

– Пусни ги, Зорко, няма нужда да чакат. В дългия си път дотук те са минали през много изпитания и вече са се научили какво е приятелството.

– Добре, Господарю – отвърнал орелът, гледайки към дърветета, където не се виждал никой. После се обърнал към животните, погледът му се смекчил, гласът му станал дружелюбен. – Елате! Вече можете да минете, преградата ще ви пропусне.

Те боязливо минали и най-после крачетата им нагазили в уханните треви на мечтаната Градина. 

– Е, сега вече добре дошли! – тържествено казал орелът. – Елате да ви запозная с другите животни. – И Зорко повел онемелите от изненада приятели навътре, навътре, в сърцето на самата красота.

Отначало всички вървели притихнали и само се оглеждали, но с всяка крачка навътре сърцата им се отпускали и изпълвали с мир и радост. Зайчето подтичвало и от време на време правело толкова високи скокове, че бялата му опашчица се развявала като знаменце пред другите. Лисичето тичало след него с наострени ушички и въртяло нослето си на всички посоки – наоколо било пълно с живот – всичко жужало, бръмчало, ухаело… Патето както винаги се бавело – току се спирало да погледне в някоя дупка, проследявало с поглед птиците или разглеждало мравуняците по пътя. Мечката не могла да се сдържи да не се потъркаля по земята – гмурнала се сред високите треви и оттам се чувало само доволното й ръмжене. А Доби? Доби не поглеждала встрани, а непрекъснато разпитвала орела:

– Зорко, с кого говори преди малко? Какъв беше този глас, който каза да ни пуснеш в Градината?

– Това беше самият Господар на Градината.

– Така ли? Ами той къде беше?

– Там беше, между дърветата.

– Но аз внимателно гледах нататък и нищо не видях – озадачила се Доби. – Ти виждаше ли го?

– Да, виждах го – отвърнал Зорко с мек глас.

Опашчицата на Доби затрепкала, нослето й се сбърчило:

– Ама, Зорко, каква е тая загадка? Как така ти си го виждал, а ние не го виждахме?

– Не се ядосвай, Доби, ще ти обясня. Господаря на Градината могат да видят само онези, които много силно го обичат, за останалите той е невидим. Като поживееш в Градината, ще го обикнеш с цялото си сърце и тогава ще го видиш съвсем ясно.

Доби повече нищо не попитала, а продължила да върви замислена. Спъвала се в стърчащи корени, клони я побутвали по главата, но тя нищо не забелязвала. Мислите й били надалече – при този невидим Господар, когото обикнала още преди да види. Колко необикновени неща й се случили през този ден. Как… Точно в този момент едно щурче скочило на носа й, погъделичкало я и казало:

– Хей, какво си се замислила? Вдигни глава, виж колко е красиво наоколо и се зарадвай.

Събудена сякаш от сън, Доби тръснала глава, огледала се, размахала опашка от радост и затичала по-бързо.

 

Животът в Чудната градина

Весел бил животът в Чудната градина. Всеки намерил това, за което мечтаел, а също и много нови приятели. Мирко се излежавал по полянките, наслаждавал се на слънчицето или пък тичал насам-натам, но вече не от страх, а просто ей така –  от радост не го свъртало на едно място. Той се сприятелил със сърничката Мила и често ходели да пасат заедно. Любчо пък срещнал много други патенца. Вече имало с кого да се гмурка в реката, а и навсякъде имало толкова нови и непознати кътчета за проучване. Хрумко и Доби, които най-силно жадували за обич и приятели, се запознали с много животни и от сутрин до вечер се смеели, забавлявали и измисляли нови игри. Дана обикаляла отрупаните с плод храсти, похапвала сладко, а после ходела да помага на птичките, които учели малките си да летят. Вземала с грамадните си лапи малките птиченца и ги хвърляла нагоре, а те размахвали неуверено крилца под одобрителните погледи на майките си.

Дните се нижели спокойни и безгрижни. Единственото, което притеснявало Мирко, е че сърничката Мила от време на време се загубвала някъде и я нямало дълги дни, а после се връщала и се държала, сякаш нищо не е станало. Един ден, когато тъкмо се била завърнала, Мирко я попитал:

– Мила, къде се губиш толкова дни? Защо те нямаше? 

– Ходих на пътешествие извън Градината – отвърнала сърничката.

– Излизала си извън Градината? – удивило се зайчето. – Но защо? Тук е толкова хубаво, как може да ти се ходи някъде другаде?

– Не ми се живее другаде. Но нали навън има много други животни, които не знаят за нашата Градина и са нещастни. Именно при тях ходим – разказваме им за живота тук, показваме им пътя. Повечето се страхуват да тръгнат, но някои идват и така щастливите животни стават повече, а това е желанието на всички ни. Ти не искаш ли да дойдат и други зайчета?

– Искам, разбира се – промълвил Мирко, а погледът му станал унесен и тъжен. Той сякаш забравил за сърничката, скочил и се мушнал в един храст, откъдето се подавали само мърдащите му уши – знак, че мисли усилено. Мислите му го понесли надалеч. Спомнил си живота си в гората Непрогледна, тъмните храсталаци, воя на вълците, свитото си сърце. Бррр… Никак не му се искало да се връща там. Спомнил си дупката под стария дъб и поплакал за милия си дядо.

А после се сетил за заешкото семейство, живеещо близо до тяхната дупка – често бил виждал таткото заек да учи петте си малки зайчета да бягат по-бързо, а майката да им показва как да се свиват на топка и да се крият из храстите. Симпатични зайчета били, но ако останели в гората, ги чакал същият непрестанен страх, който Мирко добре познавал. Не, не бива и техният живот да мине така! Мирко чак подскочил и в същия миг взел решение да се върне в гората, да разкаже на заешкото семейство за Чудната градина и дори да ги доведе. Чудно успокоение изпълнило сърцето му. Изскочил от храста и хукнал да потърси старите си приятели, за да им разкаже какво е научил. Срещнал мечката до гнездото на синигерите и й заръчал:

– Дана, намери Хрумко, а аз ще потърся Доби и Любчо. Нека да се срещнем на полянката край реката, искам да ви разкажа нещо.

След малко всички се събрали на полянката и погледнали Мирко в очакване. 

– Разбрах къде ходят Мила и другите животни, когато ги няма – почнало зайчето и разказало думите на сърничката.

Оказало се, че Хрумко и Доби вече били научили това от своите нови приятели, Дана и Любчо се поизненадали в първия момент, но след малко всички заприказвали с развълнувани гласчета, като се прекъсвали един друг:

– Аз още онзи ден разбрах и реших да се върна в гората, за да доведа братовчедите Опашаткови – те са много весели лисичета и животът тук ще им хареса.

– Аз пък познавам един мечок – той спеше в съседната пещера…

– Ах, колко ще се зарадват братчетата и сестричетата ми, когато ги доведа! Толкова ми беше мъчно за тях и за мама Патарана…

– А кученцата в нашето селце само като чуят…

Повял лек ветрец, цветята затворили чашките си, птичките замлъкнали, всичко се приготвило за сън, а нашите приятели приказвали ли, приказвали. Едва когато се спуснал гъст мрак, млъкнали и се натъркаляли по тревата да спят. Утре можели да тръгнат на път. Какви ли нови опасности и победи ги очаквали? Всеки се въртял неспокойно и сънувал, сънувал…

А в зори слънцето бавно се показало на хоризонта. Сиви облаци се опитали да го скрият, но то ги разпръснало, издигнало се високо в небето и засияло.

Настъпвал новият ден…

К р а й

 

Автор: Мариана Василева

Илюстрации: Павлина Папазова